Сабине Тислер
Колекционер на деца (4)

3

До „Карщат“ не беше далеч. Бенямин ускори ход. Денят беше дяволски дълъг, когато нямаше какво да прави и не знаеше къде да отиде. Приятелят му Анди поне си имаше баба и можеше да ходи при нея по всяко време. Вече два пъти беше бягал от училище и бе прекарал времето при баба си. Така пропусна класните по биология и английски. При баба му винаги имаше вкусни бисквити и двамата играеха с часове карти или „Не се сърди човече“. Анди беше луд по баба си. Веднъж даже му бе позволила да пуши, но най-важното беше, че е дала честна дума да не го издава на родителите му. Такава баба струваше килограм злато. Особено при такова време. Бенямин реши да попита Анди дали не би могъл следващия път да отиде с него при баба му.

Дядото на Бенямин, бащата на майка му, бе починал преди доста години, а баба му живееше сама в малка къща с дакел и няколко кокошки в Любарс, на края на Берлин. Прекалено далеч, за да прекара деня при нея. Родителите на баща му живееха близо до Мюнхен. Бенямин беше прекарал две лета при тях. Дали пък да не предложи на Анди да се разменят? Анди ще дойде през лятото в Бавария, а за учебната година ще му „заеме“ берлинската си баба. Добра възможност и за двамата.

Топлият въздух в магазина се усети веднага след влизането през въртящата се врата и му се отрази много добре. Бенямин спря на входа и разкопча якето си, с надеждата топлината да изсуши тениската му. Само че не се получи. Тениската си остана студена и мокра. Момчето влезе в магазина, прекоси отделите за канцеларски материали и за чорапи, мина бързо покрай щандовете с модни бижута и стигна до ескалатора, скрит зад дрогерията. Качи се на четвъртия етаж, където бяха тоалетните.

Имаше късмет. Мъжката тоалетна беше празна. По това време в големия магазин нямаше много хора — бяха отворили едва преди половин час. Бенямин бързо съблече якето, пуловера и тениската. Облече отново пуловера, защото се срамуваше от голото си тяло, и сложи тениската под сешоара. Наложи се да го включи десетина пъти, докато тениската най-сетне изсъхна. Бени побърза да я облече и веднага се почувства по-добре.

В този момент в тоалетната влезе възрастен, доста пълен мъж. Малкото коса по тила му беше сресана напред. Очичките му примигваха, макар че в тоалетната изобщо не беше светло. Измери момчето с подозрителен поглед, но не каза нищо, а се скри в една от кабините. Като чу, че мъжът заключи вратата на кабината, Бенямин сложи главата си под топлата струя. Подсуши се, доколкото беше възможно, облече якето, метна раницата на гърба и се запъти към отдела за играчки.

 

 

— Виж какво, млади човече, играеш повече от час. Мисля, че е достатъчно — каза зад гърба му млад продавач с прическа на Елвис Пресли. — Тук не ти е занималня. Не си ли на училище?

— Учителката ни е болна — заекна Бенямин и неохотно пусна дистанционното. Да го бяха оставили поне да довърши състезанието. — Добре де, отивам си.

— Хайде, чао — изръмжа продавачът и започна да вади количките от пистата.

Бенямин взе раницата си. Сега беше единайсет. Оставаха му повече от два часа и се чудеше как ще ги прекара. В „Карщат“ нямаше какво повече да прави. По-добре да излезе навън и ако не вали, да отиде на канала. Ще нахрани патиците. В раницата му имаше два сандвича — един за него и един за патиците. Точно така. Бедните патици нямаха много храна през зимата.

 

 

Миналата пролет бяха отсекли дърветата в непосредствена близост до канала, защото заплашваха да паднат във водата и да застрашат корабоплаването. Общинските служители нарязаха дебелите стволове и ги откараха някъде. Събраха и клоните, но по тревата все още имаше парчета кора.

Бенямин седеше на един пън. Само на два метра от него плуваше цяло ято патици. Поне двайсет, а може би и трийсет, изникнали светкавично, буквално от нищото, когато момчето хвърли първите трохи на двойката, излязла на утринната си разходка.

