Сабине Тислер
Колекционер на деца (26)

25

След седмица Алфред направи първата си 25-километрова обиколка около Алстер. Имаше нужда да тича дълго, за да размисли.

Хайнц, бащата на Грете, му изплати 50 000 марки в брой. Сигурно бе придобил тези пари по незаконен начин, но Алфред не се интересуваше от това. Щяха да им дадат развод най-късно през пролетта, а през лятото Грете щеше да се омъжи за високопоставен юрист от Хановер. Алфред нямаше намерение да й пречи. Не се интересуваше от Джим, а Грете открай време му беше безразлична.

Чувстваше се идеално. Всичко му беше наред. Финансовата сигурност му даваше крила. Трябва да се постарае да умножи парите си, защото не искаше след пет-шест години отново да е с празни ръце.

Скри петдесетте хиляди в жилището си. Умираше от страх да не влязат крадци. Вечерта се мушна под завивката, за да преброи банкнотите, защото се боеше да не го види някой от съседите — прозорците му бяха без пердета.

Колко много пари! Никога не беше виждал толкова банкноти накуп. Усещането беше опияняващо. Само да можеше да ме видиш, Ролф, помисли си той, очите му щяха да се разкривят още повече от обикновено, а очните ябълки да заиграят като луди в орбитите.

Ролф. С него би могъл да прекара живота си и да сподели цялото си имущество. С него всичко щеше да е възможно. Ако Ролф не си беше отишъл толкова рано, сега сигурно щеше да живее друг живот.

Алфред продължаваше да тича. Не усещаше дишането си, нито мускулите на краката. Не се уморяваше и забрави да брои обиколките. Престана да мисли за парите, мислеше само за Ролф. Очите му се напълниха със сълзи — сигурно заради режещия студен вятър, а може би и заради спомена.

 

 

Като дете Алфред беше постоянно сам. Семейството живееше от малката вдовишка пенсия. Майката си имаше достатъчно работа с „гадините“ (така наричаше животните), с „хлапетата“ (така наричаше децата), с градината и домакинството. Нивите бяха дадени под аренда. Близначките не харесваха малкото си братче, а Ролф беше длъжен да помага на майка им. Тя му разрешаваше да си пише домашните едва късно вечер, след като издои кравите, нахрани свинете и сложи в леглото вечно хленчещите близначки. Ролф носеше вкъщи все по-лоши оценки, постоянно беше преуморен и всеки ден заспиваше в час. Ако от училище пристигнеше писмо, майка му го налагаше с бамбуковата пръчка, докато голият му задник се подуеше и станеше яркочервен.

Никой не обръщаше внимание на Алфред. Още отрано той се научи, че е най-добре да се крие, да остава незабелязан. Седеше в някой тъмен ъгъл, под кухненски стол, зад креслото, клечеше край кофата за боклук зад мазната мушамена завеса или с часове лежеше под леглото, без да помръдне. Гледаше как майка му бие брат му, но не издаваше нито звук. Не знаеше защо става така и не питаше. Ролф не проливаше нито сълза по време на болезнената процедура, затова и Алфред се стараеше да не плаче. Преглътна сълзите си, когато една крава го ритна, докато спеше в сламата. Не се разплака и когато падна от старата ябълка, и когато стъпи върху ръждив пирон, върхът му проби обувката и излезе от горната страна.

Майка му го биеше дори при най-малкото провинение, но той все пак имаше късмет, защото тя рядко го забелязваше. Ако лежеше под ябълковото дърво, потънал в мечти, и не се прибереше за вечеря, никой не питаше къде е. Само дето в такава вечер Ролф не хапваше нищо и веднага след като станеха от масата, тръгваше да търси малкото си братче. Намираше го, прегръщаше го, притискаше го силно до гърдите си и казваше:

— Слава богу, че те намерих!

В такива вечери Алфред заспиваше напълно щастлив. Защото знаеше, че на света все пак има един човек, който е загрижен за него. Който го обича поне малко.

Никой не говореше с него. Майка му не му четеше книжки и не му разказваше приказки. Близначките се занимаваха единствено със себе си. Никой не му обясняваше света наоколо, никой не му казваше какво е добро и зло, кое е грешно и кое — правилно.

