Сабине Тислер
Колекционер на деца (77)

76

Тоскана, 2004 г.

Оставаше им още съвсем малко. Бетина видя твърде късно табелата за Валдарно, взе завоя с голяма скорост и едва успя да овладее колата. Гумите изсвистяха и червеният пасат се залюля застрашително. Все пак Бетина спря.

— Ти да не си се побъркала? — извика уплашено Марайке.

— Не мога повече — изохка Бетина. — Писна ми да шофирам!

— Хайде да се сменим!

— Няма смисъл, остава ни още съвсем малко. По-добре гледай картата, за да не се объркаме в самия край на дългото пътешествие.

Бетина плати за преминаването, промърмори уморено „Grazie, buonasera“, зави надясно и прекоси с висока скорост индустриалния квартал на Монтеварки.

 

 

Бяха тръгнали от Берлин в петък сутринта и пътуваха цели два дни. Първата нощ преспаха в хотел „При старата поща“ в Холцкирхен, Бавария, почти на границата с Австрия. Еда и Ян харесаха вечерята: мариновано печено с кнедли, но селището не им допадна, защото почти нямаше какво да се види и къде да се отиде. Четиримата поиграха домино, после двете деца се прибраха в стаята си да гледат телевизия, а Марайке и Бетина останаха в салона да изпият по една бира.

След час и половина и те се прибраха в стаята си, която беше точно над стаята на Еда и Ян. Марайке спря за миг пред вратата им и се вслуша, но вътре цареше пълна тишина и тя се успокои.

Легнаха си; Марайке скръсти ръце и се загледа в тавана. Не преставаше да мисли за работата си. Бетина се притисна до нея и нежно загриза крайчето на ухото й.

— Не се опитвай да отгатнеш какво се случва точно в този момент. Няколко дни няма да разследваш престъпления. Сега аз съм твоят престъпник. Специалността ми е нежно сексуално прелъстяване на безпомощни жертви, неспособни да се отбраняват.

Бетина вдигна нощницата на Марайке, устните и езикът й започнаха да се плъзгат по меката кожа. Марайке се засмя и въздъхна доволно. След малко се обърна към Бетина и нежно я прегърна.

 

 

Еда беше облякла къса фланелка, която откриваше коремчето й, украсено с пиърсинг, и пълничката талия. Тя стегна корема си, както се беше научила, свали слушалките от ушите си и се огледа пренебрежително.

— Наистина ли искате да почиваме в тази пустош? Вие не сте наред!

— Почакай малко, още не сме стигнали — опита се да я успокои Бетина. — Няма да почиваме в града, а в планината. Къщата е сред гора.

— Супер! — извика дванайсетгодишният Ян, без да отделя поглед от екрана на своя геймбой.

Еда отново сложи слушалките на ушите си и извъртя очи.

— Карай на ляво — рече Марайке. — Не направо към Монтеварки, а на ляво към Леванте. Така ще скъсим пътя.

Тя хвърли бърз поглед към Бетина и се засмя вътрешно. С тези очила приятелката й приличаше на сериозна, усърдна библиотекарка. Но те я правеха още по-привлекателна.

Зад Бучине местността стана по-„селска“, а след като минаха през Амбра, дойде и отклонението към Монтебеники.

И внезапно се озоваха в Тоскана. Меки възвишения със средновековни села, маслинови гори, безкрайни лозя. Тук и там величествени каменни къщи, пред които растяха кипариси. Табели на пътя указваха, че къщите предлагат подслон и храна.

— Крайно време беше — въздъхна Бетина.

Малкото село Монтебеники отговаряше напълно на представите и мечтите й.

Скоро видяха и табелката за Ла Пекора. Бетина мина покрай остерията „L’Orciaia“ и зави надясно по черен път. Отляво се издигаше стена, отдясно зееше дълбока пропаст.

— Какво ще правя, ако някой се подаде отсреща?

— Ще се върнеш до селото — отговори Марайке и се засмя на ужасеното лице на приятелката си.

Лесно намериха отклонението за Ла Пекора. Бетина караше съвсем бавно, защото пътят беше осеян с дълбоки дупки и широки бразди, издълбани от дъждовете.

Елеоноре ги чакаше пред къщата.

— Добре дошли в Ла Пекора. Радвам се, че пристигнахте здрави и бодри.

Марайке и Бетина разгледаха с въодушевление каменната къщичка с наклонени стени, стари греди на тавана и огромна тераса с възхитителна гледка към околните долини и планини. Всичко беше точно според представите им.

— Е, млади човече, харесва ли ти при мен? — обърна се Елеоноре към Ян. Момчето кимна малко несигурно. — Тук можеш да караш колело и да се разхождаш из гората, да си играеш на потока и да плуваш в езерото. Истински рай за момче като теб.

Ян засия. Точно това искаше да прави. Вече беше сигурен, че го очаква страхотна ваканция. Още тази вечер ще отиде да види потока и ще изследва околността.