Сабине Тислер
Колекционер на деца (6)

5

Алфред веднага видя, че е попаднал на подходящото място. Скромна дървена къщичка, една от малкото, останала небоядисана в бяло, светлосиньо или зелено. Единствената без кепенци на прозорците. Лакираното дърво беше посивяло от времето, лакът се лющеше на големи повърхности. Въпреки това къщичката излъчваше топлина. Градинката изглеждаше добре поддържана и беше грижливо подготвена за зимата: чувствителните растения бяха наредени в големи саксии покрай задната стена под издадения покрив, а люлката бе увита с дебело покривало. Алфред бе убеден, че къщичката е чиста и обзаведена с всичко необходимо. В шкафчетата сигурно ще намери всичко, от което се нуждае.

На дървената портичка, през лятото обвита с катерливи рози, висеше табелка с името Близе.

— Така ли се казвате? — попита Бенямин и Алфред кимна. Това беше най-простото.

Портичката беше заключена. Алфред демонстративно прерови джобовете си. Момчето чакаше търпеливо.

— Ама че съм глупав! — изръмжа мъжът. — Забравил съм ключовете.

— Ами морските свинчета? — уплаши се момчето. — Нима ще ги оставите гладни?

— О, разбира се, че не. Ще влезем. Няма проблеми.

Алфред протегна ръце към Бенямин.

— Ела, ще те вдигна през оградата.

Момчето пристъпи към него, той го вдигна и с лекота го прехвърли в градината.

Божичко, какво нежно дете, помисли си Алфред. Толкова е лекичък!

Без да се бави, Алфред се прехвърли след Бенямин в градината. Гореше от нетърпение да остане насаме с малкото момче. Умираше от страх, че някой ще мине по улицата и ще запомни лицето му.

Обиколи къщичката в търсене на подходящ инструмент. Алеята, терасата, лехите и дори моравата бяха грижливо почистени. Никъде не се виждаше камък, нито парче дърво. Да не говорим за забравена лопата или гребло.

Докато Алфред търсеше, Бенямин стоеше кротко до люлката и чакаше. Страх го е, но се подчинява доброволно, помисли си Алфред. Мило момче, което вероятно се опитва да угоди на всички и се старае да не ядосва родителите си. Е, днес ще ги притесни ужасно, но това няма как да се избегне. Всъщност Алфред изобщо не се интересуваше от родителите на момчето. Само се учудваше колко лесно му се удаде да отвлече малкия. И сега той стоеше и го чакаше, без да помръдне. Мушнал ръце в джобовете, без да се опитва да погледне през живия плет. Чакаше търпеливо, защото нямаше ни най-малка представа какво предстои. Не пищеше, не риташе, не се бореше. Още не. С Даниел беше съвсем различно. Той не се поддаваше на уговорки и се наложи още в гората да го упои, за да може да го отнесе до фургона.

Алфред започваше да се ядосва. Най-сетне забеляза металния ангел, поставен до малкия градински фенер. Около 40 см висок и невероятно грозен. Абсолютно черен, с черти на монголоидно бебе, с гръден кош на момче и бедра на жена. Мъничкият пенис беше скрит между разкошните извивки на краката. Алфред се потресе вътрешно от толкова безвкусица, но тежкият ангел сякаш бе поставен тук специално за неговата цел. И най-важното — не беше забит в земята.

Алфред взе ангела и разби единствения прозорец, който не се виждаше от улицата. Отвори го и повика Бенямин.

— Ела, ще те прехвърля вътре!

Момчето бързо изчезна в къщичката и Алфред се промуши след него, треперещ от нетърпение.

Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение. Под прозореца, гледащ към улицата, стоеше широко легло с разпростряна върху него агнешка кожа. В средата на стаята, точно пред входната врата, бе поставена малка маса с две кресла от ратан, боядисани в бяло. Очевидно собствениците на мястото обичаха да седят близо до отворената врата и да се наслаждават на лятото. В задната част на стаята беше кухненската ниша, отделена с ниска стена, пред която стояха две високи столчета. Алфред видя електрическа печка с два котлона, шкаф на стената и няколко етажерки на пода. За мивка служеха два пластмасови легена, сега поставени един в друг. В стаята миришеше на мухъл и влага. Явно не беше проветрявано от доста време.

— Къде са морските свинчета? — попита Бенямин.

— Няма морски свинчета — отвърна Алфред и избягна погледа на момчето, което изведнъж го зяпна с див страх.

В този момент Бенямин разбра, че е паднал в капана. В капана на лошия мъж, както го описваха родителите му. Това беше невъзможно, това беше само лош сън! Събуди се, извика на себе си той, събуди се най-после! Изведнъж закопня да се промъкне в топлото легло на родителите си, да се сгуши до широкия гръб на татко си и да е сигурен, че нищо, ама нищо лошо няма да му се случи. Често страдаше от страшни сънища, но те не бяха действителност, те бяха само кошмари.

Този път Бенямин не се събуди. Това се случваше в действителност. Той беше отвлечен. Стана най-лошото. Онова, от което родителите му настойчиво го бяха предупреждавали да се пази. Бенямин не искаше и не можеше да повярва, че е загубен. Няма изход.

— Легни на леглото — заповяда Алфред.

Вцепенен, Бенямин не реагира.