Най-хубавите моменти в живота на Алфред бяха, когато Ролф му казваше:

— Хайде, ела с мен, за да видиш как се лови риба.

Двамата отиваха на езерото, сядаха един до друг на брега и Ролф строго му заповядваше да мълчи. После хвърляше въдицата и чакаше. Алфред не откъсваше поглед от него и също чакаше. Ролф опираше брадичка върху ръката си и се заглеждаше някъде надалеч. В такива моменти очите му изобщо не се кривяха. Алфред беше твърдо убеден, че дебелият му брат е невероятно красив, и го обичаше с цялото си сърце.

Алфред проследяваше с интерес как въдицата изведнъж се разтреперва, как Ролф скача и вади от водата набодена на кукичка риба, която се мята отчаяно и не смее да поеме въздух. Той изваждаше джобното си ножче и правеше дълбок разрез точно под главата на рибата. Алфред се възхищаваше на наситеночервената кръв, която бавно се стичаше от сребристото тяло, и имаше чувството, че с рибата се извършва прекрасно преобразяване.

— Боли ли я? — питаше той.

— Никак — отговаряше Ролф. — Когато мама удря с пръчката, е много по-лошо.

— Значи сега рибата е мъртва като татко?

— Ами да — отвръщаше брат му, — но ти не знаеш нищо за татко. Ти изобщо не го познаваш.

Ролф нямаше желание да говори за баща им. Не искаше да си спомня, защото му идеше да зареве от мъка.

Никой в семейство Хайнрих не говореше за починалия баща. Сякаш искаха да убият спомена с мълчание. Алфред не знаеше дори че баща му е починал твърде рано и е обичал децата си безрезервно. Ако някой му беше казал поне това, сигурно животът му щеше да се развие по друг начин.

 

 

Алфред откриваше света посвоему. Пълзеше по градината и околните поляни и изследваше всяко живо същество, което намираше. Мачкаше паяци, чупеше черупките на охлювите, режеше на парчета телата на жабите и гущерите, късаше пипалата на бръмбарите, дори преряза гърлото на една полска мишка, както бе видял да прави Ролф. Мишката умря, без да издаде звук. Така се получаваше и с другите животинки. Нито едно не изпищя, дори не изохка. Алфред научи, че някои животни кървят, докато други вместо кръв отделят жълтеникава, мазна слуз. Те не му харесаха.

 

 

Близначките навършиха дванайсет и почти едновременно — само с няколко дни разлика — им дойде първата менструация. Момичетата се почувстваха възрастни и станаха още по-нахални и непоносими. Едит купи два пакета превръзки и ги остави да се оправят както знаят. Луизе и Лене бяха много горди, че през тези дни не влизат в часовете по физическо, иначе кървенето беше по-скоро досадно. Като всекидневното миене на зъбите.

Алфред беше на пет години и половина, когато една сутрин влезе в банята непосредствено след сестра си Лене. Двете се бяха успали и бързаха да отидат на училище, затова даже не закусиха. Лене забрави да пусне водата в тоалетната и Алфред видя в чинията кръв. Гледката го изпълни с ужас. Сестра му имаше тежко нараняване, но нито плачеше, нито пищеше. От тялото й бе текла червена кръв, а тя просто бе отишла на училище. Сигурно ще умре там. Още сега. А може би нейната смърт ще настъпи по-бавно от тази на мишката или рибата. Или на другите животни, които кървяха.

Алфред беше убеден, че никога повече няма да види сестра си. Цяла сутрин седя безмълвен на креватчето си и си игра с един контакт. Включваше го и го изключваше, отново и отново, стотици пъти.

По обед Лене и Луизе се прибраха вкъщи, кискайки се и бъбрейки както винаги. Лене не бе умряла. Очите й не изглеждаха оцъклени като на рибите. И изобщо не създаваше впечатление, че се чувства зле.

Алфред престана да разбира света.

 

 

Алфред следваше Ролф навсякъде. Малка сянка, която се стараеше да остане незабелязана, да не прави грешки, само и само да не бъде сама. Ролф беше за него приятел и брат, майка и баща. Той му отваряше портите към свят, който без него би свършил до ябълковото дърво. Ролф отговаряше на малкото въпроси, които Алфред се осмеляваше да зададе. Щом получеше отговор, той си затваряше устата за три дни, за да не изнерви големия си брат.

