Сабине Тислер
Колекционер на деца (21)

20

Алфред се събуди, защото трепереше с цялото си тяло. Във фургона беше влажно и студено. Увит в палтото си, той лежеше върху завивката и се опитваше да си спомни кога и как е заспал. Трябваше да положи усилия, за да седне. Трудно му беше да се ориентира в черния мрак. Вляво от него беше стената, отдясно на леглото бе оставил сака си. В момента нямаше нужда от него. Трябваше да намери кожената чанта, защото в нея беше фенерчето. Смъкна се на колене и започна да опипва пода.

Отвращението заплашваше да го надвие. Навсякъде валма прах, образували гадна смес с косми, трохи и паяжини. На всичкото отгоре се поряза на ръждив пирон и ужасно се уплаши, защото усети как по пода капе кръв. Ръката му запари, но той продължи да опипва и кръвта му се смеси с праха и пясъка. Но това не го обезпокои. След три години никой нямаше да се сети да претърси фургона и да свърже кръвта по пода с убиеца на малкия Даниел.

Претърси целия под и едва тогава се сети, че е оставил кожената чанта на стола. Фенерчето беше най-отгоре. Първо погледна часовника си. Пет и половина. Още три часа, докато навън стане светло.

Намери свещите, запали една и я закрепи върху масата. Изключи фенерчето, за да не хаби батериите. Трябваше да запали малкото кюмбе, иначе нямаше да издържи дълго тук. Не беше очаквал да е толкова студено и влажно — по-точно, просто не бе помислил за времето. Дните с Даниел Дол бяха прекрасно топли.

От друга страна обаче, ако запали печката, димът ще го издаде. Никой не биваше да разбере, че фургонът е обитаван.

Алфред реши да изчака, докато се разсъмне, и да отиде в най-близкото селище, за да си купи нещо за ядене. Ще запали печката едва надвечер. През дългите ноемврийски нощи хората не се разхождаха из мочурището и рискът да го открият беше относително малък.

Само че през следващите дванайсет часа ще трябва да стои на студено във фургона.

Реши отново да си легне. Разтри силно скованите от студ пръсти на ръцете и краката си и се опита да овладее тракането на зъбите и треперенето, ала не му се удаде. След половин час стана и излезе от фургона. Ще походи наоколо, пък дано кръвообращението му се съживи и изпрати малко топлина към замръзналите му стъпала.

Малкият магазин в Ханенхорн отвори в девет. Алфред влезе в девет и половина. Не искаше да прави впечатление като пръв клиент. Остана дълго в отопленото помещение и в тялото му се разпространи благотворна топлина. Накупи пълнозърнести блокчета, яйца, нарязан хляб, чай на пакетчета, бутилка ром, два пакета спагети, двойно концентриран доматен сок, глава чесън и три литра минерална вода и след около час излезе от магазина в много по-добро състояние.

Мина покрай магазинче за цигари и неволно прочете заглавната страница на окачения вестник: „Берлин търси убиец“. Развеселен, влезе в магазина и купи вестника. Ще прочете статията, докато се радва на простата, добра храна.

Върна се във фургона към дванайсет. С облекчение установи, че никой не е идвал в негово отсъствие. Нещата му си бяха на мястото, леглото и масата изглеждаха точно както ги беше оставил.

Извади малкия туристически спиртник и първо си свари горещ чай. После обмисли положението си. Можеше да живее и без ток — навън имаше предостатъчно дъски, оставени от строителите. Единственият проблем беше водата. Най-късно утре трябваше да потърси езерце или поток, откъдето да черпи вода за преваряване. Не беше съвсем сигурен, но предполагаше, че мочурището е обявено за природен резерват. Това означаваше, че водата е чиста и годна за пиене.

Не изпитваше глад. Довечера ще си направи спагети. Изсърба горещия чай на малки глътки, напълно доволен от себе си и от света. Животът беше великолепен и най-хубавото в него беше блаженото чувство, че е сам и няма кой да му се пречка и да досажда.

Погледът му падна върху статията на първа страница на местния вестник. Без да бърза, прочете какво бяха написали за изчезването на Бенямин и намирането на мъртвото момче. Не прочете нищо ново, не откри обезпокояващи факти. Най-неприятното беше, че Марайке Косвиг участва в разследването.

Скоро обаче прогони Марайке от съзнанието си и се отдаде на блажени фантазии. Представяше си как млади полицейски служителки и служители без никакъв опит, без познания за човешката душа, лишени от амбиция, се блъскат в къщичката, унищожават ценни следи, настъпват се и си оспорват първенството. Сигурно едната ръка не знае какво прави другата, каза си доволно той. Не му се вярваше, че някой координира и следи отделните линии на разследването, а после обобщава резултатите. Представяше си купчина паникьосани полицаи, всеки от които се смята за главен, но не е в състояние да разсъждава разумно.