Когато приключи с първия сандвич, отново заваля. Сложи си качулката, за да не се намокри пак, и започна да рони и втория сандвич, макар да му се искаше да го запази за себе си. Патиците ставаха все по-доверчиви, все по-нахални, идваха все по-близо до него. Някои грабеха трохите направо от шепата му, вместо да се бият за големите парчета във водата.

Бенямин отдавна искаше да си има домашен любимец, но не му разрешаваха. Майка му обясняваше, че животното създава много работа, цапа къщата и пренася болести. Баща му обеща, че ако завърши успешно пети клас, ще му донесе котенце, но Бенямин си знаеше, че няма да стане.

Момчето беше толкова задълбочено в храненето и така се радваше на прииждащите патици, че изобщо не забеляза двамата младежи, които безшумно се приближиха изотзад. Пък и почти не виждаше и не чуваше под качулката.

Двамата изглеждаха като скинари: обръснати глави, черни якета. По-дребният бе татуирал на главата си светкавица. Трудно беше да се разбере на колко са години. Може да бяха на шестнайсет или седемнайсет, а може би и по-възрастни. Едва когато някой го сграбчи за якето и го вдигна, Бенямин разбра какво му се готви. Погледна в две лица, разкривени в грозни маски, и изпищя. Патиците се разпръснаха уплашено. Чу се кратък, остър звук — по-едрият от двамата отвори автоматичен нож и го опря в гърлото му.

— Я да млъкваш! — озъби се той.

Бенямин затвори уста.

Момчето със светкавицата свали якето му, докато едрият го държеше здраво.

— Къде са ти парите?

— Нямам пари — изплака Бенямин. — Честно ви казвам. Не нося пари в училище, защото ме е страх да не ми ги откраднат.

— Жалък глупак!

Дребният вдигна раницата на момчето, отвори я и претърси съдържанието. Не намери портмоне.

— По дяволите!

Едрият заби юмрук в корема на момчето.

— Обърни си джобовете! — изрева той. — Не може да нямаш пари, гадино!

Бенямин се преви от болка. Не можеше да си поеме въздух и за секунди повярва, че ще се задуши. Когато дишането му се възстанови, побърза да обърне джобовете си. На земята паднаха две дребни монети — общо 70 пфенига — и кутийка от шоколадово яйце.

— Нямам повече — прошепна задавено момчето.

Вбесен, едрият го удари в брадичката и Бенямин отлетя на два метра настрани. Падна в калта и притисна ръка върху долната си челюст, защото болката беше непоносима. Скинарят със светкавицата взе ножа на големия, наведе се над Бенямин и отново опря острието в гърлото му.

— Дяволски опасно е да излизаш от къщи без парички — обади се големият. — Ние не понасяме такива неща.

— Дяволски опасно е да нападате малки деца — обади се неочаквано дълбок мъжки глас, вибриращ от гняв, и двамата скинари се втрещиха от страх. — Да знаете, че изобщо не мога да понасям такива неща.

Дребният моментално скочи и скри ножа зад гърба си.

Алфред застана пред скинарите с изваден пистолет и го насочи към тях.

— Ела при мен — каза той на момчето. — А вие двамата не мърдайте, че ще ви пръсна тъпите глави.

Бенямин се огледа несигурно, скри се зад Алфред и не мръдна повече.

— А сега изчезвайте, бързо! И не се мяркайте никога повече в този район. Ще броя до три и ако ви видя пак, тежко ви. Едно — две — три!

В мига, когато каза три, той стреля с газовия пистолет право в лицата им. Момчето със светкавицата изрева диво и хукна да бяга, сякаш дяволът беше по петите му. Едрият шумно пое въздух, опита се да разтърка парещите си очи и стисна ръце в юмруци.

— Стискай очи! — извика Алфред на Бенямин и стреля отново.

Скинарят изкрещя и се свлече на земята. Очите му пареха непоносимо. Ревейки, той се затъркаля по тревата с надеждата да потуши болката.

— Да се махаме оттук — рече Алфред. Прибра пистолета, хвана ръката на Бенямин, който едва успя да грабне якето си, и хукна да бяга. Бенямин се затича редом с него. Алфред зави зад ъгъла и спря. — Облечи си якето, че ще се разболееш!

Момчето трепереше неудържимо. Облече якето и нахлупи качулката.

