Сабине Тислер
Колекционер на деца (53)

52

Оранжевата светлина на изгряващото слънце прогони призраците на нощта и Ане се събуди. Атмосферата в стаята беше толкова недействителна, че моментално я изпълни дълбоко усещане за щастие. Всичко беше наред. Всичко беше прекрасно. Тя се бе уплашила само защото не познаваше самотата, долината и преди всичко Енрико. Това беше всичко. Ане погледна часовника си. Пет и половина. Толкова рано. Енрико надали е станал.

Огледа воденицата и си каза, че има разлика дали човек влиза в една стая, или се събужда в нея. При първото си влизане изобщо не бе забелязала колко голяма и красива е камината. Енрико беше зазидал в стената картина, изобразяваща играещи на поляна деца. До камината висяха снимки на руината в рамки. Ане видя само остатъци от стени, обрасли в трева камъни и гниещи черни греди. Изобщо не можеше да си представи откъде Енрико е почерпил смелост, за да превърне това подивяло „нищо“ в прекрасен дом за живеене. Той беше творец. Не само философ, а и усърден работник. Човек, който създава красота. Очевидно естетиката беше много важна за него. Сам бе иззидал стена от камък, половин метър дебела, в която беше вградил каменни етажерки и ниши. На някои места камъните стърчаха навътре и стената около тях беше боядисана в бяло. Прозорчетата бяха съвсем мънички — колкото лист хартия. И бяха украсени с красиви камъни и вазички със свежи цветенца. Пред един от прозорците на верижка от ковано желязо висеше полускъпоценен камък и отразяваше влизащата светлина. В стаята имаше малка маса и само един стол. Щом човек седнеше на стола, пред погледа му се разкриваше чудна гледка към цялата тясна долина и течението на потока. Тук ще чета и ще пиша, реши Ане. Оттук винаги щеше да вижда навреме кой идва от паркинга на шосето долу.

Воденицата беше истинско произведение на изкуството, композирано от десетки изискани дреболии. А композиторът беше творец, загрижен не за практичността, а за красотата.

Ане стана бавно и се протегна. Чувстваше се отпочинала и свежа. Обувките й бяха оставени до вратата. Вероятно Енрико ги е свалил от краката й и ги е сложил там. Ане се обу, защото имаше намерение да огледа по-внимателно воденицата, и бавно слезе по дървената стълба в главното помещение.

На първия етаж беше доста по-тъмно, отколкото горе, и гледката, разкриваща се от прозореца, не я впечатли особено, защото се намираше почти на нивото на потока. Явно това беше стая, където човек може да се усамоти с дебела книга — тук имаше удобно кресло и топла лампа за четене. Чудесно местенце за мрачните, тихи дни. Малката баня на първия етаж изглеждаше чудесно. Изградена изцяло в рустикален стил. Тъмните греди на тавана сякаш закриляха самотния човек във вътрешността на воденицата, който се съблича и става безкрайно раним, щом влезе под душа. Енрико сам бе резбовал рамката на огледалото над мивката, а малка лампа в стил сецесион разпръскваше мека светлина. Недостатъчна за гримиране, но предостатъчна, за да се чувства спокойно и уютно. И тази баня беше по-скоро скривалище. Човек затваря вратата зад себе си и остава сам на света. Усещането беше съвсем различно от това в голямата баня на къщата, която внушаваше чувство за свобода и светлина. Там светеше слънце и човек се чувстваше горд и голям в просторното помещение.

Това е моята къща, каза си Ане. Тук имам всичко. Тук мога да се разгърна и да раста, но мога и да се оттегля, за да се съсредоточа върху същественото. Вале Короната е крепост и подземие, планина и долина, слънце и сянка. Безгранична свобода и живо погребване.

Ане отиде до стъклената врата, която извеждаше на малка тераса, отключи и излезе навън.

Енрико плуваше в естествения басейн. Спокойно и бавно, сякаш се стараеше да не движи водата и да не вдига шум. Видя я и се усмихна.

После бавно излезе от водата. Съвсем гол.

 

 

Той усещаше, че Ане се старае да не го зяпа, но това не й се удава напълно. Енрико забеляза също, че тя се мъчи да възприеме ситуацията като напълно нормална и естествена. И това не й се удаваше добре. Несигурността й го накара да се усмихне.

