Сабине Тислер
Колекционер на деца (51)

50

Берлин, ранното лято на 2004 г.

Марайке имаше чувството, че е пробягала маратонско разстояние. Когато най-сетне отключи вратата, беше уморена до смърт. Бързо си събу обувките и окачи чантата си на закачалката. Сутринта в пет и половина я бяха извикали в Груневалд, на улица „Яген“ №17 — по време на сутрешния си крос младеж намерил там мъртвец. Разследването продължи цял ден. Едва късно вечерта аутопсията установи, че старецът е починал от инфаркт, без чужда намеса. Цял ден работа — мъчителна, изнервяща, а накрая всичко се оказа ненужно. Марайке умираше от глад. Искаше да яде, да погледа телевизия и да забрави стария човек, паднал така зле, че лицето му се бе нанизало на бодливата тел.

— Ян? Еда? Тук ли сте? — извика тя, докато събличаше тънкия ленен блузон.

Една от вратите се отвори. Единайсетгодишно момче се втурна към нея и я прегърна зарадвано.

— Здравей, мамо!

Марайке го целуна и разроши косата му.

— Къде е Еда?

— При Мона. Обеща да си дойде точно в девет.

— Надявам се да спази обещанието си. А Бетина?

— На родителска среща. Нима си забравила?

— О, да, прав си, съвсем забравих.

Марайке отиде в кухнята. Ян вървеше по петите й.

В хладилника имаше малка тенджерка с пилешка супа.

— Вечерял ли си?

Ян кимна.

— Преди да излезе, Бетина ми приготви вечеря. Виж, мамо, пуснал съм си нова компютърна игра. Нали нямаш нищо против да продължа?

— Разбира се, че нямам нищо против. Но само ако си си написал домашните.

— Всичко е готово! — извика Ян и се върна в стаята си.

Марайке сложи тенджерката на печката и включи котлона.

Преди тринайсет години Бетина и Марайке най-сетне бяха успели да осиновят тригодишната Еда. Един от работещите в службата за младежта твърдеше, че 43-годишната Марайке е твърде стара, за да гледа дете, друг многословно обясняваше, че е противоестествено да се дават деца на лесбийски двойки. Всеки откриваше по някой нов параграф, който уж забранявал подобно осиновяване, но с много упоритост, настойчивост и с подкрепата на добър адвокат Марайке и Бетина успяха да разсеят съмненията. През 1991 г. осиновиха Еда, а след две години и малкия Ян. Второто осиновяване протече бе никакви трудности.

Бетина беше прещастлива и се чувстваше в стихията си. Обожаваше двете деца и без проблеми съчетаваше грижите за тях с професията си на училищна секретарка. За разлика от нея Марайке работеше по дванайсет часа на ден и се прибираше капнала. Преди три години цялото семейство се премести в Берлин. Карстен Швирс стана шеф на комисията по убийствата в Нойкьолн и взе Марайке в екипа си. Не всички нови колеги я приемаха, но не смееха да й показват враждебността си, защото за всички беше ясно, че именно тя ще наследи Карстен Швирс, който смяташе да се пенсионира само след година.

Карстен и Марайке се разбираха чудесно и като колеги, и като приятели, но все още не бяха успели да разрешат най-тежкия случай в практиката си — никой не знаеше кой е детеубиецът, действал в Берлин-Нойкьолн, в Ханенмор край Брауншвайг и на остров Силт. След като бе убил жертвите си — три малки, нежни момчета, убиецът беше изтръгнал кучешките им зъби, за да има „сувенир“ от всяко убийство.

Преди петнайсет години серията убийства внезапно прекъсна. Карстен и Марайке сметнаха, че извършителят е умрял, бил е арестуван заради друго престъпление или е избягал в чужбина — но въпреки това се измъчваха, че са приключили делото, без да заловят убиеца.

На масата лежеше „Айвънхоу“ — любимата книга на Ян. До нея богато илюстрирана книга за сладководни риби — синчето им копнееше да си има аквариум. Разпръснати части от химикалка и ужасно оръфан учебник по математика, вече минал през ръцете на други две деца, допълваха картината. Марайке ги събра набързо, взе си хляб и седна.

Ян беше от децата, които никога не създават проблеми. Учеше се отлично и напредваше, без да полага особени усилия. Нямаше чувство за ред, но беше винаги весел и обожаваше двете си майки.