Когато големите момчета играеха футбол, Алфред гонеше топката, изхвърчала извън игрището, и им я носеше — дори когато бе паднала в потока. Возеше се на колелото зад Ролф и даже ходеше на кино. Ролф плащаше за себе си, а Алфред се промушваше под прозорчето на касата.

Гледаха филми, разрешени за лица над 16 години, в които зли хора с качулки на главите влизаха през тайни врати и прерязваха гърлата на красиви жени. Възхищаваха се на монаси, които измъчваха пленниците си в подземни килии. Гледаха филми, в които бурята винаги беше предвестник на престъпление, а когато някой влизаше нощем в гора или минаваше по мост, това беше сигурен знак, че ще се случи нещо страшно, Алфред трепереше от страх. Седеше на пода зад редиците столове и не смееше да погледне към екрана. Ролф ближеше лимонада на прах от дланта си и изобщо не се впечатляваше от грозните събития.

Страхът на Алфред нарасна неизмеримо и започна да определя живота му. Вече не смееше да излиза навън след смрачаване, спеше само на запалена лампа и плачеше при буря.

Близначките му се надсмиваха, а Едит заяви:

— Това хлапе не става за нищо.

Алфред мислеше единствено за собствената си смърт. Направо полудяваше от мисълта, че не знае кога ще му се случи най-страшното и какви мъчения го очакват.

Ролф го научи да плува, да изрязва лодки от кора, показа му как да срязва на две дъждовните червеи, за да продължат да живеят и двете половини. Алфред се научи да стреля с пушка играчка, в която Ролф слагаше пълнители на химикали. Обикновено се целеха в животните от учебника по биология. Двамата си говореха на измислен от самите тях език, пращаха си тайни вести и изгаряха бележките в мивката.

През един топъл августовски следобед Ролф каза:

— Ще идем да си направим кефа.

Алфред си помисли, че ще берат ябълки или че Ролф е забравил нещо в стаята си, но брат му го отведе на тайното им място край потока, седна по турски и му каза да направи същото. После извади члена си от панталона и Алфред се учуди много, защото знаеше, че е глупаво да пишка в седнало положение. Ролф му каза да внимава и да повтаря всяко негово движение. Алфред, естествено, го послуша. Ролф започна да разтрива члена си с ръка, нагоре и надолу, нагоре и надолу, и Алфред започна да прави същото. Докато разтриваше малкия си, тънък член, усети тръпки в слабините, обля го топлина, но не се случи нищо повече. Ролф обаче се задъха, ускори движенията си, а очите му се разкривиха толкова силно, както Алфред никога не го беше виждал. Накрая издаде протяжен звук, сякаш се готвеше да запее, и от члена му пръсна белезникава течност.

— Не се притеснявай — рече ухилено той, явно доволен от себе си. — И при теб ще се получи някой ден. Да знаеш, че усещането е страхотно.

Всяка вечер Алфред се страхуваше от мига, когато ще го пратят в леглото. Лягаше си, треперейки с цялото тяло, завиваше се до брадичката и с ужас следеше сенките, които се стрелкаха зад пердето — вятърът разклащаше листата на големия кестен пред къщата.

Майка му бе казала, че смъртта е мъж с коса, който идва и отсича главите на старите и болните, но най-вече на безполезните хора. Рано или късно тя идва при всеки човек и никой не може да й избяга. Ако нощем чуеш кукумявка, значи смъртта ще дойде и някой ще умре.

Нощ след нощ Алфред се надяваше смъртта да не дойде при него. А сутрин отиваше под навеса да провери дали косата, която майка му бе прибрала от ливадата след смъртта на баща му, все още виси на куката си.

 

 

Алфред тръгна на училище и мъченията започнаха. Той беше аутсайдерът на класа. Понасяше всичко, не се противеше и децата се забавляваха да го тормозят. Още преди да започнат часовете, отваряха чантата му и изсипваха всичко на пода. Чупеха моливи, късаха тетрадки, правеха мастилени петна по чисто написаните домашни. Заклещваха го в някой ъгъл и скубеха косата му, скриваха стола му и той стоеше прав по цял час. Крадяха сандвичите му и ги изяждаха пред очите му, в час по физическо правеха дупки в шортите му. Всички го наричаха „мухльото“.