— Добре ли спа? — попита той, застана на ръба на басейна и се напръска с градинския маркуч.

Ане само кимна.

— Изкъпи се и ти — предложи Енрико. — Плуването в басейна е невероятно освежаващо и стимулира кръвообращението.

— О, не, благодаря. — Само като погледна водата, Ане се разтрепери. — Стига ми и едно кафе.

Тя свари кафе, сложи на табла всички хранителни продукти, които намери и които биха могли да послужат за закуска, и изнесе таблата навън. Тъкмо слагаше покривка на масата под стария орех, когато Енрико се появи отново. Беше облякъл къси панталонки и пуловер и сияеше.

— Мирише страхотно!

Той седна и наля кафе.

— Чуваш ли птиците, Ане? Тази долина е убежище на безброй птици. Щастлив съм, че е така, защото те са моят будилник. Щом запеят, разбирам, че слънцето е изгряло, и ставам.

— Снощи вероятно съм била доста уморена — започна предпазливо Ане. Много искаше да разбере какво се е случило и как го е приел Енрико.

— Явно ти дойде твърде много. Разбираемо е.

Енрико беше мил, изпълнен с разбиране. Като майка, която казва на опареното си дете: „Аз съм виновна, миличък, трябваше да ти кажа, че плочата на печката е гореща“.

— Изведнъж клюмна на масата и заспа — продължи спокойно той. — Опитах се да те събудя, но не успях.

— Да не съм припаднала?

— Може би. Не знам. Във всеки случай те отнесох във воденицата. Сложих те на леглото и те оставих да се наспиш.

— Благодаря ти.

Енрико намаза парче черен хляб с толкова дебел пласт масло, че Ане изпита гадене. Самата тя пиеше само кафе и вода от извора. Не изпитваше никакъв глад.

— Често ли ти се случва? — попита Енрико.

— Всъщност не. — Ане помисли малко. — Макар че през последните години се случва реалното и нереалното да се слеят. Понякога не знам дали съм сънувала нещо, или наистина съм го преживяла. Друг път сънят ми е толкова реален, че го приемам за действителност, а действителността е толкова неясна, че прибирам преживяното в паметта си и си заповядвам да не му обръщам внимание, защото е било само сън.

— Това състояние ми е добре познато — рече с усмивка Енрико.

Самият той отдавна вече не знаеше какво е истина и какво — лъжа. Неговият живот беше хаос от истински и измислени истории. Той нямаше минало. Само неясна представа за онова, което е било, и тя се менеше всеки ден. Тогава Енрико си измисляше нова история, харесваше я и я запомняше. Разказваше я отново и отново, когато го питаха, а щом престанеха да го питат, я забравяше. А след като бе мълчал цели седмици, миналото му ставаше бял лист и той се заемаше да го запълни отново.

— Може би тук ще си върна спокойствието — промълви Ане. — Може би ще успея да подредя мислите си.

— Какво си преживяла?

Тя отново се запита защо още не му е разказала за сина си. Точно тогава на паркинга се появи Кай, слезе от колата и бавно закрачи нагоре към къщата. Ане погледна часовника си. Седем и половина. Кай в никакъв случай не беше от хората, които доброволно стават толкова рано, и тя се зачуди какво го е измъкнало още на разсъмване от топлото легло.

Кай първо изпи едно кафе, след това подписаха compromesso — предварителен договор, валиден пред съда, макар и не нотариално заверен. Кай знаеше наизуст стандартните формулировки и състави договора без усилие. Енрико потвърди, че продава къщата на цена двеста хиляди евро, и Ане потвърди, че купува къщата на цена двеста хиляди евро. Авансът, платен от нея, възлизаше на десет евро. Ако не купеше Вале Короната, щеше да изгуби десетте евро, а ако Енрико продадеше къщата на друг, беше длъжен да върне аванса на Ане плюс още десет евро лихва. Така беше според италианския закон.

— Ама че глупост — промърмори Кай. — Не е ли по-добре да впишете в договора реален аванс? Да речем, петдесет хиляди евро. Това дава сигурност и на двама ви.

Енрико не се съгласи с мнението му.

— Парите никога не дават сигурност. Глобите, предвидени в договора, също. Ако Ане размисли и откаже да купи къщата, преди да отидем при нотариуса, аз няма да й се разсърдя. Аз й давам думата си, че през това време няма да продам къщата на друг. Моята дума тежи повече от петдесет хиляди евро.