За разлика от него Еда се мъчеше с училището и с бушуващия си пубертет. Тайно направеният пиърсинг на корема я интересуваше много повече от лошите оценки по английски. Постоянно се обиждаше, капризничеше, недоволстваше и никой не беше в състояние да й угоди. Всички, с изключение на приятелките й я нервираха.

Марайке включи малкия телевизор, поставен върху кухненския шкаф, разбърка супата и започна да щрака каналите. Бетина мразеше да се гледа телевизия по време на вечеря — твърдеше, че не искала тя да е виновницата за затъпяването на децата им, но Марайке спешно се нуждаеше от нещо пъстро и весело. В момента кухнята беше прекалено тиха и тъмна.

Погледа малко документален филм за възпитанието на трудните деца и се отказа. Научнопопулярният филм по следващия канал също не я заинтересува. Криминалето по местния канал се оказа ужасно скучно. По една от националните телевизии показваха музикално шоу за деца, по другата — любовен сериал, а по третата вървяха новини. Марайке остави новините и изслуша с половин ухо как модераторът се възмущаваше от обстановката по немските магистрали. Тя извади от шкафа чиния и прибори и свали тенджерката от котлона. Точно тогава водещият подхвана следващата тема: неизяснени убийства на деца в Италия.

Марайке напълни чинията си и увеличи звука.

Първо показаха Сардиния, където през последните пет години били открити телата на четири малки момичета. Морските течения ги изхвърлили на самотни плажове и аутопсиите установили, че децата не са се удавили, а са били убити и след това хвърлени в морето — вероятно от лодка. Полицията не открила никакви улики, никакви следи от убиеца. Направили масови ДНК тестове в селищата, където живеели момиченцата, но те не дали никакъв резултат.

Значи и колегите в Италия не са се справили по-добре от мен, каза си Марайке и за момент тази мисъл я утеши.

След това репортерът разказа за загадъчни изчезвания на малки момчета в Тоскана. Така Марайке научи, че през 1994 г. малкият немец Феликс излязъл да си играе близо до къщата, където бил на почивка заедно с родителите си, и изчезнал. Репортерът описа мястото: вилно селище близо до Амбра и Монтебеники. След дълго и мъчително търсене родителите на момчето били принудени да се приберат в Германия, без да са намерили сина си.

Без да осъзнава какво прави, Марайке намери молив и лист и записа името на момчето и имената на италианските селища. Супата й изстиваше, но тя продължи да слуша напрегнато.

Филипо живеел в малкото село Бадиа а Руоти, също в близост до Амбра. Един ден през 1997 г. тръгнал на училище и изчезнал безследно.

Третото момче се казваше Марко. През есента на 2000 г. той тръгнал към езерото да се види с приятелите си, но така и не стигнал при тях.

Репортажът показа прекрасната тосканска природа и местата, където трите момчета сякаш се бяха разтворили във въздуха, без никой да е забелязал нищо.

Италианската полиция беше уверена, че децата са мъртви, но тъй като не разполагаше с трупове, не можеше да направи кой знае какво. Затова разследването беше прекратено.

Като видя снимките на изчезналите момчета, Марайке се разтрепери. И трите бяха руси, слабички, крехки и дребни за възрастта си. И трите бяха между 10 и 13 години и смайващо приличаха на Даниел, Бенямин и Флориан. Марайке изпита чувството, че е видяла призраци.

— Върнах се! — извика Еда от коридора.

— Прекрасно! И по изключение си точна — отговори със същия тон Марайке и увеличи още звука на телевизора.

Еда отвори с трясък вратата на кухнята.

— Ти гледаш телевизия? Ядеш и се пулиш в телевизора? Да не искаш да оглупееш?

— Много те моля да говориш тихо, Еда, трябва да чуя нещо важно и…

Еда моментално се нацупи.

— Едва съм се прибрала и започваш да мърмориш. Добре, щом така предпочиташ, ще си отида.

Еда излезе от кухнята и затръшна вратата зад гърба си.