Алфред понасяше всичко, без да се противи и без да плаче. Надяваше се, че един ден ще им омръзне и ще спрат да го тормозят — както на него му беше омръзнало да къса крачетата на скакалците. Чакаше напразно. Съучениците му не преставаха да го мъчат. Даже стана още по-лошо.

Най-силното момче в класа се казваше Пьотър. Беше дошъл с родителите си от Беларус и вече бе ходил на училище там, но имаше трудности с езика и се наложи да започне отначало. Беше две години по-голям от другите деца, с половин глава по-висок, едър, тежък и много силен. Косата му беше червена, а кожата бледа, почти бяла, обсипана с лунички, големи колкото главичка на карфица, които образуваха причудливи шарки по лицето му. Пьотър беше ужасно грозен и не се справяше добре в училище, но никой не смееше да го подиграва, защото беше злобен и не прощаваше дори най-малката обида. Той разбра много скоро, че това е единствената му силна страна, и се възползва от преимуществото си. Винаги пръв започваше караница или сбиване. Първият немски израз, който се научи да произнася без грешка, беше „Ще те убия, гадино“.

Пьотър презираше търпеливия, покорен Алфред, но понеже малкото слабо момче никога не плачеше, едрият хлапак се дразнеше ужасно и не преставаше да го мъчи.

Един петък след часовете Алфред както обикновено се забави в класната стая. Трябваше да събере нещата си, а това му отнемаше много повече време, отколкото на другите — защото беше бавен, носеше много повече неща и се налагаше да търси онези, които съучениците му бяха скрили.

Точно тогава влезе Пьотър и затвори вратата зад гърба си. Алфред разбра, че е попаднал в капан. Толкова се уплаши, че се изпусна и изквича като прасенце, което знае, че ще го убият.

Пьотър се ухили, приближи се с бавни крачки, замахна и го удари в лицето. Малкото момче дори не помисли да се отдръпне. Преглътна избития зъб и кръвта, неспособен да измисли начин да се отърве от насилника.

— Три марки — каза Пьотър. — Всяка седмица. Тогава оставя теб на мира. Иначе убия теб, гадино.

— Нямам три марки — заекна Алфред.

— О, ти намериш — ухили се Пьотър и отново замахна. Този път заби юмрук в корема на жертвата. Алфред се закашля мъчително, защото не му достигаше въздух, но не повърна. И пак не се разплака.

Пьотър го хвана за якето, вдигна го високо във въздуха и го окачи на средната от многото куки за палта в гардероба. Алфред усети, че няма смисъл да рита и да размахва ръце, и остана неподвижен. Пьотър извади от шкафа дебел шнур и върза двете ръце на Алфред за куките отляво и отдясно. Момчето остана да виси като разпънато на кръст, без да има начин да се освободи. Преди да си отиде, Пьотър се засили и ритна Алфред в слабините. Очите на момчето се напълниха със сълзи и този път не можа да ги удържи.

Напълно доволен от себе си, Пьотър излезе от стаята.

 

 

Когато Алфред не се върна вкъщи за обяд, Едит наруга бавността му и заяви, че щом се дотътри до къщи, ще го наложи с пръчката. Ролф не каза нищо. Изпитваше страх за Алфред и не можа да хапне нищо. Близначките, които все още не се бяха споразумели каква ще е поредната им диета, също отказаха да обядват. За разлика от Ролф те изобщо не се загрижиха за малкия си брат.

Макар че Едит бе възложила на сина си да окоси ливадата зад къщата, Ролф тръгна да търси братчето си. Обиколи градината, отиде на потока, почака малко на тайното им място, но Алфред не се появи. Не го намери нито в хамбара, нито в обора. Нямаше го под мивката и под леглото. За първи път бе изчезнал истински.

