Сабине Тислер
Колекционер на деца (29)

28

Той не се появи никога вече пред детската градина. Марлис не можеше да го вижда и това я изпълваше със съжаление. Обаче се обади на Карла още следващата вечер и веднага й заговори на „ти“.

— Алфред е на телефона — започна той и Карла се учуди как непохватно произнесе името си — сякаш никога не го употребяваше. — Имаш ли малко свободно време? Много бих искал да ти покажа нещо.

— Да, разбира се, че имам време — отговори тя и сърцето й се качи в гърлото.

— Облечи си топли дрехи и обуй удобни обувки. Ще дойда да те взема в седем и половина.

И затвори, преди Карла да е успяла да каже нещо.

 

 

Всъщност тя имаше намерение да иде на кино, но сега трябваше да се откаже. В седем и половина. Разполагаше с два часа, за да вземе душ, да си измие косата, да избере какво да облече, да се гримира леко — и най-вече да потърси отговор на въпроса какво искаше да й покаже той. Най-малко бе очаквала такова обаждане. Защо изведнъж беше започнал да й говори на ти? Представи си го като кон, който излиза от обора с огромна неохота, но щом се озове навън, изведнъж хуква в галоп.

Карла се съблече и отиде под душа. Докато се наслаждаваше на топлата вода, тя размишляваше дали ще се люби с него, ако се стигне дотам. Най-добре да е наясно със себе си, за да не се наложи да решава в последната секунда. Дали ще отидат в неговото жилище? Спомни си думите на една стара приятелка: „Ако искаш да спиш с мъж, когото не познаваш, по-добре е това да стане в неговото жилище, не в твоето. Ако той е насилник или убиец и иска да ти стори нещо, после ще си има проблеми с трупа ти. Ако сте в твоето жилище, ще те убие и ще офейка. Той също го знае и дори да иска да те убие, няма да му е приятно да си създава проблеми. Затова в неговото жилище си относително сигурна“.

Да, ще спи с него. Съдбата й бе изпратила този неочакван подарък и тя се чувстваше отново жива, способна да обича. Изкъпа се грижливо, намаза цялото си тяло с лосион и се напарфюмира с финия, но доста силен парфюм, подарък от сестра й. Какво й бе казала тогава? „Плахите цветенца се нуждаят от силен аромат, за да привлекат пчелите.“ Мина четвърт час, докато реши дали да сложи слип и сутиен, слип и фланелка или боди. Накрая избра най-новия слип и го комбинира с потниче с тънки презрамки. Имаше само два сутиена и ги носеше единствено на родителските срещи. И двата бяха ужасно старомодни, а пък с бодитата никога не съумяваше да се справи. Кукички, копчета — вечно ги объркваше. При всяко отиване в тоалетната я обхващаше страх, пръстите й се разтреперваха и не улучваха телените копчета. На всичкото отгоре обществените тоалетни бяха много тесни и навеждането беше истинско мъчение, да не говорим за мъждукащата светлина. Всеки път се опитваше да издърпа черната дантела напред с надеждата да види проклетите кукички, които не можеше да напипа. И всеки път си казваше, че бодитата са измислени от манастирски братя с враждебно отношение към секса, за да мъчат жените. Защото се сваляха само от долу на горе, което беше абсурдно за първа любовна нощ.

Карла въздъхна и облече бежов пуловер с висока яка, морскосин панталон и топли ботуши от дивечова кожа с ципове от двете страни. Огледа се и установи, че ботушите изобщо не подхождат на панталона, но нямаше какво друго да облече.

Единственият фон дьо тен, който притежаваше, беше от три години и вече понамирисваше. Ако го употреби, нищо чудно да й излязат пъпки. Затова намаза само критичните места под очите — иначе щеше да изглежда като туберкулозна сова. Малко сенки и туш за мигли освежиха очите й. Сложи си гланц за устни, макар да знаеше, че ще изчезне още след половин час или след първата чаша вино.

Среса се и остави косата си пусната. Точно след петия контролен поглед в огледалото на вратата се позвъни и тя остави четката.

Облече пухкавото кафяво палто, което в никакъв случай не можеше да се нарече елегантно, но поне й топлеше, и се спусна с бързи крачки по тясната стълба.

 

 

Той я чакаше пред вратата с шевролет в розов цвят. Джантите и украсителните ивици бяха тъмносини. Карла не повярва на очите си.

— Качвай се — подкани я усмихнато Алфред.

