Сабине Тислер
Колекционер на деца (63)

62

Алора тичаше. Тичаше както никога досега. Този човек, и то преди много години бе помислила за ангел, затова не се осмеляваше да го докосва, се опита да я набучи на вила. Усещаше пронизваща болка в гърдите, имаше чувството, че железните върхове на вилата горят плътта й, и бягаше да се спаси от болката.

Не знаеше от колко време тича — от час или повече, не я интересуваше. Болката в гърдите се засилваше. Умирам, повтаряше си тя и очакваше сърцето й всеки момент да престане да бие. Ала то продължаваше да тупти неуморно и по-силно, кръвта пулсираше зад челото й.

Внезапно Алора спря. Изохка и се опита да успокои дишането си. След няколко секунди се овладя и застана неподвижно. Само носът й се размърда, а ноздрите се издуха като на кон. Беше помирисала трюфели.

Алора падна на колене и започна да души като куче. Един стар дъб, чиито издънки се протягаха на всички страни и миризмата стана толкова силна, че тя трябваше да си покрие носа, преди да започне да рови.

Изрови от пръстта великолепен летен трюфел, едър колкото глава на котка, обсипан с големи черни брадавици. Алора се облегна на дъба, изпружи крака и заръмжа доволно. Вече нямаше болки. Радостта, че е намерила любимата си гъба се оказа по-силна от болката.

Първо облиза гъбата грижливо, изплю пръстта и сдъвка няколко дъбови листа, за да прогони горчиво-киселия вкус на горската почва. Едва тогава захапа гъбата и задъвка с огромна наслада. През цялото време мислите й бяха при Енрико, нищо че не знаеше името му.

Сигурно бяха минали десет години, откакто го срещна за първи път по време на скитанията си. От онзи момент нататък започна да го следи, защото го намираше неземно красив. По-красив от всички други мъже, които я канеха в леглата си. Гледаше го как гази реката гол, за да стигне до мястото, където водата се събира като в мраморна вана. Докато той се миеше, тя се мачкаше между краката до пълно изтощение, лягаше на тревата и заспиваше.

Той беше първият човек, пред когото изпита нещо като срам. Не смееше да се приближи към него, да го заговори, не се показваше пред очите му. За нея той беше нещо много специално. Силен и красив мъж. Ангел.

Преди десет години, когато Енрико превърна запустялата Вале Короната във фантастична къща, Алора ходеше там почти всеки ден и го наблюдаваше как работи. Чакаше момента, когато той събличаше прашните дрехи и започваше да се мие в потока. Той беше винаги сам. Носеше камъни, чували с цимент, цели греди. Обикновено тичаше, сякаш товарът изобщо не тегнеше на раменете му.

При падането на мрака Енрико си отиваше. Тогава Алора влизаше в къщата, милваше прясно измазаните стени и си представяше, че плъзга ръка по кожата му. Незамазаните каменни блокове, които стърчаха от стената, бяха неговите мускули, ръцете, задникът му… Алора сядаше на стълбата, която водеше от кухнята към горния етаж, и си представяше, че той ще се появи тихичко и ще седне до нея.

Ала Енрико никога не идваше нощем. Алора знаеше, че той живее на сечището над Дудова в ръждясал микробус и вечеря с една руса жена. Бдителният й поглед не пропускаше нищо.

Щом Енрико завърши две помещения в къщата, русата жена дойде да живее в долината. Сложиха маса и два стола пред вратата към кухнята и вечеряха там. Щом паднеше мрак, запалваха свещ. Обикновено мълчаха. Алора не можеше да чуе малкото, което си казваха, защото горското й скривалище беше твърде далеч.

Щом навън захладнееше или свещта угаснеше, двамата влизаха в къщата и лягаха на стар матрак, сложен направо на пода. Алора често ги наблюдаваше през прозореца, но не ги видя да се докосват.

Сигурно защото той беше недосегаем. Друга причина не й мина през ума.

Жената беше винаги там. Рядко се отдалечаваше от долината. Садеше цветя, хранеше котки. Първо бяха две, после пет, после десет. Алора вече не можеше да обикаля къщата и да се чувства близо до него. Ядоса се на жената и започна да идва по-рядко — а и мъжът вече не се миеше в потока, след като направи банята.