Ролф се изнерви. Качи се на колелото и отиде в училището. Домакинът живееше наблизо. Първо насъска кучетата си срещу Ролф, но после склони да го изслуша и се съгласи да отключи входната врата на училището. Докато Ролф претърсваше стаите, домакинът отиде в съблекалнята пред физкултурния салон, прегледа забравените от учениците дрехи и ги събра в голям чувал.

Ролф нямаше представа в коя стая учи братчето му, но я намери бързо.

Алфред все още висеше на куките в гардероба. Главата му бе клюмнала върху гърдите, изглеждаше като мъртъв. Ролф го освободи и го отнесе вкъщи.

Разказа на майка си, че Алфред е паднал в потока, избил си е зъб и е изгубил съзнание.

— Блажени вярващите — промърмори Едит, но се отказа от намерението си да набие Алфред.

Вечерта той за първи път изплака цялата си мъка. Дълго лежа в прегръдките на Ролф и му разказа всичко за тормоза в училище.

 

 

А Ролф знаеше какво трябва да направи.

През следващите три седмици Пьотър не дойде на училище. Имаше тежко мозъчно сътресение, натрошена ръка, две счупени ребра и счупена челюст.

Когато най-сетне се появи отново, не каза нито дума на Алфред и го остави на мира. Другите момчета също престанаха да го тормозят. Не го харесваха, но поне не го дразнеха. Шегата свърши. Алфред се бе защитил и беше прокарал граница между себе си и другите, макар и с помощта на Ролф.

 

 

Катастрофата започна бавно и незабележимо. Ролф изгуби апетит и започна да повръща. Алфред го виждаше, но не смееше да каже на майка си, защото се страхуваше, че ще предаде Ролф. Брат му отслабна много и загуби силата си. Вече не беше в състояние да сече дърва и да носи тежките кофи с въглища. Бузите му хлътнаха, тялото му измършавя, но майка му заяви, че за всичко бил виновен проклетият пубертет. Близначките се кискаха и продължиха да гладуват, но не успяха да се отърват от момичешката си закръгленост.

По тялото на Ролф се появиха сини петна, но майка му ги забеляза едва през лятото, когато го видя по къси панталони, и му се скара: вече бил минал възрастта, когато можел да се бие с момчетата всеки ден.

Едва когато Ролф започна да плаче от болка в главата, когато вече не беше в състояние да стане от леглото и да отиде на училище, Едит реши да го заведе на лекар.

Алфред се скри под леглото и зачака брат му да се върне.

Едит се прибра към полунощ. Сама. Алфред отиде в кухнята и я загледа страхливо.

— В болницата е — обясни тя. — Оставиха го. Не се притеснявай, със сигурност не е нещо лошо. Лекарите ще го оправят. Просто расте бързо, това е.

Алфред кимна.

— Какво ще правят с него?

— Ще му прочистят кръвта. Казаха, че не била в ред.

Как се чисти кръв? — запита се безпомощно Алфред. Може би с вода? Сигурно ще го изплакнат с вода, защото в тялото му е влязла мръсотия. Алфред реши още утре да опита с мишка или жаба.

Майка му разпери ръце.

— Ела при мен, мое малко зайче.

Алфред се стресна. Майка му никога не го беше наричала така. Приближи се бавно и предпазливо, защото очакваше да направи нещо не както трябва и тя да го удари.

Едит го сложи в скута си, прегърна го и го притисна до гърдите си.

— Сега ти си моето голямо момче — пошепна тя и клепачите на сухите й очи станаха пламтящо червени.

Алфред не беше в състояние да отговори на нежността й, но разбра какво означават думите й: Ролф няма да се върне.

 

 

Алфред поиска да отиде при брат си в болницата. Настояваше и молеше, но Едит всеки път отказваше да го вземе със себе си. Тогава той спря да яде и да пие. Тя тъпчеше храна в устата му, но той плюеше и повръщаше. Едит го биеше, но той понасяше ударите и не преставаше да й се моли да го заведе в болницата. Накрая майка му се предаде и го взе със себе си, но през целия път не престана да мърмори, че малките деца няма какво да търсят в болницата.

Ролф бе останал без коса, тялото му беше още по-мършаво отпреди, но като видя Алфред, се усмихна. Устните му бяха съвсем сухи и залепнали, беше му трудно да говори.

