Сабине Тислер
Колекционер на деца (69)

68

Карла не издържа дълго в хамака. Беше ужасно горещо. Затвори книгата, която Енрико й бе дал да прочете, и въздъхна. „Престъпление и наказание“ от Достоевски. Каква скука. Имената на героите бяха ужасно сложни и тя не успяваше да ги запомни, а езикът, на който говореха, беше прекалено надут и възторжен за вкуса й. С много мъка беше стигнала до 53-та страница и тъкмо бе дочела писмо от 13 страници, което се състоеше само от един абзац. Дотук не разбираше нищо. Само се мъча, каза си Карла, но какво бих могла да направя? След няколко дни Енрико ще започне да й говори за книгата ще й задава въпроси и ще се усмихва уморено, когато тя не може да отговори. Карла мразеше, когато той се държеше така. Много пъти беше готова да му каже, че е безкрайно нагъл и че нарочно й задава въпроси, на които тя не може да отговори. Когато искаше нещо, Енрико правеше ужасни неща, за да ги постигне. Тази проклета книга беше цели 730 страници. Никога няма да я прочете.

Ще ми трябват години, каза си уморено Карла. Не мога да прочета повече от три страници на ден, защото ми става скучно и редовно заспивам. Знаеше обаче, че Енрико е чел книгата безброй пъти. Четеше я отново и отново, сякаш на света нямаше никакви други книги. Знаеше цели страници наизуст и през дългите зимни вечери често й рецитираше някои пасажи. Веднъж Карла задряма и той го забеляза едва когато дишането й се промени и тя захърка тихо. Без да каже дума повече, Енрико грижливо вдигна книгата от масата и отиде да си легне. След това дни наред не й говореше. Накрая Карла не издържа и му обеща, че ще седне и ще прочете книгата. Крайно време беше да изпълни обещанието си, но не виждаше как ще успее. Колко пъти беше проклинала вечерта, когато неволно заспа… Ако това не се беше случило, щеше да си спести тези непоносими 730 страници.

Карла стана и се запъти към къщата. Чувстваше се замаяна. Горещината й тежеше като зимно палто в претоплено помещение. Когато мина от ярката слънчева светлина към тъмната хладна кухня, тя примигна и остана на прага, докато очите й привикнаха към полумрака.

След няколко секунди я видя, защото се намираше точно пред нея. Снимката на Феликс лежеше върху грубата дървена маса и буквално светеше върху тъмнокафявата повърхност. Снимката, която доскоро беше висяла във Вале Короната. Тя я гледаше често и всеки път разбираше как се чувства Ане и какво е преживяла, когато детето й не се е завърнало вкъщи.

Карла погледна смаяно снимката и тежко се отпусна на близкия стол. Приглади назад влажните си коси и усети, че ръката й трепери. Какво става тук? Защо снимката се намира на нейната маса? Малко преди да полегне в хамака, тя влезе в кухнята и изпи чаша вода. Много добре си спомняше, че на масата нямаше нищо. Кой е влизал тук? Защо е оставил снимката?

Ане? Не, невъзможно. Щеше да я види и чуе. От хамака пътят се виждаше съвсем ясно. Освен това Ане щеше да се обади. Щеше да я повика, да си поговорят малко, да изпие чаша вода. И защо й е да донесе снимката в новата им къща? Със сигурност не за да я покаже, защото знаеше, че и Енрико, и Карла вече са я виждали. Ане нямаше причина да се лиши от тази снимка. Тя се радваше, че я има, че е окачена в кухнята на Вале Короната и главно че може да я гледа, без да рухне. Значи не е била Ане. Кой тогава?

Енрико? Не. И той нямаше причина да го стори. Винаги когато се връщаше вкъщи, Енрико даваше сигнал. Защо би отишъл да вземе снимката от Вале Короната и тайно да я сложи на масата в кухнята? Не, в това нямаше никакъв смисъл.

Само че… освен нея, Енрико и Ане никой не познаваше Вале Короната и Каза Мерия. Може би Кай, но той нямаше нищо общо с тях. Кай също нямаше причина да пренесе снимката от едната къща в другата.

Рамката липсваше. Карла се сети, че снимката беше поставена зад стъкло. Може би то се е счупило. Да, възможно е. Но това не обясняваше тайнствената й поява. Нямаше как да е прелетяла десетки километри от едната долина до другата.

Прониза я болка в главата. Карла стана и пи вода направо от гарафата. Водата беше възтопла, но това не я притесни. Пи много, за да се отърве от главоболието и да прочисти ума си.

Тук ставаше нещо. Нещо се е случило. Нещо, което имаше връзка с Ане и сина й. Откакто тази жена беше близо до тях, бе настъпила промяна — Карла я усещаше, но не знаеше каква е.

Енрико го нямаше. Никога не беше до нея, когато се нуждаеше от него. Тя трябваше да му разкаже цялата история, да чуе обясненията му. Той, който винаги знаеше всичко. Който имаше обяснение за всичко и никога не се объркваше. Той не вярваше в мистика, не вярваше в случайности и свръхестествени неща. Не понасяше парапсихологията. Да не говорим за магията, за вещиците и телепатията. Вярваше само в себе си и в онова, което виждаше и чуваше, което пипаше и се опитваше да проумее. Карла почти се зарадва на тайнствената поява на снимката, защото искаше поне веднъж да го види загубил ума и дума, останал без дъх, неразбиращ, без отговор, без нито една разумна мисъл, без идея как да обясни този феномен.

Обзе я гняв. Не знаеше как да убие времето, докато той най-сетне се завърне.

След малко взе снимката и я отнесе в съседната стая. Скри я между две илюстровани книги за Тоскана и отиде до прозореца. В далечината, на най-високия хълм, блестеше Монтебеники. Снимката на Феликс, помисли си отново тя, по дяволите, как се е появила в моята къща? Това е вест, но колкото и да се мъча, няма да я проумея.