Сабине Тислер
Колекционер на деца (41)

40

Вече беше девет и десет, но той не сметна за нужно да включи осветлението. И без това предпочиташе свещите, а и постоянно се стараеше да пести ток. Ще се справи с една-единствена чайна свещ. Допреди две седмици употребяваше по две, а през зимните вечери три или четири. Особено когато ставаше лекомислен и палеше по две свещи, докато миеше съдовете. Позволяваше си повече светлина само когато на другата сутрин забележеше, че по чинията е останал доматен сос или по дъното на тенджерката има загоряло мляко. Понякога се опитваше да мие съдовете на дневна светлина, но само след ден си казваше, че е твърде жалко да хаби ценното си време с такива занимания. Всяка минута навън беше скъпоценна, а и имаше предостатъчно друга работа — цял живот нямаше да му стигне да я свърши. Знаеше какво е да си затворен в една стая, без да можеш да излезеш под слънцето или под дъжда, затова ценеше извънредно високо природата в своята скрита, самотна долина.

Седна и пое дълбоко дъх. Неговият час. Само за него и за никого другиго. Без Карла, която сядаше насреща му и започваше да му хвърля обвинителни погледи, защото от часове не е казал нито дума и това я караше да се чувства изгубена. Днес, в моменти като този, за пореден път му стана ясно, че не се нуждае от никого. Нито от приятел, нито от жена, камо ли пък от съветници и спътници, от помощници и събеседници. Ако светът трябва да се промени, той ще намери начин да го стори сам.

Огледа се. Вечерният вятър бе утихнал и гората беше спокойна. Даже цикадите бяха замлъкнали — тук, в падината, слънцето изчезваше зад планините още в ранна вечер. И докато вечерното слънце топлеше хълмовете чак докато падне мрак и въздухът ставаше копринен и мек, тук вечерната влага обикаляше безпрепятствено долината и човек потръпваше от студ дори през август.

Енрико не усещаше студ. Носеше само тънка риза и къс панталон, босите му крака бяха обути в сандали. От години тренираше, за да стане нечувствителен към студа и болката, към глада и жаждата. Бавно и мъчително се опитваше да свикне с всичко това и да го възприема като нормално. Процесът беше мъчителен, но му вдъхваше усещане за известна свобода.

Само след няколко минути светулките ще огреят долината като хиляди зрители със запалки в залата, където започва концертът на годината.

Той не се нуждаеше от концерти. Не му трябваше телевизия, нито радио. Не искаше разговори и забавления. От време на време четеше книги. През останалото време се отдаваше на размишления. Той беше творец, имаше власт над мислите и над света, създаден от тях. Часове наред седеше и мислеше и не се нуждаеше от свещи или лампи.

Девет и половина. Мразеше предстоящия половин час, но трябваше да го изтърпи. Включи мобилния си телефон и излезе от къщи. Стигна до паркинга, продължи по пътя до малка падина, прекоси потока, зави надясно и тръгна по камениста пътека, която стръмно се изкачваше по хълма. Вървеше леко, без никакво напрежение. Бързо преодоля височината, стъпвайки сигурно в мрака. Полумесецът почти не осветяваше неравната пътека.

Щом забеляза, че вече има обхват, спря. Остави телефона върху един плосък камък и въздъхна няколко пъти, за да се съсредоточи. Светещият дисплей му пречеше и той го обърна към камъка. Над потока безшумно прелетя сова и го обзе нещо като меланхолия. Скоро във Вале Короната ще заживее Ане. И като него ще се изкачва на хълма, за да се обади по телефона. Не искаше да мисли за това. Не биваше да допуска в сърцето си чувства. Чувствата разрушаваха всичко. Ако не съумяваше да ги овладее, ставаше агресивен. Това не биваше да се случва, защото неговата агресия беше експлозия.

Обади й се точно в девет и трийсет и две.

— Здравей, Карла — започна той, придавайки на гласа си весел тон. — Как си? Наред ли е всичко?

