Сабине Тислер
Колекционер на деца (36)

35

— Само за момент — каза с усмивка Моника Бенедети и посочи дивана под прозореца. — Не желаете ли да седнете? — Погледна часовника си и повтори: — Господин Грегори сигурно ще дойде всеки момент.

Ане седна. През нощта спа дълбоко и не се събуди нито веднъж. Сега се радваше, че не е сънувала. Когато се събуди, в стаята все още беше хладно, но цикадите в градината вече цвърчаха оглушително и тя изпита опияняващо чувство на щастие. Беше лято. Истинско лято. Днес, утре и вдругиден. И следващата седмица. Не само два дни, както в Германия, а после отново ставаше есенно хладно и мокро. Не. Тя имаше рожден ден и цялото лято беше пред нея. Честит рожден ден, Ане. Не би могла да започне новия си живот по-добре.

Сервираха й закуска на сенчеста тераса, над която се виеха дебелите клони на няколко дръвчета киви. Под една пиния в градината стоеше фигура на жена в естествен ръст, позеленяла от годините. Жената беше с разголена гръд, с едната ръка прибираше полите си, а в другата държеше ябълка, в която се взираше със замислена усмивка. Статуя от друг свят, от друго време.

Капучиното беше поезия. Ане не си спомняше друг път да е пила такова кафе. Изпи чаша студена вода и изяде цял захарен охлюв, напълнен с пудинг. Италианска закуска.

Ане седна и се огледа. Изобщо не беше очаквала, че зад обрулената от ветровете средновековна фасада на къщата се крие такова супермодерно бюро. Функционално, строго, хладно. Който работеше тук, сигурно мръзнеше. Само две картини на стената. На едната се простираше безкрайно поле със слънчогледи, зад което едва се виждаше малка хижа, боядисана в тосканско червено. На другата се виждаха голите възвишения на Крета под мътната, осеяна с мъгливи облаци светлина на ранното утро. Пейзажът се размиваше в нежни пастелни тонове, а на едно от възвишенията се издигаше къща, защитена от вятъра с четири кипариса, недействителна, далеч от живота.

Ане седна в нещо като яйчена черупка, което трябваше да служи като кресло. Не знаеше какво е клубно кресло, но си го представяше точно така. Тази стая беше обзаведена от мъж и това си личеше, а мебелите зад следващата врата бяха напълно заменими. Тук спокойно можеше да се постави зъболекарски стол или шкафове за документи, законници и километрични коментари.

Моника излезе иззад бюрото си и подаде на Ане каталог.

— Това са актуалните ни предложения. Искате ли да ги разгледате?

Ане кимна и отвори каталога по средата. Имената на селищата й бяха непознати и тя затвори каталога.

— Няма полза. Търся нещо в точно определен район и като чета „Кастелнуово“ или „Кастелфранко“, това не ми говори нищо.

— Разбирам. — Моника прибра каталога в чекмеджето. — Добре, ще почакаме господин Грегори. Искате ли нещо за пиене?

— Чаша вода, ако обичате.

В този момент в приемната влезе Кай Грегори. Косата му беше още мокра, кожата на лицето зачервена, с отворени пори. Очевидно току-що бе взел душ. Подаде ръка на Ане и се усмихна.

— Госпожа Голомбек? — Ане кимна. — Аз съм Грегори. Извинете, че ви накарах да чакате, но ме забавиха.

— Няма проблем. Аз не бързам.

Той се усмихна отново и Ане отговори на усмивката му. Кай отвори вратата към кабинета си.

— Заповядайте. Ще ни направите ли кафе, Моника?

Секретарката се обърна въпросително към посетителката:

— Кафе или вода?

— Вода — отговори Ане и последва Кай в кабинета.

 

 

Показателят за резервоара на черния джип мерцедес показваше 25 процента. Обикновено отиваше с клиента на бензиностанцията, пълнеше резервоара и след огледа изчисляваше изразходвания бензин. Днес не го направи и се запита защо. Сигурно защото подсъзнанието му тайно желаеше да й сигнализира, че пътуването е по-скоро частно, отколкото професионално. Сигурно защото искаше да се държи непринудено, не като свръхкоректен посредник за продажба на недвижими имоти… А може би просто бързаше да потегли. Да я отведе в планините без никакво забавяне.