Карла заобиколи колата, отвори, настани се до него и изпита чувството, че е легнала на улицата. Едва бе затворила вратата и той потегли.

— Къде отиваме?

— На морето — отговори й бодро.

Караше бързо, даже прекалено бързо, но Карла не посмя да го възпре. Гледаше ръката му, която съвсем спокойно държеше волана, и не изпитваше страх. Широка, едва ли не груба, много силна ръка, очевидно познала тежък труд. Такава ръка не подхожда на фин човек като него, помисли си тя, но действа успокояващо. Тази ръка ще се справи с всичко, ще победи всяка опасност. Възхитиха я кокалчетата на пръстите, които се движеха лекичко като чукчетата във вътрешността на пианото при тиха и нежна музика. И Карла закопня да бъде докосвана от тази ръка.

— Това е последният ми ден с тази кола — рече той.

— Защо? — попита Карла.

— Вече не ми подхожда. Фазата от живота ми, в която трябваше да карам такъв автомобил, приключи.

— Мениджър в такова превозно средство… струва ми се странно… — Карла с мъка се удържаше да не избухне в смях.

— Продължавай — помоли той и я погледна отстрани.

— О, нищо — промърмори тя.

Пътуването продължи в мълчание. Карла имаше достатъчно време да мисли за спътника си. Изречението „Това е последният ми ден с тази кола“ не я обезпокои. Изобщо не й хрумна, че той е решил да се забие в някой стълб и да я отведе със себе си в смъртта. Тя мислеше единствено за това, че никога не се е чувствала така спокойна и безгрижна. Несигурността й бе изчезнала като с магическа пръчица. Имаше чувството, че познава този мъж от години, че той от цяла вечност е прострял закрилническата си ръка над нея и ще я отведе в напълно непознат свят, където тя никога не би отишла без него. Да, тя го искаше. Искаше да остане завинаги с него, да живее близо до него и да го следва навсякъде. Вярваше, че най-сетне е намерила рамо, на което да се облегне, да затвори очи и да чака да се случи всичко онова, което трябва да се случи.

— Гладна ли си? — попита Алфред.

Карла поклати глава. Не изпитваше нито глад, нито жажда. Не се страхуваше и не копнееше за нищо. Седеше върху бежовата кожена седалка на розовата кола и се чувстваше безкрайно доволна.

Алфред излезе от Хамбург Айделщет, където живееше и Карла, и стигна до магистрала А23. След това отби по федерален път №5 и спря в Санкт Петер Ординг. В девет и половина паркира колата и отведе Карла на плажа. Безлунната нощ беше тъмна и тя не виждаше почти нищо. Не можеше да повярва какво се случва с нея.

— Утре в девет имам ангажимент в Хамбург — каза й Алфред. — Но имаме на разположение цяла нощ.

Явно изобщо не се сещаше, че тя трябва да е в детската градина в седем и половина, ала Карла не му го напомни. Сърцето й биеше възбудено, кръвта пулсираше зад очите й.

— Може би не биваше да идваме толкова далеч. Хамбург също е близо до морето.

— Обичам този безкраен плаж — обясни Алфред толкова тихо, че тя трябваше да напрегне слух, за да го разбере. — Когато съм тук, имам чувството, че се намирам в друга страна, не в Германия. Това ми е нужно, поне от време на време.

Разходката продължи час и половина. Двамата почти не говореха. По някое време се върнаха при колата, седнаха вътре и се загледаха към морето. Черният мрак почти бе заличил границите между водата и сушата.

Алфред бе донесъл бутилка просто червено вино, минерална вода и солени бисквитки. И голямо парче гръцко сирене фета — поне 800 г, прецени Карла. Ядоха и пиха мълчаливо, защото тя не смееше да наруши тишината. В такъв момент всичко изглеждаше банално. Чакаше той да я прегърне или поне да улови ръката й, но той не го направи.

По някое време Алфред започна да говори за себе си. Бил най-малкото от петте деца в семейството. Веднага след раждането му бащата напуснал жена си и децата и емигрирал в Тексас. Там се установил в огромна ферма. Преди няколко години двете му сестри, близначките Лене и Луизе, също заминали за Америка. Преподавали немски на американците, работели във фермата, грижели се за стария си баща. Брат му Хайнрих работел като гинеколог във Фрайберг и постигнал голям успех в ранното разпознаване на туморите. Брат му Ролф бил виден архитект и отскоро работел в Берлин, в строителното министерство. Най-често си общувал с Ролф, който обичал да му идва на гости. Двамата се разбирали отлично. Брат му бил много образован човек, с обширни знания във всички области на живота, затова Алфред го смятал не само за приятел, а и за доброжелателен съветник.

