Сабине Тислер
Колекционер на деца (55)

54

Кай смяташе да мине за малко през къщи, за да се избръсне и да облече чиста риза, затова натисна газта. До Сиена имаше доста път. Щеше да изгуби поне час и половина, но знаеше, че Фиама много държи на външния вид и на първото впечатление. Да, Фиама беше костелив орех. Хората говореха, че е непредвидима и на моментни настроения, а това беше много лошо. Дали ще го приеме любезно и ще се въодушеви от идеята му, или само след пет минути ще го изхвърли от къщата си — това беше въпрос на късмет.

Кай се надяваше, че днес Фиама по изключение не е станала с левия крак, но за всеки случай се отби в един скъп магазин близо до жилището си и купи бутилка грапа за кмета и саксия с бели маргарити за жена му.

Скрита под планина от завивки — истинско мъчение в лятната горещина, Алора спеше дълбоко. Кай я раздруса леко, тя размаха ръце и крака, ала щом отвори очи и го позна, цялата засия и рече „алора“, което трябваше да означава „Здравей, какво ще правим днес? Все едно, аз ще остана целия ден при теб“.

Кай я разбра много добре и отговори:

— Не, миличка, сега ще те откарам вкъщи. И без това трябва да говоря с Фиама. Облечи се и тръгваме.

Очите на Алора засвяткаха. Гневни, но и изпълнени със страх. Той явно искаше да се отърве от нея. Но тя не каза нищо. Навлече роклята си, отиде в кухнята, отвори хладилника, извади една бутилка, вдигна я и я изпразни на един дъх.

Кай се появи едва на последната глътка.

— Ти да не си полудяла! — изкрещя той. — Това беше вино!

Алора вдигна рамене, пусна бутилката на плочките, ритна масата, оригна се шумно и излезе с несигурни крачки от кухнята.

От този момент нататък тя изпълняваше нарежданията му, без да каже нито дума.

Точно когато пристигнаха в Сан Винченти, кметът изскочи от къщата си, качи се в малкия си зелен фиат и потегли със скърцащи гуми. Кай паркира джипа точно пред къщата, Алора слезе и моментално изчезна. Това беше добре дошло за него, защото не искаше тя да присъства на разговора. Не се знаеше как ще реагира, когато научи, че той смята да продаде къщата на скъпата й баба.

Кай удари с чукчето по вратата и наложи на лицето си най-шармантната си усмивка. Човек никога не знаеше дали не го наблюдават отвътре.

Само след секунди вратата се отвори с трясък и Фиама изгърмя „Buongiorno“, с глас, който удряше като чук по ламарина.

Кай поздрави с най-изискания си тон и Фиама моментално се усмири.

Тя носеше тясна рокля на цветя, а дългите й черни коси бяха вдигнати на темето и приличаха на разрушено птиче гнездо. Яркочервените устни придаваха строгост на гордата фигура.

— Какво искате? — попита грубо тя.

— Mi scusi, signora — започна предпазливо той. — Казвам се Кай Грегори и работя като посредник по продажба на недвижими имоти в Сиена. Имам въпрос към вас. Става дума за Каза Мерия, къщата на починалата Жулиета.

— Давам ви пет минути — изгърмя Фиама. — Нямам повече време. Но влезте, за бога, не е нужно цялата улица да ни слуша.

Кай се усмихна сърдечно, каза „Permesso“ и последва Фиама в къщата. В коридора й връчи маргаритите и грапата.

— За вас и за съпруга ви.

— Благодаря — отвърна кратко тя и остави подаръците на скрина. — Заповядайте.

Въведе го в дневната и седна на дивана, чиято дамаска беше с шарка на цветя като роклята й. Цветовете бяха толкова ярки, че Кай примигна смутено. Фиама потъна в меките възглавници, а когато кръстоса крака, коленете й отидоха по-високо от гърдите.

Ама че неудобен диван, помисли си Кай и приседна на облегалката на едно кресло.

— Хубаво ви е тук — рече той и Фиама се усмихна поласкано.

— Започвайте — изкомандва тя и лицето й отново помрачня.

— Става въпрос за изгорялата къща на починалата Жулиета. Доколкото знам, къщата и земята са собственост на община Сан Винченти. Имам клиент, който би желал да купи руината.

— Как се казва?

— Енрико Пескаторе. Немец, който от много години живее в Италия и вече е възстановил няколко стари къщи. Само със стари материали. Работи много грижливо, с много любов.

Фиама махна пренебрежително. Какво я интересуваше красотата?

— Porcamiseria! Пак немец. Немците и американците са навсякъде. Това е отвратително. Искате ли нещо за пиене?

— С удоволствие. Чаша вода, моля.

Фиама опита да се надигне от дивана. Наложи се да се разкрачи, за да се изправи, и Кай не знаеше накъде да гледа. Чувстваше се ужасно неудобно и се проклинаше, че е поискал чаша вода.

— Всъщност немците купуват преди всичко изоставени стари къщи, разположени далеч от населените места. Толкова усамотени, че никой италианец не ги иска — заговори той, за да преодолее смущението си. — Преустройват къщите, превръщат ги в истински бижута. Понякога си мисля, че те полагат повече усилия от италианците, защото много повече осъзнават колко красива е италианската земя. Италианците, които живеят тук от рождението си, я познават каквато е, и не я оценяват.

