Сабине Тислер
Колекционер на деца (38)

37

Тя се събуди в седем без петнайсет. Главата й беше бистра, но устата й беше пресъхнала и изпитваше диво желание да яде шоколад. Отиде в банята и пи вода направо от крана. Облече се, избра най-яркото си червило и излезе.

По това време на деня градът беше приятно място за разходка. Всички магазини бяха отворени. Местните правеха всекидневните си покупки, туристи обикаляха улиците, мотопеди и леки коли се надпреварваха да дават сигнали, а вечерното слънце топлеше приятно, но не изгаряше.

Ане се запита дали да не поседне за малко в катедралата, но бързо се отказа. По-добре да отиде на Кампото.

Площадът беше много оживен. На горещите камъни лежаха и седяха млади хора, свиреха на китари, слушаха музика и се прегръщаха. В ресторантите и кафенетата наоколо нямаше нито едно свободно място. Все пак Ане извади късмет — двойка пенсионери я поканиха на масата си. Тя си поръча чай и парче плодов сладкиш. Желатинът, с който бяха покрити плодовете, образуваше толкова дебел слой, че изглеждаше като изкуствен. Да не би пък по невнимание да са ми донесли украсата на витрината, запита се Ане, но се оказа, че сладкишът не е чак толкова лош. Тя нямаше никакво желание да води разговор с двамата пенсионери и слава богу, че те също не проявиха по-особен интерес към нея. Говореха си на немски и се опитваха да сложат нов филм във фотоапарата, но нещо не се получаваше.

— Ама че късмет! За първи път в живота си сме тук, а ето какво се случи — пошепна жената, сякаш се страхуваше, че гръмовержецът Зевс ще я удари със свещената си светкавица. И с право, защото мъжът й беше почервенял от гняв.

— Ще хвърля тоя боклук в най-близкото кошче! — закани се той. — Не исках да купуваме такъв апарат. Исках японски!

Жената беше готова да се разплаче.

— И сега аз съм виновна, нали?

— Не съм казал това! — изгърмя той.

— Но го мислиш — отвърна едва чуто тя.

Ане пое дълбоко дъх и се опита да заглади неучтивостта си с усмивка.

— Не бива да издърпвате толкова дълга ивица от филма, защото няма да се захване. Имате ли друг?

Жената кимна и зарови в чантата си. Очите й бяха пълни с надежда и Ане беше готова да се ядоса на театралните й прояви. Побърза да сложи филма и отново се усмихна.

— Ето, готово. Сигурна съм, че ще проработи. Искате ли да ви снимам?

— О, да! — Двамата се усмихнаха така щастливо към обектива, сякаш празнуваха годишнина от сватбата.

Ане натисна копчето и им върна фотоапарата.

— Много мило от ваша страна — каза жената и не се сдържа да не ухапе мъжа си: — А ти искаше да хвърлиш хубавия фотоапарат в кошчето за боклук!

Съпругът й не каза нищо. Лицето му беше възвърнало нормалния си цвят. Кимна на Ане и отиде в тоалетната.

Ане си запали цигара. Съзнателно не поглеждаше към жената насреща си. Дано не каже нищо, повтаряше си тя, дано ме остави на спокойствие.

— На почивка ли сте тук? — попита жената.

Божичко, какъв ужасен диалект. Как може да говори така! Точно от този тъп въпрос се беше опасявала. Въобще не трябваше да им помага с фотоапарата.

— Да, на почивка — отвърна Ане и нарочно издуха дима към лицето на старата дама. — С мъжа ми и трите ни деца. Днес имам свободен ден. Таткото се грижи за децата.

— Боже, колко хубаво!

— Да.

Рай като от списание, но тя нямаше как да го опише. Не носеше в чантата си дори тефтерче, за да записва гениалните си мисли.

— И ние сме на почивка. Тук е прекрасно. Невероятно!

— Да.

Мъжът се върна от тоалетната.

— Да тръгваме, Илзе. Нали искаше да правиш снимки?

Жената веднага стана.

— Плати ли сметката?

— Да, на бара.

Двамата взеха чантите и торбите си и се запровираха между масите.

— Довиждане! — извика жената.

Ане само кимна.

След десетина минути дойде келнерът и попита на английски къде са другите клиенти. Как така са си отишли, без да платят?

— Не се притеснявайте — отговори Ане. — Аз ще платя цялата сметка.

Все пак и тя беше германка и не искаше келнерът да мисли лошо за всички германци.

Какво всъщност правя тук? — запита се внезапно тя. Седя сред хиляди туристи под вечерното слънце, ям безвкусен сладкиш, плащам сметката на непознати пенсионери, по-нахални дори от ордата младежи, които крадат кутийки кола от бензиностанциите. Защо не поканих Кай в стаята си? Секс за една нощ… защо не? На кого дължа вярност? На никого. За първи път след толкова години. Явно беше отвикнала да прави онова, което искаше. Време беше отново да разбере какво й доставя радост. Сигурно и Кай искаше същото. Без любов, без задължения, без второ действие. Точно така. Без продължение. Без усложнения. Само секс. Божичко, откога не ми се е случвало! Повече от двайсет години. Може би тогава щяха да прекарат вечерта заедно и тя нямаше да дойде тук и да срещне двамата лъжци от Германия. Щеше да преживее нещо прекрасно и да се почувства отново жива и млада. Да се убеди окончателно, че е започнала нов живот. Ама че съм глупава, каза си недоволно тя. Пак обърках всичко.

Забеляза, че е започнала да се изнервя, махна на келнера, плати сметката и си тръгна. Докато вървеше през площада, полагаше огромни усилия да изглежда весела. Не искаше никой да разбере, че умира от желание да преспи с непознат мъж.