— Чантата ми…

— После ще я вземем. Почакай онези гадни типове да се изнесат. Първо ще идем някъде на топло, за да не настинеш. Ще те почерпя горещ шоколад с много сметана. Обичаш ли шоколад?

В този момент Бени не можеше да си представи нищо по-добро.

Алфред отново забърза напред. Бенямин го следваше без усилие.

Мислите на Алфред се надпреварваха, сърцето му биеше възбудено в гърлото. Изобщо не забелязваше, че тича. Виждаше само малкото момче до себе си, усещаше физически присъствието му и не знаеше дали да крещи от щастие, или да трепери от започващия наново кошмар. От последния път в мочурището близо до Брауншвайг бяха минали три години и половина. Оттогава не бе посягал на малки момчета. Малкият Даниел остана два дни в изоставения фургон на някакъв строеж, преди да го убие. Никой не надуши следите му. Случаят си остана неизяснен. Алфред моментално прекъсна всички контакти с местните, премести се в Берлин и започна нов живот. Всеки ден работеше върху себе си и страдаше като дявол. Чувстваше се като алкохолик, който по цял ден седи пред бутилка с уиски и се мъчи да устои на изкушението. Стоеше далеч от училища, детски градини и площадки за игра, а през лятото се заключваше в жилището си, защото хората прекарваха дните и вечерите си в парковете и децата тичаха по поляните, докато родителите печаха наденички. Не смееше да отиде на някое езеро или на басейн и едва не полудя от мъка.

Същевременно беше дяволски горд със себе си. Когато дойде есента и захладня, му стана по-леко. Децата спряха да играят на улицата, парковете опустяха. Той беше твърдо решен да издържи, докато напорът отслабне. Всяка мания можеше да бъде победена със силна воля. Значи той беше длъжен да тренира волята си. Без прекъсване. Седмици наред не пиеше бира. През следващите седмици се отказваше от любимото си сутрешно кафе. После пък ядеше хляба си без масло, което се оказа невероятно трудно. Следобед често го обземаше диво желание да хапне нещо сладко. Обикновено си позволяваше парче шоколад, малко сладкиш или шоколадов десерт. Реши изцяло да се откаже от този навик. Надяваше се, като се откаже от любимите си навици, да победи и пристрастеността си към малки момчета.

Като забеляза, че е свикнал всеки следобед да спи по един час, той си заповяда да остане буден. Чувстваше се длъжен да се бори с всеки навик. Успехите го изпълваха с гордост. Да, той беше човек със силна воля и заслужаваше възхищение. Съзнанието му беше стабилно. Само да не прояви слабост. Само да не се върне към убийствата.

А сега край него тичаше непознато малко момче. Случайно попадна на пътя му, доброволно тръгна с него. Не се наложи да го примамва, да го убеждава, да го упои. Момчето просто се появи и тръгна с него. От всички пори на кожата му бликаше пот. Алфред въздъхна и забърза към колонията с дървени къщички. През зимата там нямаше никой. Къщичките бяха празни.

Краката му се движеха като автомати. Не беше в състояние да им се противопостави.

 

 

След време забавиха ход. Нямаха причини да тичат — скинарите сигурно отдавна са избягали. Бенямин често-често поглеждаше към мъжа до себе си. Със сигурност беше по-стар от баща му. Изглеждаше доста по-силен. И по-строен. От монотонната работа на конвейера баща му бе станал муден и дебелееше.

Какви странни очи, каза си Бенямин. Защо този човек гледа право пред себе си? Тук нямаше какво да се види. Гледа, сякаш решава много сложна задача, каза си момчето. Сякаш трябва да приземи самолет в мъгливо време и го е страх.

Мъжът беше страхотен, в това Бенямин не се съмняваше. В първия момент се бе уплашил, като видя пистолета, но само след секунда си каза, че това е велико преживяване. Все едно бяха в Америка. В Дивия запад. Сега никой не би посмял да ги спре. Защото имаха с какво да се защитават. Даже можеха да спасят още някого. Този мъж беше спасител на малки момчета.

— Защо не си на училище? — попита неочаквано Алфред.

— Ами… просто така — отговори засрамено Бени.

— Какво значи просто така? Да не си избягал?

Бенямин кимна безмълвно.