— Няма да търпиш да те тормозят, малкият, чу ли!

Алфред кимна смело, макар че му идеше да зареве с глас.

— Ще се наложи да се оправяш сам и трябва да издържиш. Нужна ти е сила и бистра глава. Това е всичко. И не забравяй: ти си шефът. Ти определяш живота си. Най-важното е никога да не губиш контрол. Бъди нащрек и не им позволявай да те сварят неподготвен. В това е цялата тайна.

— Никога няма да стана силен като Пьотър — пошепна Алфред.

— Значи трябва да си по-умен от него. — Ролф помълча малко, пое въздух и попита: — Какво правиш, когато не можеш да разкъсаш въжето?

— Прерязвам го с нож.

— Точно така — ухили се Ролф. — Значи си разбрал какво искам да ти кажа.

— Какви глупости приказвате? — намеси се недоволно Едит.

— Говорим си за оцеляването, мамо — отвърна с отслабващ глас Ролф. — Аз изгубих и не искам с Алфред да се случи същото.

Алфред се сгуши в леглото при брат си, Ролф го прегърна и за първи път в живота си малкото момче се помоли на някого, когото не познаваше — помоли го да спре времето и да го остави да лежи така до края на вечността.

Едит не каза нищо. Гледаше синовете си и се питаше как е станало така, че двамата са се заобичали толкова силно. Тя не ги учеше да се обичат.

Ролф заспа и двамата си тръгнаха. Алфред плака по целия път. Когато стигнаха вкъщи, промълви:

— Благодаря, мамо.

 

 

Само след две седмици погребаха Ролф. Случващото се минаваше пред очите на Алфред като филм и оставаше напълно неразбираемо. Не можеше да си представи, че в украсения с цветя ковчег лежи Ролф. Ролф, който не се движи, не говори, не чука по капака, позволява да правят с него каквото си щат. Не можеха просто така да го погребат в земята! В болницата Ролф му каза, че не знае къде ще отиде, когато болестта го довърши, но със сигурност ще се озове някъде. На място, където няма болести и негодници като Пьотър, на които да чупи ребрата. Някъде, където ще е напълно спокоен и ще наблюдава какво се случва на земята. Оттам ще може да придружава Алфред и няма да позволява да му се случват лоши неща. Не знаел какво го очаква, но щял да се постарае да остане завинаги с него — нищо че Алфред нямало да го усеща.

А сега този затворен ковчег. И тези хора, които се готвеха да го спуснат в дълбоката дупка и да го засипят с пръст. Нима Ролф не е знаел, че ще го заровят в земята? Как ще остане при него, как ще го наблюдава и ще му помага?

Спуснаха ковчега в дупката. Майка му стоеше до гроба като черна вещица. Тя не искаше Ролф да остане с Алфред, затова бе организирала погребението. Опитваше се да определя живота му и в този момент Алфред я мразеше. До нея стоеше сестра й Рита, която бе дошла от Карлсруе специално за погребението. Алфред почти не познаваше леля си. Тя им изпращаше само картички за рождените дни и за Коледа. Сега видя, че и тя има същата строга линия около устата като майка му, и се изпълни с недоверие към нея.

Едит хвърли три лопати пръст върху ковчега и се обърна с гръб към гроба. Рита и близначките направиха същото. Момичетата бяха мълчали през цялото време, което се случваше за първи път. Дойде ред на Алфред да вземе лопатата, но той каза „не“ и побягна.

— Що за дете е? — попита тихо Рита.

Едит вдигна рамене.

— Прилича на баща си. Упорит е като него.

Алфред се скри зад едно дърво и проследи как съседи, роднини и приятели хвърляха пръст върху ковчега.

Ролф е сгрешил. Няма да остане при него.

Тогава Алфред разбра, че е останал съвсем сам на този свят.

 

 

След смъртта на брат си Алфред престана да говори. Не казваше нито дума — и вкъщи, и в училище. Седеше безучастен, гризеше си ноктите, бъркаше си в носа. Ден и нощ се стараеше да проумее какво е смъртта. Не беше в състояние да разбере и да приеме, че някой изчезва от живота просто ей така, изведнъж.