Така минаха няколко месеца. Микробусът изчезна, къщата се напълни с мебели и съдове. Веднъж или два пъти месечно Алора отиваше до Вале Короната и прекарваше няколко часа в скривалището си, за да гледа какво правят двамата. Мъжът седеше на двора и четеше, жената все още се занимаваше с растенията. Вече си беше направила истинска градина, в която растяха розмарин, салвия и лавандула. Маргаритите избуяваха, а царските свещи бяха прекрасни. Енрико бе направил тосканска стълба към горната тераса, а жената беше поставила на всяко стъпало саксия с различни по цвят герании. В сандъчетата на прозорците цъфтяха теменужки, в керамични съдове растяха магданоз, босилек и лук за рязане. Слънчогледи, рози и хризантеми образуваха естествената граница към планинския склон — Вале Короната беше истинско цветно море.

През пролетта Алора отиде да види цъфналите лалета и зюмбюли, но жената я нямаше. Алора почака доста, но непознатата не се появи дори когато притъмня и стана хладно.

Алора дойде и на следващия, и на по-следващия ден, но жената явно бе заминала. Алора беше готова да се разкрещи от радост. През някой от следващите дни ще влезе в къщата и ще легне на матрака, където спеше ангелът.

Забеляза, че мъжът е променил течението на потока. Малкото езеро, където се събираше падащата вода, преди да продължи пътя си бавно, задържана от издадените скали, беше пресушено. Прекрасното езерце, обрасло с диви растения, осеяно с покрити с мъх камъни, заобиколено от мочурлива трева, изглеждаше мъртво и безутешно. Алора потръпна от отвращение и цялото й тяло настръхна. Близо до празното езеро бяха нахвърляни чували цимент, покрити с полиетилен. Зад тях се виждаше купчина пясък, а бетонобъркачката чакаше да влезе в действие.

Алора не разбра какво означава тази гледка, но тя я изпълни с тъга.

Наближаваше Великден и тя имаше много работа в Сан Винченти. На Велики четвъртък трябваше да изчисти църквата: да избърше праха от фигурите на светците, да смени покривката на олтара, да измие лампите, да излъска пейките, да избърше изповедалните, да измете и да измие пода. Бяха й наредили да сменя цветята всеки ден. На Велики четвъртък трябваше да постави в олтарното помещение само зелени растения, на Велики петък махна цялата украса, а преди нощта срещу Великден Фиама лично отиде с колата си на пазара, за да купи огромни количества цветя.

Алора изчисти и сакристията, събра проядените от молци свещенически одежди в чували, намери бутилка вино и я изпи до дъно. Това я приспа и тя лежа свита на кълбо на една пейка, докато Фиама не я събуди с плесници.

Още не беше измела малкия площад пред църквата, нито бе изскубала тревата и плевелите между камъните на калдъръма.

Не само в църквата и на площада, в дома на кмета също беше започнало голямото чистене и Фиама от сутрин до вечер гонеше Алора като фелдфебел по къщата и по двора. Алора нямаше шанс да избяга и да провери какво става в долината. Защото пътят дотам беше почти два часа и половина, макар че тя повече тичаше и подскачаше, отколкото ходеше.

По време на месата за Великден Алора стоеше в малката църква, скрита зад една колона, и се взираше като хипнотизирана в светлината на великденската свещ, която държеше в ръце.

— Мили Боже, закриляй свещеника и кмета, геометъра, търговеца на строителни материали и ангела от долината. Направи така, че да доживеят до сто години, без да им се случи нищо. Нека всички в Сан Винченти и наоколо да живеят добре. Направи така, че да не идват земетресения, пожари и потоп, и внимавай някоя звезда да не падне от небето…

Така се молеше Алора, но забрави да включи в молитвата себе си и Фиама.

Щом свърши да се моли, тя се опита да улови погледа на свещеника, но той не я погледна. Дори не й намигна. Алора остана малко разочарована и реши възможно най-скоро да се промъкне в леглото му и да му стопли гърба.

На Велики понеделник Фиама нямаше задачи за нея. Никой не й обръщаше внимание и тя хукна да види ангела.

Долината я посрещна с необичайна атмосфера. Всички прозорци и врати на двете къщи бяха затворени — това никога не се беше случвало. Мъжът и жената ги нямаше. Алора се вслуша напрегнато и й се стори, че чува тихо хленчене, почти като плач на котенце.