Струваше му се, че е разбрал какво търси тя. Нямаше представа защо е решила да се скрие непременно в Италия и специално в този район — да, това беше правилният израз — но скоро щеше да разбере. Веднага бе открил подходящия обект за нея, но професионалният опит го бе научил никога да не показва оптималния обект като пръв или последен. Ако покажеше първо него, клиентът не го приемаше сериозно — само милиардери и мечтатели купуваха първото, което виждаха. А след пет отхвърлени обекта оптималният изпадаше в забрава и страдаше от натиска на провалите. Ако пък покаже най-добрия обект като последен, клиентите са вече изнервени, отказали са се от надеждата да намерят нещо подходящо и се съмняват в добрите качества на имота. Изкуството на посредника е да усети каква къща ще купи клиентът и да му я представи в подходящия момент. Всичко това означаваше, че двамата с Ане Голомбек ще обикалят поне два дни. Каква прекрасна перспектива. У тази жена имаше нещо, което го привличаше като с магия. Сигурно това, че стоеше на разстояние. Или тайната, която без съмнение криеше. Освен това я намираше дяволски красива, а желанието й да купи къща, в която да живее съвсем сама, беше възхитително. През последните години се занимаваше главно с брачни двойки, минали шейсетте, които си търсеха вила за лятото или стилна резиденция, където да прекарат старините си.

Тъкмо се отделиха от главния път Гросето — Арецо в посока Бучине, когато Ане заговори с лека подигравка:

— Няма ли първо да ми покажете експозе, а после да ме разкарвате из околността? Може да се окаже, че напразно сте си губили времето и парите.

— Сигурно защото това е моят начин на работа. Хората не си купуват имот, докато седят в кабинета на посредника. Човек не решава дали тази или онази къща му харесва само защото я е видял на снимка. Много по-добре е да види околността, да я остави да му подейства. Да преживее влизането в къщата, да види градината, да се наслади на гледката. Да застане пред бъдещия си дом и да усети атмосферата. Всеки го преживява различно. За много хора е важно къщата да е ремонтирана, но има и такива, които предпочитат западнали постройки. Скоро ще ви стане ясно, че тук е много по-различно, отколкото сте си го представяли у дома, в Германия. Ако застанете пред къщата и се влюбите в нея, значи това е вашата къща. Нужно е тя да ви привлече и да се настани трайно в мислите ви. Да събуди в сърцето ви копнежи. Желания. Даже да са абсолютно нереални. Тогава ще въздъхнете дълбоко и ще си кажете: Господи, трябва да я имам, или ще умра. Тогава вече няма да ви пука, че на покрива липсват три керемиди или че цветът на плочките в банята не ви харесва.

Кай погледна в огледалото за обратно виждане и забави темпото, защото друг джип се опитваше да го изпревари.

— То е като любовта. Чувал съм за хора, които след десет години брак забелязвали, че партньорът има крив нос. Когато любовта била вече изстинала.

Кай я погледна крадешком, но тя гледаше само напред. Лицето й не изразяваше нищо.

— По тази причина обикалям обектите с клиентите и им показвам по няколко. За да добият общо впечатление и да не останат с чувството, че са пропуснали най-доброто.

Ане кимна.

— Звучи доста идеалистично.

— Ако заживеете тук, ще станете идеалистка — или ще се върнете в Германия. Който се влюби в тази страна, иска и другите да я видят и обикнат. Работата тук за мен не е бизнес. Не е градска професия, при която вечер мога да се хваля пред бизнес партньорите си на чаша шампанско, че днес съм продал три къщи и съм дал цял блок с жилища под наем. Не, моята работа тук е… как да се изразя… нещо като мисия.

— Знаете ли, това, което казвате, ми харесва!

Най-сетне голите възвишения изчезнаха. Хълмовете пред тях бяха обрасли с гъста гора.

— Познавам този район — каза Ане. — Преди десет години бях тук на почивка.

— И ви хареса толкова много, че решихте да се върнете?

Ане кимна колебливо.

— Нещо подобно.

Кай се изненада, но не продължи с въпросите. Когато отново заговори, говореше повече на себе си, отколкото на нея.

— Тук природата е прекрасна, но е някак дива, необуздана. Тук всяко дърво расте както си иска. Ясните контури се губят, но човек се чувства у дома си. Сред тази природа се живее, а не се съществува. Тук никой не мисли за марката, никой не се стреми да излага на показ местната култура. Не, хората тук живеят и оставят другите да живеят както си искат. Хубавото е, че сред тази дива природа ще разполагате с целия лукс и с всички удобства, от които се нуждаете. В гората човек е на сигурно място, на скрито място. И е самотен. С няколко изключения пейзажът е станал заменяем. Тази дъбова гора я има и в Германия. Но Крета я няма.

— Прав сте. Но аз обичам гористата Тоскана, не обръснатата.

