Сабине Тислер
Колекционер на деца (73)

72

— Мили боже! — въздъхна Елеоноре. — Почти не си спомням какво беше тогава. Много бързо забравям…

Тя дишаше тежко, посивелите й коси лепнеха по челото, ала трапчинките на двете бузи придаваха на лицето й младежко безгрижие.

— Май ми дойде твърде много… Цяла сутрин съм скубала плевели, без да мога да се спра. Понякога ме обзема диво желание за работа и все гледам да го използвам докрай!

Елеоноре се засмя и избърса лицето си с прашния ръкав на якето.

— Първо ще пием по една студена цитронада и тогава ще помисля какво може да означава всичко, което ми разказа.

След две минути тя излезе на терасата с две големи чаши леденостудена кладенчова вода, в която беше изстискала половин лимон.

— Ла Пекора и Вале Короната? Ами… Каква е връзката? Според мен няма връзка. Едното няма нищо общо с другото, да не говорим, че между двата имота се издига висока планина.

Елеоноре седна и подаде едната чаша на Ане. Студената вода с лимон беше невероятно освежаваща.

— Кога купи Ла Пекора?

— През лятото на хиляда деветстотин деветдесет и шеста година. Пино и Саманта бяха обявили къщата за продажба чрез една агенция. Прочетох обявата и веднага се влюбих в мястото. Сигурно съм се чувствала като теб. И аз съм жена, която бързо взема решения.

Лицето й пламтеше, но като цяло тя изглеждаше силна и здрава и Ане неволно й завидя.

— Познаваше ли Вале Короната?

— Не. Видях я едва когато Енрико започна да преустройва къщата ми. Исках да я направи така, че да давам една част под наем. Един ден той ме покани на вечеря във Вале Короната.

— Значи Енрико е единственото свързващо звено — прошепна Ане. — Той е преустроил Вале Короната и Ла Пекора. Но това не ни помага особено.

— И аз така мисля.

— Защо не си останала доволна от него? Това ме учудва, защото според мен той е страхотен.

— Виж, онова, което той прави, изглежда добре. И толкоз. Енрико е естет. Търси само външното въздействие. Като занаятчия той е дилетант. Като поживееш още малко в онази къща, ще разбереш какво искам да ти кажа. Скоро ще дойде зимата, а тогава често вали по цели седмици. Тогава ще стане студено и влажно, защото прозорците не се затварят добре и под вратите влиза вода. Или отоплението ще спре, да не говорим за топлата вода, защото Енрико никога не е виждал как работят водопроводчиците и е купил от най-евтините тръби. Той просто нарежда тръбите една след друга, свързва ги както може — повече лошо, отколкото добре. А помийната яма прелива, защото отточните тръби не вървят надолу, а нагоре. Един ден ще разбереш, че дренажът му не става за нищо, че покривът не е изолиран правилно. Ще видиш как по стените започва да избива мухъл. Ще се вбесиш, че не можеш да използваш камината, защото повече пуши, отколкото топли — според Енрико камината е каменен цокъл и дупка в тавана, но това съвсем не е достатъчно. По дяволите, мога да ти изброя още десетки подобни проблеми!

— Ти май си му сърдита…

— Естествено, че съм му сърдита! Той работеше като луд. На бегом. Раз-праз, и готово! Изобщо не се стараеше да изпипва нещата. За съжаление тогава не го забелязах. Правеше грешки, но ги замазваше с цимент и поставяше отпред красив камък. И ми продаде цялата тази купчина камъни като свое „изкуство“! И аз го харесах. Вярвах във всяка негова дума. Но като заживях в къщата му, тя започна да се руши. Един ден едно, друг ден друго — накрая разбрах, че той е просто един лъжец и измамник! Затова винаги работи сам, без помощник! Сигурна съм, че не е учил за строител. Гледал е тук-там и си е въобразил, че може да строи. Това е. Той, естествено, никога няма да признае, че е дилетант. След него през къщата минаха десетки майстори, докато стане горе-долу добре.

— Всичко това стана през хиляда деветстотин деветдесет и шеста, така ли?

Елеоноре кимна.

— Сигурно е бързал толкова с Ла Пекора, защото през ноември започна да строи друга руина. Казва се Каза Ласконе и се намира над Бадия а Руоти. Познаваш ли мястото?

Ане поклати глава.

— Аз съм била там няколко пъти. На пръв поглед изглежда, че се е постарал доста повече със строежа на Каза Ласконе, но при него човек никога не е сигурен. Отвън всичко изглежда страхотно.

— Ти си първият човек, който няма добро мнение за Енрико. Това ме учудва.

Елеоноре вдигна рамене.

— Искаш ли чаша вино?

— Не, благодаря. Много е горещо. После трябва да сляза в Сиена. Знаеш ли какво е станало с Каза Ласконе?