Фиама отиде в кухнята и донесе гарафа с вода и две чаши.

— Ама че глупости говорите!

Кай потръпна. Тази жена беше невероятно груба. Като не знаеше как другояче би могъл да си помогне, той мина веднага в атака.

— Искате ли да продавате?

— Естествено.

Фиама надигна чашата и изпи водата на един дъх.

— И колко ще искате за руината?

— Двайсет и пет хиляди — отговори Фиама и отново се отпусна на дивана. — Но няма да я продам на немец.

Кай се зарадва на ниската цена — очакваше тя да поиска повече, но Фиама въпреки това щеше да му създаде трудности. Пое дълбоко въздух и се помоли да измисли нещо, за да я убеди.

— Случаят е различен — започна меко той. — Бащата на Енрико бил италианец и се казвал Алфредо Пескаторе. Жена му била германка. Живеели близо до Палермо. Алфредо работел по строежите. Един ден паднал от скелето и загинал. Тогава жена му взела децата и си отишла в Германия. Но Енрико никога не забравил родната Италия. Копнеел да се върне у дома, но осъществил мечтата си едва след като минал трийсетте. Обичал Тоскана, затова решил да се занимава с реставрация на стари къщи и руини.

— Аха. Значи всъщност е италианец. — Фиама си запали невероятно тънка цигара, която приличаше по-скоро на сламка и изглеждаше ужасно в грубите й пръсти, отрупани с едри пръстени. — Не знаех това.

— Енрико обича Италия като своя родина. А възхитителната му съпруга е социално ангажирана. Сигурен съм, че ще помогне и на Сан Винченти.

Този аргумент попадна на добра почва. Фиама беше много чувствителна към социалните ангажименти, затова се замисли сериозно. Кай разбра, че тя се размеква.

— Вижте, млади човече — рече Фиама и стана от дивана, — казах пет минути и четири вече изтекоха. Хайде, от мен да мине, този Енрико може да купи руината. За трийсет хиляди. Увеличавам сумата само защото не го познавам.

— Разбрано. — Кай се ухили триумфално. Фиама беше проклето същество, но в крайна сметка и двамата спечелиха.

Тя приглади роклята си, опита се да оправи разбърканата си прическа, но без никакъв успех, и се засмя.

— Забравих как ви беше името, млади човече.

— Кай. Кай Грегори. Живея в Сиена. Там е офисът ми.

— Кай… Porcamadonna… Какво е това име? Според мен е по-скоро съкращение. Как е цялото ви име?

— Не, не, уважаема, не е съкращение, а име. Немско име — добави бързо той и изведнъж се почувства несигурен.

Фиама отново се засмя.

— Е, добре, Кай… Ще ви кажа нещо. Ако не бяхте толкова мил и усърден, ако нямахте тези чудни сини очи, сигурно нямаше да продам руината на онзи Енрико.

Фиама застана пред креслото в целия си ръст и през главата на Кай пробягаха мисли за бягство. Кой знае какво ще й хрумне, ако не си отиде веднага.

Тя се наведе към него и дъхна в лицето му.

— Какво ще кажете за една хубава глътка? Не мислите ли, че имаме повод за празнуване?

— Разбира се — отвърна той колкото можеше по-спокойно. — Но не смятате ли, че е малко рано за алкохол? Едва единайсет, а и трябва да шофирам.

Фиама избухна в смях.

— Вижда се, че не сте италианец.

— Нали казахте, че бързате?

Фиама донесе бутилката от коридора.

— Човек не бива да бърза, когато сключва сделка. — От блестящия тъмнокафяв шкаф извади две чаши за шампанско и ги напълни догоре. Седна до Кай, намести пълния си бюст на височината на очите му и бутна чашата в ръката му. Той го възприе едва ли не като изнасилване.

— Salute!

Чукнаха се и пиха. Кай се опита да призове мислено Моника Бенедети. Най-хубавото би било тя да му се обади точно в този момент. Напрегна се, но телефонът му не иззвъня.

— Винаги сте добре дошли в Сан Винченти, Кай — рече Фиама, произнасяйки „а“ и „й“ поотделно, което прозвуча твърде необичайно.

— Много сте мила, синьора… — Той трепереше вътрешно.

— Фиама. Наричайте ме Фиама.

— Добре, Фиама.

— Знаете ли, мъжът ми постоянно е зает и много пътува…

— Със сигурност ще дойда пак. Първо трябва да подпишем предварителния договор… Но сега трябва да тръгвам, в офиса ме чака много работа… — Кай извади от джоба си визитна картичка. — Заповядайте, Фиама. Можете да ми се обаждате по всяко време.

Тя взе визитката и я мушна в деколтето си.

Кай допи грапата, остави чашата върху малката масичка на сини и бели плочки и стана. Подаде ръка на Фиама, но тя посочи бузата си.

— Много ви благодаря.

Кай я целуна по двете бузи и се поклони.

— Радвам се, че дойдохте — изгука тя.

— Ще се видим пак. Скоро — рече Кай, вече на път към вратата. — Чао, Фиама.

Възхитена от тази проява на интимност, тя се усмихна и му махна за довиждане. Кай прекоси градинката с бързи крачки, качи се в колата си и напусна къщата, сякаш бягаше. Също като кмета, който бе излязъл малко преди идването му.