От известно време майка му не била добре. Вече била на 75 години, затова Алфред я настанил в най-добрия дом за стари хора в Хановер и там се грижели за нея денонощно.

Карла остана много впечатлена от семейството на Алфред. Майката бе отгледала децата си сама, но беше успяла да им даде добро образование и да ги научи да се грижат един за друг. Тази семейна история стопли сърцето й и тя се почувства още по-добре близо до него.

— Имаш ли деца? Женен ли си? — Най-сетне Карла се осмели да зададе най-важния за нея въпрос.

— Имам двама прекрасни синове — отговори с усмивка Алфред. — Големият е на двайсет и една, а малкият на десет. И двамата живеят при майка си, с която за съжаление отдавна съм прекъснал всякаква връзка. Не съм виждал децата си от цяла вечност, но се надявам, че когато заживеят самостоятелно, ще възобновим отношенията си.

Карла изобщо не се сети, че 36-годишният Алфред няма как да е баща на 21-годишен младеж. Докато се взираше към морето, блеснало под лунната светлина, и към звездите, осеяли нощното небе, очите й натежаха. Загърна се в пухкавото си палто, щастлива, че го е облякла, и заспа. Алфред не я беше докоснал.

Дишането й стана равномерно и дълбоко и той най-сетне млъкна. Крайно време беше да престане да разказва измислени истории — нищо че все по-лесно излизаха от устата му. Не си зададе въпроса защо просто не й разказа истината за себе си и семейството си. И главно за съдбата на баща му.

 

 

Бащата на Алфред също се казваше Алфред и беше най-обикновен селянин, който обичаше семейството си повече от всичко. Една сутрин през май 1954 г. беше излязъл да работи на полето, когато деветгодишният му син Ролф изтича при него и се развика:

— Мама, мама!

— Какво й е на мама?

— Крещи — изплака Ролф, — плаче и главата й е червена.

Очите на момчето се разкривиха застрашително. Това се случваше винаги когато беше несигурно, развълнувано или уплашено.

— Дойде ли акушерката?

— Няма никой — извика Ролф. — И близначките ги няма. Мама ги прати да повикат госпожа Боземан, но още не са се върнали.

Алфред прегърна сина си, целуна го и го поведе към къщи.

— Хайде, момчето ми, да побързаме.

Едит лежеше на пода в кухнята сред локва зелени, вонящи околоплодни води. Лицето й вече не беше червено, а смъртнобледо, и тя пъшкаше като риба на сухо. Алфред я вдигна внимателно и се учуди, че тя не го отблъсна, както правеше обикновено. Жена му не позволяваше никой да я докосва. Бранеше се срещу всяка дума, срещу всяка ласка и най-вече срещу всеки опит за опекунство. Възприемаше прегръдките като опит за изнасилване.

— Проклятие — промърмори тя, но позволи на Алфред да я отнесе до леглото.

Явно се чувства много зле, помисли си той и разбра, че все още я обича. Отдавна не беше изпитвал това чувство. Когато преди месеци се нахвърли върху нея и разкъса дрехите й, това не беше любов, а похот. И желание поне за няколко мига да забрави чувството за самота и изоставеност от всички.

Алфред стисна ръката на жена си, вслуша се в тежкото й дишане и попита шепнешком:

— Какво да направя? Кажи ми и ще направя всичко за теб.

Точно тогава в стаята нахлу Хенриете Боземан, следвана от близначките, побледнели даже повече от раждащата си майка.

Алфред стреснато пусна ръката на Едит и с готовност се подчини на командите на акушерката. Преди да излезе от стаята след момичетата, той видя как Хенриете отметна завивката, разтвори краката на жена му и проникна с два пръста във влагалището й, за да опипа матката. Това го изпълни с ужас и той избяга.

Хенриете поиска чисти кърпи и чаршафи, вряща вода и горещ чай. Алфред й донесе всичко необходимо и се опита да успокои децата си. Помоли близначките да си легнат, но те не го послушаха. Добре че по някое време им стана скучно да клечат пред затворената врата, и си отидоха в стаята. Ролф остана. Седна до баща си на стълбата и зачака. Изглеждаше по-кривоглед от всякога. Алфред имаше чувството, че момчето му разбира всичко, което се случва в стаята на родилката. Двамата седяха в мълчание като заговорници.

