Сабине Тислер
Колекционер на деца (59)

58

Ане заспа веднага. И сънува сън. Лежеше завързана върху операционна маса. Ярките лампи на тавана я заслепяваха и трудно различаваше фигурите с шапки и маски, които се навеждаха над нея. Изпитваше страх. Панически страх. Опита се да разхлаби коланите, които я стягаха. Усещането за безпомощност я подлудяваше. Кои са тези? Какво правят с мен? Опита се да извика, но чу само хъркане. Фигурите я обкръжиха. Ане не виждаше лицата им, но беше сигурна, че се хилят. Аз съм здрава, за бога, защо съм тук? Очите й се напълниха със сълзи. Дано събуди съжалението им.

Изведнъж го позна. Енрико свали маската от устата си, свали и очилата и плю върху стъклата. После разтри на каша жълтеникавата, непрозрачна, почти твърда плюнка.

— Майка ти претърпя злополука — обясни той и отново си сложи очилата, защото не искаше Ане да вижда очите му. — Ще ти присадим сърцето й.

Очите на Ане се разшириха от ужас, силната светлина я направи сляпа, лампите се завъртяха, все по-бързо и по-бързо, докато се образува вихрушка и всичко изчезна в мъничка червена точка.

Те искаха да я убият.

— Защо? — изплака тя. — Аз съм здрава. Дайте сърцето й на друг човек!

— Не прочете ли завещанието й?

Този въпрос я уплаши и тя се почувства, сякаш току-що са запалили кладата под нея.

— Но аз съм здрава! — Ане се задушаваше, но не беше в състояние да се раздвижи. — Аз съм още млада. За какво ми е сърцето на стара жена? Енрико, помогни ми! Не ми причинявай това!

— Тя искаше така. За да станеш като нея.

— Не!

Ане нямаше повече сили. В този миг позна и очите на Харалд. Зениците святкаха триумфално. Тя затърси трескаво някакъв изход.

— Харалд, ако ми помогнеш, ще остана при теб. Ще продам къщата в Италия. Кой знае, може пък да си имаме друго дете. Ще опитам, обещавам ти.

Скритата под маска фигура с очите на Харалд поклати глава и не каза нито дума. Маската пред устата му изобщо не се движеше, сякаш не му беше нужно да диша. Безмилостен, Енрико заби иглата във вената й. Направи го непоносимо бавно.

Той беше нейният палач. Главата й се замая. Езикът й изскочи от устата.

Мъртва съм, помисли си тя. Виж ти, колко просто било.

Ане се събуди, окъпана в пот. Тениската й беше залепнала за тялото. Усещаше леко течение близо до пода, което идваше от неуплътнената врата. Процепът между вратата и пода беше широк сантиметър или дори два. Ане се разтрепери. Стана и запали лампата. Някъде навън кресна уплашена птица. Ане извади от чантата си чиста тениска и я облече. После вдигна тежкия капак в пода, закачи го за стената и бавно заслиза по примитивната дървена стълба към долната стая.

Тук цареше пълен мрак. Ане изруга, защото нямаше фенерче. Закле се, че още утре ще си купи фенерче и винаги ще го носи в джоба си. Тази долина беше черна дупка. Без лампа беше изгубена.

Светлият кръг отгоре осветяваше само първите стъпала. Непременно трябваше да смени всички крушки в двете къщи. Енрико беше купил от най-слабите, за да пести ток. Пък и не обичаше светлината.

Ане стигна до края на стълбата и трескаво заопипва стената, за да намери ключа за осветлението. При това се молеше да не стъпи върху някой от скорпионите, които се настаняваха във всеки процеп, полепваха по таваните и търсеха убежище в обувки, пуловери и домакински кърпи. Ане се закле, че още утре рано сутринта ще почисти цялата воденица с прахосмукачката и ще се отърве от всички скорпиони, паяци и стоножки, които бяха достигнали огромни размери. Карла не беше привърженичка на подобни акции. Тя не убиваше паяци, скорпиони и стоножки — защото Енрико не ги убиваше. Понякога изнасяше скорпионите, намерили убежище в чаша или в тенджера, в градината, но повечето пъти ги оставяше където са. През последните години гадинките се разпространяваха необезпокоявани и скоро щяха да завладеят къщите.

Оскъдната светлина едва освети малката тераса пред естествения басейн. През нощта водата беше черна и леко се къдреше под поривите на вятъра. Ане помисли за змиите, жабите и саламандрите, които се криеха в черната вода и в гъстата растителност на брега. Един ден ще построя на това място истински басейн, каза си тя, ще го боядисам в светлосиньо и ще пусна чиста вода. Малко хлор и помпа за пречистване на водата ще прогонят проклетите змии и жаби. Сутрин ще ставам и ще скачам в басейна, напълно сигурна, че змиите няма да се увиват около глезените ми, а жабите няма да ми скачат по главата.

Тази мисъл я развесели, макар да знаеше, че преустройството ще струва много пари. Първо трябваше да премахне стария басейн, а после да повика специалисти да построят новия. С водопровод, вентили, помпи, пясъчни филтри… Новият басейн трябваше да стане по-голям от стария.

Е, това беше въпрос на бъдеще. Щеше да струва цяло състояние, а тя вече нямаше никакви пари.

Ане отиде в банята и седна на тоалетната чиния. Изпишка се и едва тогава видя, че няма тоалетна хартия. Не намери дори кърпичка или нещо подобно. Скочи сърдито, готова да се развика. Това беше едно от нещата, които не понасяше. Добре че беше четири и половина. Най-късно след два часа ще може да вземе душ.

Наведе се и пи студена вода направо от крана. От виното беше ожадняла. Замисли се защо всяка нощ във воденицата я измъчват кошмари, но не намери отговор. В последно време лошите сънища идваха рядко, понякога след месеци, а тук всеки път се будеше, обляна в пот.

Вероятно първо трябва да свикна с тишината и мрака, утеши се тя, но лошото чувство остана. Отново я обзе страх как ще издържи да живее тук сама. Нещо в тази къща я плашеше — тя го усещаше съвсем ясно, но не знаеше какво е.

Утоли жаждата си и се почувства доста по-добре. Може би трябваше да остане будна, да почете нещо, докато се разсъмне, но когато си легна, усети, че е много уморена, и затвори очи.

Енрико и Карла са истински приятели, помисли си тя, преди да заспи. Добре че ще живеят наблизо. Успокоително е да имаш място, където можеш да отидеш по всяко време и да намериш човек, който ще ти помогне. Как бих живяла тук без Енрико и Карла, помисли си Ане и се усмихна на патетичността си. После потъна в неспокоен сън.