— Купи я един белгиец. Както винаги, Енрико я продаде безумно евтино. Сигурно защото са го мъчили угризения на съвестта за зле свършената работа. — Елеоноре се изкиска злобно. — Наскоро чух да говорят в селото, че белгиецът бил бесен, защото басейнът му постоянно губел вода. Май ще се наложи да го разруши. — Тя погледна съчувствено Ане. — Не ти го пожелавам, но смятам, че ще си имаш сериозни проблеми с Вале Короната.

Ане изведнъж се развесели.

— Ти си невероятна! Моля те, продължавай да разказваш.

— После в Тоскана стана все по-трудно да се намират евтини руини и да се строят нови къщи. Цените се повишиха неколкократно. Знам това от Карла — разговаряли сме много пъти, когато се срещаме в пощата или на пазара. Енрико търсил даже в Умбрия, макар че предпочитал да си остане в нашата област. Защото Карла не искаше да напусне Вале Короната. При никакви обстоятелства. Вероятно разбираш колко се учудих, когато той ти продаде къщата, без много да му мисли.

— След всичко, което ми разказа, и аз се учудвам.

— Енрико отново извади късмет. Явно е чул приказките в селото и е разбрал за една руина под Солата. Казва се Ла Рокия. Продадоха му я съвсем евтино и той я построи наново. Не знам какво е направил, защото никога не съм ходила там. И никой друг не е ходил. Не съм чула някой да го е посещавал, докато е строил. Съвсем малко хора знаят къде се намира къщата. Мисля, че ако тръгна, няма да я намеря. Доколкото знам, Енрико случайно срещнал някакъв човек във Флоренция, който се заинтересувал от къщата и веднага я купил. Това стана преди две години. Така… а сега строи някъде край Сан Винченти, доколкото чух?

— Да, и вече живее там. Само след четири седмици се нанесоха в първата готова стая.

— Ето, виждаш ли! — Елеоноре презрително изкриви уста. — Така работи той. Там, където солидните строителни фирми изпращат по петима души персонал и работят по шест месеца, Енрико се справя за три, и то сам! Да видим колко ще издържат строежите му.

— Не ми е разказвал за миналото си — рече замислено Ане. — Явно не обича да говори за себе си. Какво знаеш за него?

— Съвсем малко. Знам само онова, което той разправя навсякъде. Някога бил мениджър в Германия. Само че моят инстинкт ми казва, че това не е вярно. Ако този човечец е бил мениджър на голяма фирма, аз съм английската кралица!

— Защо смяташ така?

— Виждала ли си някога как се подписва? Той не пише, а рисува буквите! Като човек, който се е подписвал най-много три пъти в живота си. Ако е бил мениджър, е трябвало да се подписва поне по трийсет пъти на ден. Води счетоводството си с молив на карирана хартия, а папките му приличат на тетрадки на второкласник. Този човек няма ни най-малка представа за компютри, интернет и тем подобни. Цялата модерна комуникация минава покрай него, без да остави следи. Такъв човек може да оцелее в гората, но не би могъл да ръководи фирма. Като го слушаш какво говори — той знае всичко, може всичко, всичко вече е правил. Но като се вслушаш по-внимателно, като го огледаш от всички страни, започваш да разбираш, че всичко е лъжа. Той се преструва. Не, това не е съвсем точно… Той има мания за величие! Този човек е луд. Той никога няма да каже: „Това не го разбирам, не знам как да го направя…“. Точно обратното. Той казва: „За една седмица ще ти построя небостъргач заедно с мост над Тихия океан“.

Ане слушаше изумена.

— Не знам какво да мисля… Дали говориш така, защото си му бясна заради къщата, или наистина го познаваш много добре?

— Не е нужно да вярваш във всяка моя дума, Ане. Нямам намерение да те убеждавам в правотата си. Аз просто съм си създала мнение за този човек и вярвам в него. Да, той е мило момче. Винаги любезен, очарователен… Застанеш ли срещу него, веднага попадаш под влиянието му и започваш да вярваш във всичко, което ти казва. Толкова го харесваш, че си готова да му дадеш и последната си риза. Но останеш ли отново сама, забелязваш как те е измамил. Затова аз реших никога повече да не се забърквам с него. Не понасям да ме лъжат.

Ане мълчеше. Думите на Елеоноре я объркаха напълно. Приятелката й беше абсолютно права. Тя имаше пълно доверие в Енрико и наистина беше готова да направи всичко за него. Наистина ли се е излъгала в този човек? Или Елеонора просто беше злобна и обичаше да говори лошо за хората, макар да съумяваше да го скрие зад фасадата на съчувствието и приятелството?

— Май не е зле да изпия чаша вино — промълви смутено Ане.

Елеоноре се засмя, стана и изчезна в кухнята. След малко се върна с бутилка вино и две чаши и рече:

— Какъв прекрасен ден! Времето е чудесно, ние с теб сме здрави и бодри, нямаме грижи. Хайде да се наслаждаваме на живота. Виното няма да ни навреди.

Ане се засмя и започна да й разказва за влизането във Вале Короната и за мистериозното изчезване на снимката на Феликс.