Искаше да преживее смъртта отблизо, за да проникне в тайната й. Затова хвана кос, натисна го в леген с вода и проследи как птичката се удави бавно и мъчително. Улови котка, окачи я на задните крака на една греда в хамбара и на живо й одра кожата. Котката пищеше като бебе. Алфред остана до нея, възхитен от бавността, с която изтичаше животът й. Затвори мишка в прозрачна пластмасова кутия и с часове наблюдаваше неуморимите й, но безплодни опити да излезе. Минаха няколко дни, докато животинчето умря от глад и жажда. Удуши едно зайче и изчака, докато очите му се оцъклят в битката със смъртта. Зайчето не вижда мен, а смъртта, мислеше си Алфред.

Тогава разбра нещо много важно: той определяше дали да дойде смъртта, или не. Той беше шефът. Властта беше в неговите ръце. Припомни си какво му беше казал Ролф на сбогуване: „Никога не губи контрол“.

Само че Ролф бе умрял и никой нямаше достатъчно власт, за да го опази жив.

Алфред пиеше по няколко литра мляко на ден, но отказваше да яде. Майка му се уплаши за него. Купи му червена пожарникарска количка, но той не я взе в ръце, не я удостои дори с поглед. Майка му се опитваше да го докосне, но той се дърпаше, сякаш тя беше чумава, и сядаше на няколко метра от нея. Винаги неподвижен, винаги на почтено разстояние. С поглед, който не виждаше нищо и не свършваше никъде, а се губеше в далечината, Алфред чисто и просто отказваше да взема участие в обикновения живот.

След десетина дни Едит капитулира. Разбра, че не е в състояние да пречупи упоритостта на сина си, и отиде при свещеника. Помоли го да говори с момчето за Ролф, за живота и смъртта. Надявала се, че той ще го изслуша с уважение, защото тя явно не умеела да намира правилните думи.

Свещеникът дойде в дома им и отиде в стаята на Алфред. Седна при момчето, без да задава въпроси и да очаква отговори. Не искаше да предизвика реакция у Алфред и дори не го гледаше, докато му разказваше какво знае за смъртта и за вечния живот, какво е прочел в книгите и безброй пъти е обявявал от амвона. Никога досега не беше оставал с чувството, че думите му падат върху плодородна почва, но днес беше съвсем различно. Алфред буквално попиваше всяка дума. Свещеникът за първи път осъзна, че в професията му все пак има някакъв смисъл.

Когато заговори за душата, която се отделя от досадното, болно, смъртно наранено тяло, което не може да работи повече, Алфред се разтърси от силна тръпка. Обзе го неудържимо вълнение.

— Душата — обясняваше свещеникът — е всичко, което прави човека човек. Тя чувства и мисли, обича и мрази, а след смъртта най-сетне е освободена и спасена. Свободна да отлети във вечния живот. Душите на починалите са сред нас, но ние не можем да ги видим. Само понякога ги усещаме. Душата става наш ангел хранител. Тя е като човек с мантия невидимка, който е винаги до нас и ни пази. Душата преодолява всички препятствия. Минава през стени и железни врати, изкачва планини, преплува езера. Ако е на добър човек, душата е щастлива и това е небето. Ако човекът е бил лош, душата е вечно нещастна и недоволна. Това е адът.

— Кога отлита душата? — попита възбудено Алфред. Това беше първото изречение, което произнасяше след смъртта на Ролф.

— Веднага след смъртта — отвърна свещеникът. — Щом сърцето престане да бие и мозъкът спре да мисли, душата излиза от тялото и на земята остава само тленната човешка обвивка, която се разлага в гроба. От пръст си и на пръст ще станеш. Човешкото тяло е смъртно, но душата е безсмъртна.

От този ден нататък Алфред започна да се храни и да говори, макар и само най-необходимото. Настояваше майка му да слага прибори и за Ролф и пълнеше чинията му с най-хубавите и най-вкусните хапки, които би искал да са за него. Яденето оставаше недокоснато и накрая Едит го изхвърляше в кофата.

Майка му и близначките не разбираха нищо. Те продължаваха да вярват, че Ролф лежи в гроба. Алфред нямаше желание да им каже истината. Вече не общуваше с тях. Той беше различен.