— Като ти казвам да легнеш на леглото, изпълнявай! — нареди остро Алфред. — Ясен ли съм?

Бенямин кимна колебливо, отиде бавно до леглото и легна по гръб, сякаш очакваше лекарят да му бие инжекция.

Алфред отиде до малкия скрин срещу леглото и веднага намери каквото търсеше: кърпи, хавлии, покривки.

— Внимавай — заповяда той, извади от чекмеджето ножица и разряза покривката за маса на дълги ивици. — Много е просто. Няма да пищиш, няма да се опитваш да избягаш и ще правиш каквото ти кажа. Тогава няма да има нужда да те връзвам и да ти запуша устата. И за двама ни ще е по-лесно. Ако обаче започнеш да викаш или да се отбраняваш, ще стане много, много лошо.

— Какво ще правите с мен? — пошепна Бенямин.

Коленете му трепереха неудържимо. Вече не беше в състояние да контролира движенията си. Слабичкото му телце се тресеше.

— Много скоро ще разбереш.

— Ще ме боли ли?

— Зависи.

Ама че съм глупак, помисли си отчаяно момчето. Защо си въобразяваше, че има сериозен проблем? Какво бяха две двойки на класно в сравнение с капана, в който бе попаднал? Защо не отиде при майка си, защо не поговори с нея? Защо реши да не ходи на училище? Съучениците му тъкмо имаха час по музика — какво не би дал, за да е с тях! Ще седи до Анди и двамата ще си играят с количките под чина. Може би господин Финкус ще им позволи да изпеят „Днес тук, утре там“ — любимата песен на класа. Един нормален час по музика. Всичко ще е както преди. И той ще продължи да живее.

Изведнъж Бенямин се сети, че някъде бе чул как попадналите в безизходно положение разговарят с престъпниците. Един вид се опознават, харесват се и престъпникът не им причинява болка.

— Съблечи се — заповяда Алфред, докато ровеше в кухненския шкаф. Имаше спешна нужда от алкохол, все едно какъв. Трябваше да му се замае главата, за да се успокои — напрежението беше ужасно. Имаше достатъчно време и искаше да му се наслади докрай. Ако не намери нещо за пиене, историята ще приключи за не повече от половин час.

— Дори не ме попитахте как се казвам…

Бенямин се опитваше да говори спокойно, но гласът му трепереше.

— Изобщо не искам да знам как се казваш — отвърна Алфред.

Най-сетне. В най-задното ъгълче на шкафа, зад бурканите с консервирани зеленчуци, белени домати и аспержи намери бутилка с черешов ликьор. От съдържанието не бе останала и една четвърт. Алфред изля течността във водна чаша и започна да пие. Бавно, но без прекъсване.

— Казвам се Бенямин Вагнер. На единайсет години съм, в пети клас. Живея на „Везерщрасе“ двайсет и пет. Обичам да…

Алфред скочи като ужилен и изрева:

— Ти глух ли си? Казах ти, че не искам да знам нищо! Какво ме интересува как се казваш? Не желая да знам на колко си години и в кое училище ходиш! Не искам да ми казваш дали родителите ти са дебели, или тънки, богати или бедни! Каквито ще да са, това не е важно! То няма нищо общо с мен! Ако не си затвориш устата, ще се погрижа аз да ти я затворя, разбра ли ме?

Бенямин кимна уплашено. Този човек никога нямаше да му стане приятел.

— Съблечи се най-сетне, гадино! Хайде, какво чакаш?

Бенямин свали пуловера си. В къщичката беше студено почти колкото навън. Прозорецът, през който бяха проникнали вътре, зееше отворен. Как да накара престъпника поне за малко да излезе навън? Да му остави време да се покатери през прозореца и да избяга! Не му хрумна нищо. Момчетата от детските книги много често изпадаха в безизходно положение, но всеки път успяваха да се изплъзнат от опасността. В последния момент ги осеняваше страхотна идея. Бенямин обаче не можеше да измисли нищо.

— Кога ще си готов? — попита строго Алфред.

Момчето свали джинсите и чорапите си. Кожата му настръхна.

— Продължавай! — заповяда Алфред.

Стоеше пред леглото, пиеше и наблюдаваше Бенямин. Кухненските кърпи и ивиците от покривката чакаха в готовност.

Бенямин се опита да забрави какво правеше в момента и какво се случваше с него. В мислите си беше у дома, при мама и татко. При своята красива и ужасно болна майка, която умееше да го утешава и му помагаше да забрави болката. Мама с дългата руса коса и невероятно меката кожа. Мама, която правеше най-страхотната печена кайма на света, с най-хубавия червен сос. Мама, която често шепнеше в ухото му: „Обичам те, милото ми момче“. Помисли и за баща си, който непрекъснато поправяше колелото му, без да мърмори, който умееше да имитира приятелите си, обичаше кънтри музика, а през зимата го водеше да се пързалят и да се спускат с шейната. Копнежът да се прибере у дома стана толкова силен, че не знаеше как ще издържи.

Бенямин свали тениската си.

— Свали и боксерките — заповяда Алфред и се наведе към него.

През отвора в пердето, окачено над леглото, Бенямин видя небето. Свали боксерките си и остана съвсем гол.

— Навън вали сняг — прошепна той. — Скоро ще дойде Коледа. — И се разплака.