Тя пъхна пръст в носа си и зачака. Понякога хленчът замлъкваше за няколко минути, после отново започваше. Изведнъж прозвуча високо, пронизително скърцане и Алора се разтрепери. По тила й бавно пропълзя страх. Какво беше това? Дали просто да иде и да почука на вратата? Не посмя. Ангелът не беше човек, при когото просто можеш да отидеш и да кажеш „алора“. У ангела имаше нещо, което я плашеше. Сякаш беше обвит с невидима бодлива тел, която разраняваше кожата на посмелия да се приближи.

За първи път през главата й мина мисълта, че може би ангелът съвсем не е ангел.

Слънцето отдавна беше залязло. Падна нощта. В гората се стъмваше бързо — много по-бързо, отколкото в открито поле. Алора не мислеше да се връща. Продължаваше да се взира във вратата на воденицата. Фенерите вляво и вдясно от рамката бяха угасени, в къщата също беше тъмно.

По някое време Алора престана да различава къщата и осъзна, че е загубила представа за времето. Вече не можеше да се върне в Сан Винченти. Налагаше се да пренощува в гората. Изведнъж чу вик. Продължителен вик, който не искаше да спре. И в този момент Алора разбра, че не вика котенце, а човек.

Тя си запуши ушите и стоя така, докато викът заглъхна. Настана мъртвешка тишина. От воденицата не проникваше нито звук. Алора разтърка очите си — те пареха, сякаш е седяла твърде близо до огъня и през цялото време се е взирала в пламъците.

Беше като парализирана. Седеше в дупката си, неспособна да се помръдне. Студът бавно пълзеше по босите й крака. Алора се зарови по-дълбоко, натрупа около себе си клони, листа и мъх — всичко, до което можа да се добере, без да се измъква навън. Обгърна краката си с ръце, положи брадичка върху коленете и продължи да чака. Дишаше равномерно, сърцето й вече биеше по-бавно. Ала беше напълно будна и всичките й сетива бяха концентрирани върху тихата воденица. Но оттам не се чуваше нищо повече. Нито звук. Прозорците и вратите останаха затворени. Мъжът не излезе.

Кукумявката изкрещя. Точно така беше крещяла и през нощта, когато почина старата Жулиета. Любимата й nona.

На следващата сутрин Алора не знаеше дали цяла нощ е бдяла, или по някое време е задрямала.

На разсъмване чу скърцането на дървената кухненска врата. Първите слънчеви лъчи тъкмо се появиха над билото, когато мъжът излезе от къщата. На ръце носеше безжизнено момченце — точно както тя беше носила своята nona. Главата на момчето висеше над лявата ръка на мъжа, устата му беше отворена, русите коси се движеха от вятъра. Дясната ръка на мъжа беше под коленете на детето, крачетата му се полюляваха безсилно, докато убиецът го носеше към пресушеното езеро.

Мъжът внимателно положи тялото на дъното на езерото и малко след това бетонобъркачката се завъртя с оглушително бръмчене. Алора не издържа и побягна. Мъжът, когото никога повече нямаше да нарече ангел, не я забеляза.

Крайниците й бяха сковани, дъхът й идваше на тласъци, мислите се надпреварваха в главата й и й беше трудно да тича. Докато стигне до Сан Винченти, минаха три часа. Никой не я попита къде е била през нощта.

Тя се прибра в стаята си и се мушна в леглото, без да измие мръсотията от ръцете и краката си. Зави се презглава и се опита да проумее какво е видяла, но не успя.

Затова заключи случилото се в сърцето си и не каза на никого. И никога повече не отиде във Вале Короната. От десет години не беше стъпвала там.

 

 

Ароматът и вкусът на трюфела замаяха сетивата на Алора. В продължение на минути тя не мислеше за нищо и беше напълно щастлива. Но после пак се сети за мъжа, който строеше къщата на нейната nona, и гневът се надигна в стомаха й като пареща киселина, която оставя горчив вкус. Опита се да се наслади на последната хапка от трюфела, задържа я в устата си, без да я гълта, но мисълта за онзи човек не престана да я тормози.

Той я нападна с вилата. Опита се да я набучи на зъбците. Точно така изглеждаше сатаната със своя тризъбец в една от свещените книги в църквата. Отдолу пишеше: „Сатана, светът и плъховете му не могат да направят нищо повече, освен да ми се подиграят. Остави ги да се подиграват, остави ги да се смеят, Господ ще ги обезвреди“. Дон Матео й прочете изречението няколко пъти и тя го запомни.

Сега бетонобъркачката се въртеше пред дома на баба й. Както някога пред Вале Короната.

Алора помисли малко и изскърца със зъби. После каза „алора“ и думата прозвуча като обещание.