Едит пищеше с все сила. Алфред не издържа и се разплака. Ролф сложи глава на рамото му. Може би и той плачеше, но Алфред не го виждаше.

На разсъмване и двамата заспаха. Събуди ги пронизителният глас на Хенриете, която изнесе от стаята мъничко бебе, увито в бяла пелена.

— Момче — изграчи гордо тя, сякаш сама е свършила цялата работа.

— Най-сетне — изхлипа Ролф, — най-сетне ще си имам братче.

Едит спа няколко часа. През това време Алфред свари картофи и опържи яйца, за да нахрани децата. Бебето спеше в люлката, изработена от бащата. Всеки, който минаваше покрай нея, я подритваше, за да се люлее. Мъничкото момченце изглеждаше доволно — издаваше звуци, смучеше си палеца и не предявяваше претенции. Понякога се разплакваше и близначките го вземаха на ръце. Пееха му и го люлееха, но бързо им омръзваше. Тогава Ролф се заемаше с малкото си братче. Прегръщаше го, шепнеше в ухото му ласкави думички и целуваше сбръчканото червено личице, докато бебето заспи.

Следобед Едит стана, отиде в обора, издои кравите и се запъти към кухнята, за да приготви вечеря. Ролф седеше до прозореца с бебето в скута си. Щом видя майка си, на лицето му изгря усмивка.

— Имам си братче — рече щастливо той. — Най-сетне, най-сетне си имам братче! — Погъделичка нежно малкия и целуна пръстчетата му.

Едит поклати глава.

— По-добре го остави на мира — каза тя и се зае да разчиства остатъците от обяда.

— Той се усмихва! Виж, мамо, бебето ми се усмихва! — извика прещастлив Ролф.

— Бебетата не се усмихват — отвърна Едит, докато трупаше съдовете в мивката. — Бебетата само плачат и пищят.

Тя напълни мивката с топла вода, отиде при Ролф, взе бебето от ръцете му, седна, сложи го на мършавата си гърда и мушна зърното в устата му. Ролф я следеше с възхитен поглед, но изпитваше и малко срам, защото никога не беше виждал гърдите на майка си. Бебето засука жадно. Едит изобщо не обръщаше внимание на големия си син.

— Вкусно ли е млякото? — попита тихо Ролф.

— Не — отговори остро Едит. — Но за бебетата това не е важно.

През нощта Едит стана три пъти, защото бебето пищеше от глад. То засукваше жадно и сучеше с такава сила и воля за живот, че тя не преставаше да се учудва. Неволно си припомни нощта, когато след месеци въздържание Алфред отново бе потърсил тялото й под топлата завивка, а тя не се възпротиви както обикновено, а го остави да прави каквото си иска. Тайно дори се наслаждаваше на акта и същевременно молеше Господ за прошка, но той не се вслуша в молитвите й, а я наказа с това ужасно бебе, което щеше да изсмуче и последната й енергия. Тя беше грешница. За трети път бе съгрешила и небето я наказваше. Покаянието траеше двайсет години и повече. В началото бяха безсънните нощи. Съзнанието, че й предстоят десетки нощи без сън и почивка, я вбесяваше. А после идваха детските болести, страховете и грижите — с тях Бог я наказваше всеки ден.

Докато беше бременна, се молеше всеки ден по три пъти на Божията майка с надеждата да й спести тази ужасна съдба. Молитвите траеха дълго и Едит отнемаше от ценното си време, но беше упорита и издържа. Цели девет месеца. Щом беше обещала, трябваше да издържи докрай.

Веднага след раждането Хенриете Боземан претегли и измери бебето, изкъпа го и прегледа дали всичко му е наред. Преценката й гласеше, че малкият е здрав и не е пострадал от отравянето на околоплодните води. Ще почакаме и ще видим — заключи тя. Увреждане може да се появи след месеци, дори след години.

Едит не искаше това дете. Като чу оценката на акушерката, й се дощя да го убие, защото усещаше, че то ще донесе на семейството си само грижи и болка.

След първата уморителна нощ с бебето тя заспа едва към пет сутринта. Спа като мъртва, а и бебето не се разплака отново. Затова Едит не чу тихите стонове и молби за помощ на съпруга си, който вече нямаше сили да вика и да се движи.

В седем иззвъня будилникът. По това време Алфред отдавна трябваше да е на полето, но Едит го видя да седи сгърчен на края на леглото. Протегна ръка да попипа гърба му и да попита какво става, когато той изохка задавено:

— Повикай лекаря! Бързо!

И се свлече на пода.