— Енрико, чуй ме — отговори тя с треперещ глас. Очевидно беше силно развълнувана и това го изнерви. Но никога досега не й беше казвал как се вбесява от развълнувания й глас. — Баща ми е на смъртно легло. Много е зле. Някой трябва да стои до него денонощно.

— Защо не го откарате в болница?

Карла шумно пое въздух.

— Не можем да му причиним това! Той разбира какво става с него. Но не мисля, че е нужно да ти обяснявам. Ти искаш ли да умреш в болница?

Не. Разбира се, че не искаше. И няма да умре в болница. Ще намери начин да го предотврати. С всички средства. Карла също няма да умре в болница. Той ще оправи нещата.

— Какво казва лекарят?

— Агонията може да продължи три часа, три дни, три седмици или три месеца. В момента татко е много слаб… но може да стане чудо и да се оправи.

— Върни се вкъщи — каза Енрико. — Веднага. Най-добре вземи влака още утре.

— Не мога, Енрико! Как си го представяш? Не мога да оставя мама и сестра ми в това положение.

Карла почти викаше и ушите му забучаха. Стисна зъби, за да не загуби контрол над себе си. Все пак успя да отговори спокойно.

— Напротив, можеш. Или искаш през следващите три месеца да бдиш до леглото на баща си? Това, което става сега, е нормално за хората на неговата възраст. Никой не знае кога ще умре — утре или след година. Искам да се върнеш вкъщи, Карла. Ще видиш, баща ти ще е жив поне до Коледа.

Тя мълча дълго. Накрая попита съвсем тихо:

— Откъде можеш да знаеш?

Енрико беше напът да си изпусне нервите.

— Ако не се прибереш вкъщи, ще имаме сериозен проблем. Няма те от три седмици. Стига толкова.

Карла се опита да смени темата.

— Има ли нещо ново?

— Не, нищо.

Тя не знаеше, че той смята да продаде къщата. Ще я изчака да се върне и тогава ще й каже. Знаеше, че няма да е лесно, защото Карла беше убедена, че това ще е техният италиански дом завинаги. Той обаче не искаше дом. Искаше да е свободен. Без собственост, без товар. Да може по всяко време да тръгне на път.

— Довиждане, скъпи — каза Карла. — Ще се върна възможно най-бързо. Моля те, мисли за мен.

— Разбира се. Утре ще включа телефона си по същото време.

— Да. Чао. — Гласът й прозвуча примирено и той разбра, че е наложил волята си.

Енрико изключи апарата. Най-неприятното дневно задължение беше уредено. Мразеше да има задължения. Мразеше да го карат да прави неща, които не харесва. Отхвърляше всякакви регламенти, всякакви указания. За него съществуваха само събуждането и удоволствието от деня. Свободата да чете, да копае, да заколи кокошка. Това беше живот. Ни повече, ни по-малко.

Енрико се изправи и се запъти обратно към къщи. Но не влезе вътре, а слезе към потока. Луната беше изчезнала зад облак и нощта бе непрогледна, но той познаваше всеки камък, всеки корен, всяка неравност по склона. Нямаше нужда от очи, за да гледа къде стъпва. Това беше основна предпоставка да се чувства сигурен. Дълго се бе упражнявал, за да стигне дотук. Всъщност беше глупаво да продава. Ще отиде другаде и ще се наложи пак да започне отначало. И страховете му отново ще излязат на повърхността. Вече се започваше. Страхът от бъдещето заплашваше да развали живота му.

Енрико клекна край потока и започна да пие от бистрата вода. Стана му лошо и се отпусна върху влажния мъх. Споменът отново се появи, колкото и да се мъчеше да не го допуска до себе си.

Когато разбра, че ще умре, момчето заплака и започна да вика майка си.

Викаше майка си. Това беше толкова трудно за разбиране.

Не, не бива да мисли повече за онази нощ.

Скочи и се затича към басейна. Скочи в черната, ледена изворна вода, без да се съблича и без да мисли за жабите, гущерите, саламандрите и водните змии, които го обитаваха. Остана под водата, докато можеше. Изскочи на повърхността едва когато дробовете му започнаха да се пръскат. Пое дълбоко въздух и почувства, че пак се е предал.