Марайке извъртя очи и въздъхна. После отново се съсредоточи върху репортажа за изчезналите момчета. Тъкмо бяха пуснали кратко изявление на Албано Лоренцо, шеф на карабинерите. Той изрази съжаление, че криминалната престъпност е стигнала и до Тоскана — област, където младите хора все още уважават родителите си и имат перспективи за добър живот. Където някога изобщо нямало престъпления и хората спокойно пускали децата си да играят в гората. Човек можел да остави насред улицата чувал с пари — на следващата сутрин щял да го намери на същото място.

Марайке изключи телевизора и запали цигара.

Не знаех, че и в Италия има толкова руси момчета, каза си тя. Ами ако нашият убиец се е пренесъл от Германия в Италия? Напълно възможно. Това би обяснило защо убийствата в Германия спряха така внезапно. И италианските деца са изчезвали през две-три години като нашите. Дявол да го вземе, май започнах навсякъде да виждам убиеца на момченцата, помисли си измъчено тя. Но тази прилика! В наше време хората често се местят от едно място на друго. Много немци отиват на юг. Защо не и убиецът?

Марайке донесе телефона от коридора и се обади на Карстен Швирс.

— Случайно да си видял репортажа по втората национална програма?

Карстен не гледаше телевизия в момента и Марайке се постара да му опише в детайли репортажа от Италия. Не скри потреса си, изказа предположенията си и го попита дали не би могъл да се свърже с колегите в Тоскана.

— Моля те — отговори остро Швирс. — Моля те, Марайке.

Този тон й беше до болка познат. Швирс винаги говореше така, когато смяташе, че тя прекалява.

— Нашият убиец си има мания. Всеки път оставяше жертвата в определена поза. За да ни я покаже. За да харесаме местопрестъплението. — Даже стана саркастичен, но Марайке не реагира. — И се справи много добре. Въпреки грижливо подготвените сцени с момчетата ние не успяхме да тръгнем по следите му. Защо смяташ, че е решил да се премести в италианските гори? И защо си прави труда да крие телата на момчетата? Знаеш, че това е най-големият проблем.

— Знам — отговори безизразно Марайке.

— Не разбирам как си открила прилики с почерка на нашия убиец. Наистина ли виждаш съответствия?

— Това е само усещане, Карстен. Аз го наричам глухо туптене в корема.

— Аха…

Този път Карстен не възрази. Смайващата интуиция на Марайке често им беше помагала да разрешат трудни случаи. Позовавайки се на корема си, тя обикновено улучваше в десетката.

— Най-добре да пратим факс на карабинерите и да помолим за информация.

— Виж, Марайке… малки деца изчезват и в Южна Африка, и в Китай, и в Узбекистан. Не е редно да пишем на целия свят и да сравняваме случаите.

— Добре, Карстен, щом така смяташ. Това беше само идея.

— Не ми се сърди, скъпа. Утре ще се видим, нали?

— Да, разбира се. — Марайке затвори телефона.

 

 

Бетина се прибра към десет. На родителската среща обсъждали главно предстоящата екскурзия на класа — дълга, безсмислена дискусия, по-добре било изобщо да не е ходила. Бетина беше наясно с ученическите екскурзии и за разлика от другите родители не се нуждаеше от информация за правилата и ограниченията.

Марайке седеше в дневната и разлистваше албум за Флоренция.

— Виж ти! — учуди се Бетина. — Откога се интересуваш от Микеланджело и Да Винчи?

— Днес колегата Морс ми проглуши ушите с възхищението си от Тоскана. Никога не съм ходила там, а ти?

Бетина поклати глава.

— Какво ще кажеш да отидем на почивка за няколко дни? Например през есенната ваканция. Разказите на колегата събудиха любопитството ми.

Това поне отговаряше на истината.

— Еда и Ян няма да ти позволят да ги развеждаш по цял ден по църкви и музеи!

— Напълно съзнавам това, повярвай ми. Ето защо предлагам да си наемем малка къща на живописен хълм с омайна гледка, заобиколена от маслинови дървета, лозя и кипариси. Ще се разхождаме, ще караме колело, ще пием кианти… с една дума, ще се радваме на живота.

— Това звучи по-добре. Но как ще издържиш цяла седмица без убийства и покушения?

— Все някак ще издържа — засмя се Марайке и се постара да изглежда убедителна.

Бетина приседна на края на креслото и я прегърна.

— Предложението ти е фантастично, скъпа! Твърде красиво, за да е истина.