Каква абсурдна ситуация, помисли си Едит и се засрами от мислите си. Облече халата си, издърпа двата края на колана, докато станат равни — това й отне четири секунди — завърза възела грижливо и се качи на тавана, където в малка стаичка спеше Ролф. Раздруса го и го изправи на крака.

— Бързо тичай при доктор Шефлер. Да дойде веднага. Баща ти е зле.

Ролф разтърка очи и я погледна ужасено.

— Бебето ли?

— Не става въпрос за бебето, а за баща ти! Тръгвай най-сетне, дяволите да те вземат!

Ролф нахлузи панталона си, облече пуловера и седна на пода да се обуе. Това му отне най-много време, но само след секунди вече тичаше по пътеката към селото.

Едит се върна в спалнята. Алфред лежеше на леглото със затворени очи и широко отворена уста. Тя се наведе над него и не усети никакво движение, дори най-лек полъх от дишане. Нито искрица живот.

Силният мъж, който развиваше без усилие и най-ръждясалите винтове, който сечеше дървета и строеше обори, ловеше подивели бикове и вдигаше огромни камъни, беше умрял просто така. За минути.

Доктор Шефлер пристигна чак след двайсетина минути. Прегледа набързо Алфред и поклати глава.

— Нищо не мога да направя — каза той на Едит. — Мъжът ти е мъртъв. Мигновена смърт. Няма спасение. Сърцето му е спряло. В този случай лекарят е безсилен.

В този момент Едит нададе вик. Крещя в продължение на минути. Толкова пронизително и страшно, че никой от присъстващите не издържа. Близначките стояха бледни и объркани под касата на вратата, Ролф мачкаше ръцете си и очите му се кривяха ужасяващо, а бебето, оставено самичко в люлката си в кухнята, плачеше жално.

Доктор Шефлер успя да хване Едит и да натъпче в устата й успокоително, но тя изплю хапчето и то се залепи върху огледалото. Остана там доста време, преди бавно да се стече надолу.

След петнайсет минути Едит престана да крещи и докторът си отиде. Тя вдигна краката на Алфред върху леглото, зави го грижливо, приглади косата му назад, за да открие челото, и му каза:

— Никога няма да ти простя, че ме изостави по такъв начин.

После се обърна към децата, които ужасено наблюдаваха сцената от вратата.

— Баща ви е мъртъв. Сигурно вече е стигнал на небето. Не се притеснявайте, той се чувства добре. Отсега нататък ще бди над вас от небето. Старайте се да се държите добре, за да не го ядосвате.

— Как може да е на небето, като лежи в леглото? — попита Луизе.

— Да, как стават тези неща? — включи се и Лене.

— Душата му е на небето — обясни Едит. — Тялото, което лежи тук, е неговото, но това вече не е вашият баща.

Ролф кимна и изтри една сълза от окото си, което гледаше към вратата.

— Върви да донесеш бебето — заповяда майка му. — Ще го кръстим Алфред.

 

 

Не ми дадоха даже собствено име, повтаряше си ожесточено Алфред, преди да заспи. Нямам си даже свое име. И той като Карла спа кратко, но дълбоко и спокойно.

Карла се събуди в пет от бръмченето на двигателя. Навън валеше лек сняг. Магистралата сигурно се е заледила, помисли си тя. Спомни си вечерта и последвалата я нощ и за малко да избухне в сълзи. Тя беше виновна за всичко. Тя развали хубавата нощ. Заспа и го остави сам. Сигурно сега беше разочарован и наранен, че тя не го е изслушала докрай. Сигурно й се сърди, задето е заспала, преди да я прегърне за първи път. Задето е развалила първата им нощ.

— Добро утро, принцесо — поздрави я с усмивка Алфред, когато видя, че се е събудила. — Добре ли спа?

— Много съжалявам… — заекна тя.

— За какво?

Дали наистина беше изненадан, или се преструваше?

— Заспах, докато ти разказваше.

— О, това изобщо не е проблем!

Той говори искрено, разбра Карла и почувства огромно облекчение.

— Днес ще продам колата — заяви Алфред. — Има трима желаещи.

— За колко?

— Осем хиляди.

Карла се намръщи изненадано.

— Толкова малко? Тези коли са истинска рядкост!

— Права си, но тази не струва повече. Осем хиляди напълно ме задоволяват.

Магистралата наистина беше заледена и Алфред караше бавно и предпазливо. Карла все още бе сънена и затвори очи. С този мъж беше готова да отиде навсякъде. Той беше способен да се справи с всяка ситуация.