— Защо? Класно ли имате?

Момчето поклати глава и сведе поглед към земята.

— Не точно… Правихме две класни и аз се изложих. По немски и по математика.

— Аха. Значи си се изложил по немски и по математика. Такива неща се случват. Но все още не разбирам защо не си на училище.

— Защото мама и татко не се подписаха под класните.

— Това не е проблем. Не се притеснявай, ще измислим как да се справим.

Бенямин не отговори. Нямаше представа как ще се справят, но не искаше да задава въпроси.

Двамата стигнаха до моста и Бенямин спря.

— Трябва да си взема чантата. Онези типове сигурно са си отишли.

Обърна се и щеше да хукне, но Алфред го задържа с желязна хватка.

— Момент — изръмжа дълбокият глас и момчето замръзна на мястото си. — По-късно ще ти вземем чантата. Никой няма да я открадне. В такова гадно време никой няма да тръгне да се разхожда по канала, а и чантата ти лежи в храстите.

Алфред трепереше от напрежение. Знаеше, че няма право на грешки.

— В тетрадките ти сигурно има подписи на родителите? Например под предишни класни или контролни?

Бенямин кимна уплашено. Пръстите на непознатия стискаха рамото му като клещи.

— Много добре. Тогава аз ще се подпиша вместо родителите ти. Ще го направя толкова добре, че никой няма да забележи.

Момчето го погледна впечатлено.

— Хайде да вървим — нареди Алфред и го поведе към трамвайната спирка.

Зад нея започваше вилното селище. Рубецал, Щатбер, Килер Грунд, Георгина, Зоргенфрай… ама че глупави имена. Сигурно лесно ще намери подходящата къщичка. Не твърде западнала, лесна за отваряне, не близо до улицата. Трябваше да реши бързо и спонтанно. Момчето не биваше да заподозре какво му се готви.

— Мисля, че е време да си вървя вкъщи — обади се Бенямин. — Много ви благодаря, че ми помогнахте. Беше много хубаво от ваша страна. — И се опита да се освободи, но Алфред не го пусна.

— Не е честно — рече мъжът. — Аз ти помогнах да се отървеш от онези негодници, дето искаха да те ограбят и да те пребият, а ти не желаеш даже да изпиеш едно какао с мен. Аз съм съвсем сам на света и ми е много приятно, когато имам компания.

Бенямин веднага изпита угризения на съвестта.

— Къде живеете?

— Далеч на север, на брега на Хайлигензее. Живея в голяма къща с две кучета.

— Какви кучета? — попита с интерес момчето.

— Далматинци. Мъжко и женско. Само да знаеш колко са добри. Нарекох ги Антон и Точица.

— Супер! — Бенямин се усмихна и веднага си представи как два далматинеца на черни и бели петна спят в леглото му.

— Леля ми има къщичка тук. Съвсем наблизо — продължи Алфред. — Поръчала ми е да идвам всеки ден и да храня морските свинчета. Защото я взеха в болницата, разбираш ли. Помислих си, че ще ти е приятно да ми помогнеш да нахраним животинките. Освен това трябва да се стоплиш. Наблизо е.

Умът на момчето работеше трескаво. Имаше чувството, че мислите в главата му се стрелкат във всички посоки, толкова бързо, че не беше в състояние да ги улови и подреди. Чуваше гласа на майка си, която не се уморяваше да му повтаря: „Никога не тръгвай с непознат човек, чуваш ли! Каквото и да ти обещава. Животни, сладкиши, играчки и така нататък. Това е лъжа. Винаги е лъжа. Не се впускай в разговори, а веднага бягай“.

Бени кимаше. Естествено. Другите деца сигурно биха тръгнали с някой непознат, но той не. Никога! Той не беше глупак. Нямаше да допусне някой да го подмами. Защото не искаше да създава грижи на родителите си.

Баща му също го предупреждаваше: „Не показвай пътя на непознат, ако те помоли. Не се качвай в чужда кола. Не влизай в чуждо жилище. Каквото и да ти разправят, не им вярвай. Особено ако някой твърди, че е изпратен от нас. Че с мен или с майка ти се е случило нещо, затова се налага веднага да се качиш в колата и да отидете в болницата. Не им вярвай! Лошите мъже измислят какви ли не номера“.