Кай избухна в смях. Джипът влезе в селцето Амбра — център на долината, който предлагаше всичко необходимо за живот: поща, банка, хлебарница, аптека, три магазина за хранителни стоки, две заведения, магазин за обувки, магазин за цветя, магазин за железария, химическо чистене, месарница, лекарски кабинет, училище, три църкви и кино.

Кай прекоси площада, където бяха паркирали десетина коли, и зави наляво, в посока Ченина — малко планинско село, до което се стигаше по асфалтиран, но тесен път с много завои.

Ане се облегна назад. Точно така. Някога бяха дошли тук на летен концерт, който започна чак в девет вечерта. Феликс остана вкъщи, за да се грижи за птичето със счупено крилце, което бе намерил сутринта. Даваше му вода с лъжичка и пъхаше в човчицата му дъждовни червеи, които беше събрал и нарязал на дребно. Птичката упорито отказваше да се храни и да пие вода. Човчицата й оставаше затворена. Феликс намери в хладилника остатъци от качамака, който бяха яли на обед, и това се оказа любимото ястие на птичето. Като видя качамака, то изпиука весело и моментално отвори човчицата си. Феликс го нахрани и остана много доволен.

Когато родителите се прибраха след концерта в Ченина, птичето спеше. Феликс го люлееше в шепата си, шепнеше му успокоителни думички и беше напълно щастлив. Едва го убедиха да сложи птичето в кутия за обувки, застлана с мъх, за да спи спокойно.

На следващата сутрин птичката беше мъртва. Големите количества качамак бяха набъбнали и бяха разкъсали малкото стомахче. Харалд и Феликс погребаха мъртвата птичка. Харалд се постара да организира достойно погребение, направи могилка и постави отгоре й камък. Феликс плака три дни за птичето, което неволно беше убил.

И никога повече не хапна качамак.

 

 

Зад Ченина започваше черен път с много завои, но джипът се справи без усилия. Само дето някои завои бяха прекалено тесни и Кай трябваше да кара с повишено внимание. След половин час влязоха в Солата. Селцето изглеждаше западнало и занемарено, но очевидно беше обитаемо. Глутница кучета се нахвърли с див лай срещу колата, ала Кай не обърна внимание на опитите им да хапят гумите и продължи напред.

След десетина минути път през маслинови и бадемови гори стигнаха до разрушена къща. Голям имот с формата на буквата U, разположен на хълм с великолепна гледка към обширния Валдарно и чак до Пратоманьо — високата планина, която разделя Умбрия от Тоскана.

Ане слезе от колата и се огледа ужасено.

— Какво е това? Защо ми показвате тази огромна руина, където има място поне за шест апартамента? Нали ще ми трябват поне два милиона евро, за да построя нещо тук, без да смятаме времето и ядовете със строителите!

— Забравете руината — помоли Кай. — Става въпрос за мястото. Харесва ли ви гледката? А разстоянието до най-близкото населено място?

Ане обиколи бавно руината, пазейки се от избуялите къпини.

— Не — отговори след малко тя. — Гледката към долината на Валдарно ми е прекалено просторна. Някак си анонимна. Тук не е възможно всяка сутрин след ставане да виждам „моята гора“, „моето възвишение“, „моето село“, „моя параклис“ — все неща, които са ми добре познати. Тук ще ставам и няма да виждам нищо. Безименно място. Къщите и пътищата са толкова далече, че не ги различавам. Губя се в тази гледка. Сигурно нощем долината е осеяна със светлини. Цивилизацията е уж наблизо, но ще ме прави още по-самотна, отколкото ако се взирам в тъмна гора, където няма нито една светлинка.

Тя се завъртя около собствената си ос, разпери ръце и се засмя.

— Стоя тук горе и се представям пред целия свят. Всеки може да ме наблюдава. От пътя се вижда дали се храня, или почивам в люлката, дали съм вкъщи, или работя в градината. Тук ще съм по-видима, отколкото в града. Ще се наложи да засадя дървета и жив плет, за да се предпазвам. И да окача завеси на прозорците. Аз не искам това.

— А селото?

Ане помисли малко и поклати глава.

— Селото е твърде далеч. Не искам съсед, който се нервира и ме ругае, че съм пуснала радиото, но не искам и да вървя цял час, преди да срещна друг човек.

Кай се засмя и й отвори вратата на джипа.

— Заповядайте. Вече знам много по-добре какво търсите. Хайде, качвайте се. Какво ще кажете първо да хапнем някъде? Наблизо има малка остерия с проста, но много добра храна. Сигурно ще ви хареса. А после ще ви покажа къщата на мечтите ви.

Ане се качи в джипа и кимна.

— Браво на вас. Добре, каня ви на обяд. Защото днес имам рожден ден.