Сабине Тислер
Колекционер на деца (96)

95

Ян сънуваше, че се опитва да измъкне пръстите си през решетката — злата вещица дъвчеше показалеца му, фучеше в лицето му и крещеше: „Мръсна малка гадина, още си много тънък, не си се угоил както трябва!“.

Колко време ще лежи тук и ще чака вещицата да го изяде? Беше готов да прави всичко, което тя искаше от него, да яде и да пие, но тя не му даваше нищо. Около него имаше само студ и мрак. Толкова тъмно беше, че дори не можеше да преброи пръстите си. Как да надебелее в такава обстановка?

Ян се събуди изведнъж. В помещението цареше полумрак. Мъжът спеше. Момчето не посмя да си поеме дъх, за да не го събуди. Коремчето му се сви, в гърлото му се надигна гадене. Не знаеше дали му се вие свят, защото вече не различаваше горе и долу.

Марайке и Бетина. Двете му майки вече ги нямаше. Сигурно бяха умрели, иначе отдавна щяха да са дошли и да са го освободили от този затвор. Той беше още жив, но беше сам и това беше по-лошо от смъртта.

Ян се опита да се надигне, но не можа. Не беше в състояние да движи ръцете и краката си и скоро се сети защо. Мъжът беше лекар и го бе оперирал, защото в дупето му била пропълзяла змия и се забила дълбоко в коремчето му.

— Толкова боли! — изплака Ян и тялото му се изви като дъга. После отново загуби съзнание.

Енрико се стресна от дълбок сън и светкавично се изправи. Погледна навън през дупката и изохка отчаяно. Вече беше светло, значи той е проспал скъпоценното време, което му оставаше. Гневно удари главата си в стената и погледна към Ян, който лежеше по гръб съвсем близо до влажната стена. Вратлето му беше неестествено протегнато, устата леко отворена, пръстите свити като нокти на птица. Дишаше мъчително, ресниците му трепкаха.

Енрико инстинктивно усети, че не му остава много време, и се запита какво да прави. Да избяга и да остави Ян тук? Или да се опита да избяга с Ян? Но къде да отиде? Щом търсят детето, значи търсят навсякъде. За него няма да има сигурно място.

Няма да ме хванат, каза си той, за да се успокои. Никога досега не са ме хващали и този път също няма да успеят.

Внезапно тялото му се скова и той застина неподвижен, за да чува по-добре. В далечината се чуваха гласове, които приближаваха бавно, много бавно. Лаеха кучета, от време на време прозвучаваше кратко изсвирване.

Енрико кимна и се усмихна. Вече беше много късно за бягство. Ако се покаже, ще го застрелят, а той много държеше сам да определи момента на смъртта си. Не искаше непредвидени злополуки, нямаше да позволи даже смъртоносна болест да го прати на оня свят. Единствено той имаше право да каже кога и как ще умре. В никакъв случай няма да позволи да го убият подивели карабинери, които жадуват поне веднъж да използват оръжията си срещу жива цел. Няма да им даде и Ян. Ян принадлежи на него, както другите момчета му бяха принадлежали до смъртта си. Ян няма да отиде в болницата, за да го прикачат към някакви си машини и насилствено да го върнат към живота. Ян ще отиде оттатък. Пред очите му. Малко по-бързо от другите. Ей сега ще му дари мир. Ще го спаси.

Ян не усети как ръката на мъжа се сключи почти нежно около тънкото му вратле и натисна. Как за малко разхлаби хватката, а после отново я стегна. Момчето не можа да се обърне към добрия Бог, нито да повика майките си, да помоли сестра си за прошка заради многото безсмислени караници между двамата. Ян не можа да се разплаче, нито да окаже съпротива. Не изпитваше болка и страх. Той беше напълно във властта на своя убиец.