Това звучеше разумно. Бенямин беше сигурен, че ще съумее да се оправи във всяка ситуация. Просто ще се обърне и ще побегне — това изглеждаше много просто, а се оказа дяволски сложно.

Но този мъж не ме е заговорил, мислеше си момчето. Той ми помогна, когато бях в затруднено положение. Той не е тръгнал да лови малки деца, а случайно се е озовал наблизо, видял е, че се нуждая от помощ, и ме спаси. Значи той не е от хората, за които ми говорят мама и татко.

Бенямин разбираше напълно, че мъжът се чувства самотен и иска малко компания като ответна услуга за оказаната помощ. Какво лошо има да му помогне да нахрани морските свинчета? Сигурно сам му е скучно.

Миналата седмица в часа по религия госпожа Блау им разказа, че много възрастни хора са ужасно самотни. Онези в старческите домове били по-добре, защото можели да играят на разни игри с други като тях, но много хора живеели съвсем сами в големи жилища и си нямали никого. Нито деца, нито роднини и приятели. Никой не знаел, че те са затворени в жилищата си. В Нойкьолн например живеели много стари хора, които не притежавали дори канарче, имали само телевизор и парите често не им стигали за храна.

Бенямин изпитваше дълбоко съчувствие към самотните стари хора, макар да смяташе, че е по-добре да имаш телевизор, отколкото канарче. До днес беше вярвал, че само старците са самотни. Мъжът, който му помогна, изобщо не изглеждаше стар, но въпреки това беше сам. Това беше най-страшното.

Какво да прави сега? За съжаление нямаше време да обмисли ситуацията. Непознатият го държеше здраво за ръката и го водеше по тясната уличка към вилното селище. Дали да се откъсне и да побегне? Този мъж изглеждаше много по-силен и бърз от баща му и сигурно щеше да го настигне. Бенямин си спомни как през лятото се бе надбягвал с баща си — баща му спечели и майка му ги почерпи със захарен памук, защото се бе обзаложила, че синът им ще излезе победител.

Точно така, ще побягна, каза си момчето. Ще опитам, щом стигнем до следващия разклон. Ще бягам с всички сили. Този човек сигурно няма да хукне след мен. Ще гледа тъжно подире ми или ще се ядоса, но какво ме интересува това! Никога няма да се срещнем отново, защото той не живее тук, а някъде далеч, на брега на Хайлигензее. Момчето изрита едно камъче от пътя си и то се затъркаля напред. Бенямин имаше желание да го догони и да го изрита отново, но непознатият го държеше здраво.

Татко сигурно ще побеснее, ако вляза с този човек в къщичката, помисли си Бенямин. Ще се ядоса много повече, отколкото на слабите оценки по немски и математика. Значи трябва да избягам. Още десет метра и ще побягна надясно. Без да кажа дума. Ей така, изведнъж.

— Ти си прекрасно момче — проговори внезапно непознатият и се усмихна. — Аз ти помогнах, а сега ти ми помагаш. Много мило от твоя страна. Смятам, че трябва да станем приятели. Какво ще кажеш?

Сърцето на Бенямин направи огромен скок. Не биваше да бяга. Би било подло. Този мъж беше мил и му вярваше. Не искаше да го разочарова. Ще изпие чаша какао, ще нахрани морските свинчета и ще си тръгне. Няма да се забави много. Ще се прибере навреме вкъщи и няма да каже нито дума на родителите си — иначе баща му ще си помисли, че синът му е глупак и непослушен, защото не се е вслушал в поученията му.

Бенямин погледна часовника си — подарък от баварската баба за Коледа. Съвсем обикновен и безинтересен. Сигурно затова скинарите дори не се опитаха да го откраднат. Такива часовници носят момичетата — смяташе Бенямин. Той искаше истински мъжки часовник. Със секундарник, с хронометър и будилник, да показва датата и времето по света, да е водоустойчив. Мечтаеше си за такъв часовник, но знаеше, че ще се наложи да чака още дълго, докато го получи.

Дванайсет и пет. Днес имаше шест часа и майка му щеше да го очаква малко преди два.

Имам време, помисли си Бенямин, защо да не направя услуга на този мил човек?