Картините в главата му ставаха все по-ясни и на лицето му изгря усмивка. Никога няма да го изобличат. Никога. Защото на света няма нито един полицай, достоен да се мери с него. Полицаите са простички, необразовани хорица, макар да си въобразяват, че принадлежат към висшата класа. Нито един не притежава интелигентност над средната. Докато той, Алфред, е свръхинтелигентен. Нито един полицай не е в състояние да си представи какво ставаше в главата му, докато убиваше Даниел Дол и Бенямин. И понеже не го разбират, никога няма да го намерят.

Алфред изпадна в еуфория. Вече нямаше желание да чете глупавата статия за безпомощността на полицията, затова отвори единствената книга, която притежаваше и която знаеше почти наизуст. „Престъпление и наказание“ от Достоевски.

Седна по турски на леглото и се постара гърбът му да остане изправен. Отвори книгата и я сложи върху глезените си — така ръцете му оставаха свободни и от време на време отпиваше по глътка топъл чай. Всеки път, щом оставеше чашата, скръстваше ръце в скута си.

Алфред четеше бавно и буквално всмукваше всяка дума. „А нима истинските гении, тоест онези, които имат право да убиват другите, не бива изобщо да страдат, даже не за кръвта, която са пролели?“

Напротив, напротив, помисли си Алфред и за момент затвори очи. Аз страдам. И продължи да чете: „Който носи в сърцето си истинско велико знание и истинско дълбоко чувство, страданията и болките никога не му остават спестени. Аз вярвам, че истински великите мъже през целия си живот страдат от дълбока тъга.“

Точно така, каза си Алфред, точно така. Обичаше тази книга, защото в нея бяха записани неговите мисли. Познаваше ги толкова добре, че често ги смяташе за свои. Достоевски и Алфред бяха братя в мислите си и все повече се сливаха един с друг.

Той нямаше нищо общо със света навън. Светът беше досаден, защото непрекъснато го принуждаваше да прави разни неща. Налагаше му се да плаща, да се усмихва, да е учтив, да казва името си, да отговаря. Беше принуден да търпи, когато му пожелаваха добро утро, заговаряха го, въвличаха го в разговор. Искаха от него да се придържа към закони, наредби и правила за движение, да говори по телефона, да пише писма, да се съгласява и да отказва, да уговаря срещи… все отвратителни, досадни изисквания. Той искаше просто да живее и да се отдава на мислите си — защото мислите му бяха уникални и му доставяха наслада. Един ден ще ги запише и сам ще си издигне паметник. Идеите му не заслужаваха да умрат в забвение.

Даниел и Бенямин… те бяха негови творения. Той определяше колко да живеят, кога и как да умрат. Той принадлежеше към избраните, които имаха право да съдят другите. Това знание го окриляше. Неговият живот имаше смисъл, имаше оправдание. Бенямин и Даниел бяха същества, а Алфред — техният бог.

Някъде откъм каменоломната прозвучаха гласове и Алфред скочи стреснат. Безшумно остави книгата и инстинктивно грабна бутилката ром — в случай на нужда ще нанесе удар с нея. Мускулите му се напрегнаха. Затаи дъх.

В дъсчената стена имаше пролуки и той видя мъж и жена, които се караха. Махайте се оттук, помоли се безмълвно той, вървете си. Не чуваше какво говорят, само се взираше в тях и дишаше едва-едва. Чувстваше се нападнат и го заболя глава. Пред очите му се спусна червена мъгла. Ако имаше пушка, щеше да стреля. Затова отново се помоли двамата да си тръгнат по-скоро. Иначе ще отвори вратата на проклетия фургон и ще ги нападне.

Продължавайки да се карат и да жестикулират оживено, мъжът и жената най-сетне се отдалечиха. Изчезнаха от полезрението на Алфред, но той продължи да се вслушва напрегнато и се отпусна едва когато вече не чуваше нищо. Излезе навън, за да се увери, че наоколо отново е пусто. Изпика се в пясъка и пак се прибра във фургона.

Върху леглото беше разпростряно вълнено одеяло, което миришеше така силно, сякаш не беше прано от години. Алфред не обърна внимание на вонята. Помнеше, че това не е одеялото, върху което бе лежал Даниел. Сигурно полицаите са го отнесли. Това го развесели и доброто му настроение се върна.

Легна си, уви се в одеялото и го подпъхна под себе си. Отново си припомни думите на Достоевски: „Обикновените са длъжни да живеят, подчинявайки се на законите, и нямат право да ги нарушават тъкмо защото са обикновени хора. Необикновените обаче имат право да вършат всякакви впечатления и да престъпват всеки закон тъкмо защото са необикновени“.

Всичко у мен е необикновено, помисли си Алфред и заспа, напълно доволен от себе си.