Ане не каза нищо. Усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Наистина ли все още имаше хора с такъв кодекс на честта? Енрико я възхищаваше все повече и тя изведнъж разбра, че му вярва. Вярва във всяка негова дума.

Кай само вдигна вежди. За него Енрико не беше бизнесмен, а безумец. Мечтател, който един ден ще си получи заслуженото. На всеки ъгъл имаше хора, които безпогрешно подушваха глупаци като него и ги лъжеха с удоволствие. Въпреки това Кай не каза нищо. В този случай сделката щеше да се осъществи. Дългогодишният опит му го подсказваше.

Енрико подписа пръв. Необичайно бавно, с едри, некрасиви букви. Буквално нарисува името си и Ане остана с впечатлението, че рядко се е подписвал. Това й се стори странно. Като мениджър на петролен концерн сигурно е трябвало да се подписва по сто пъти на ден.

Тя прочете името му и се стъписа още повече.

— Ти се казваш Алфред?

— Да, за съжаление — усмихна се Енрико. — Но само официално. Само когато трябва да се подпиша. Иначе съм Енрико. С това име се чувствам по-добре.

Ане кимна. Почти не познаваше хора, доволни от името си. Само Феликс беше въодушевен от своето име, особено след като чу от баба си, че то означава „щастливец“. Защото той беше много щастлив.

Всички се подписаха, тримата станаха и се запътиха към паркинга. Ане носеше ръчната си чанта, но Енрико не само остави съдовете на масата под ореха, ами и входната врата зееше широко отворена. Явно смяташе, че в къщата му няма нищо ценно, за да я заключва. А ако някой иска да си вземе нещо (разбирай — да открадне), нека го направи спокойно. Сигурно има нужда и новата вещ ще го зарадва.

Кай хвърли многозначителен поглед към Ане: „Дано вече си разбрала с какъв си имаш работа“ и тя се ухили. Тримата се качиха в черния джип на Кай и потеглиха към Сан Винченти.

 

 

Кай показа на Енрико Каза Мерия — руина в близост до селището. Разказа му, че допреди две години там живяла старата Жулиета. Хората я наричали la strega — вещицата. В къщата й живеело и едно лудо момиче, което много обичало старата, грижело се за нея и след смъртта й подпалило къщата. Междувременно остатъците бяха обрасли с къпинови храсти, но Енрико винаги знаеше какво може да се направи от една стара къща и какво не.

Таванът беше рухнал и овъглените греди лежаха върху камъните или стърчаха към небето. За да покаже интерес, Ане се опита да обиколи стаите, но фантазията й отказваше да си представи как от руините ще изникне нова, красива къща. Освен това тръните издраскаха голите й крака и тя се отказа. Седна на поляната и изчака двамата мъже, които оглеждаха търпеливо всяко ъгълче. Енрико също беше издраскан и по прасците му се стичаха кървави вадички, но това изобщо не го притесняваше. Кай не говореше много — очевидно искаше да покаже на Енрико, че го счита за експерт по въпроса с руините.

Ане се огледа тревожно. Странно защо, тук се чувстваше много по-самотна, отколкото в долината — може би защото къщата беше на открито, нямаше ги закрилящите я планини наоколо. Сан Винченти се виждаше на хълма в далечината, и за да стигне дотам, й бяха необходими поне 30–40 минути. Не, тук не й харесваше. Предпочиташе Вале Короната.

Огледът трая четирийсет и пет минути.

— Добре, говори с Фиама — каза Енрико. — Ще купя тази изгоряла къща, но няма да дам повече от трийсет хиляди.

— Ами ако общината поиска трийсет и пет? — Кай нямаше представа колко струва руината и спомена тази сума само за да прецени по-добре какво е готов да даде Енрико.

— Тогава няма да я взема.

Кай въздъхна шумно и изруга вътрешно. Принципността на Енрико го подлудяваше. Знаеше, че няма да му е лесно да преговаря с Фиама. С мъжа й, кмета, нещата бяха по-прости. Той беше мек и добродушен. След две бутилки вино щеше да му продаде и собствения си дом. Фиама беше съвсем друга. В целия Валдарно говореха, че е ужасно неотстъпчива и човек може да си счупи зъбите с упоритостта й. А преговорите щеше да води тя. Както винаги, когато ставаше дума за пари.