Сабине Тислер
Колекционер на деца (52)

51

Сиена, юни 2004 г.

Ане си отиде и Кай Грегори дълго стоя в нерешителност на улицата, питайки се как да прекара остатъка от вечерта. Стоеше със скучаещ вид, рисуваше кръгове и шарки с върха на обувката си и се учудваше колко потни са краката му в леките обувки, които винаги носеше на босо. Би било чудесно да вземе душ, но знаеше, че ако се прибере вкъщи, няма да излезе отново. А все още беше твърде рано да се скрие в жилището си.

Кай помисли още малко и реши да мине през офиса. Прекоси Кампото с енергична крачка и точно зад „Палацо Публико“ зави по „Виа дел Порионе“. Отдалеч видя, че капаците на прозорците са затворени — знак, че Моника вече си е тръгнала. Толкова по-добре.

Бюрото й беше идеално разчистено — сякаш не е искала да остави отпечатъци от пръсти. Затова пък неговото беше отрупано с папки, снимки, писма, брошури и бележки. Моника всяка вечер подреждаше нещата му едно върху друго и това го вбесяваше, но нямаше сили да го промени. Щом тя смяташе нещо за правилно, го правеше и никой не беше в състояние да я разубеди. Молбите, нарежданията, заплахите и гневните изблици не постигаха абсолютно нищо.

Върху екрана на компютъра бяха лепнати няколко листчета със съобщения от Моника. Шрадер се оплакали, че са изгубили цял ден от почивката си с оглеждане на крайно неподходящи недвижими имоти. Да вървят по дяволите. Доторе Манети очаквал обаждането му утре сутринта в десет. Нотариалното подписване на договора за апартамента в Кастелнуово Берарденга щял да се състои идващия вторник в три и половина следобед, а продажбата на Каза дел Муро била предвидена за четвъртък в десет и трийсет.

Нищо важно. Кай угаси лампата на бюрото и излезе от кабинета си. Мина през кухнята, за да хвърли поглед в хладилника. Обичайното: две кутии мляко, парче пекорино, три кутийки кисело мляко и отворена бутилка просеко — в гърлото й беше пъхната сребърна чаена лъжичка, за да не се разгазира. Според него това беше чисто суеверие. Извади лъжичката и отпи голяма глътка. Питието изобщо не беше газирано. Кай взе отворената бутилка и излезе от офиса.

Отиде на Кампото и седна на земята в близост до фонтана. Камъните бяха приятно топли. Юни беше любимият му месец. Дните бяха дълги, но лятото все още беше младо и свежо и пораждаше желание за още топлина. Не като през август, когато човек вече се е наситил на горещината и усеща само тежест и задуха, лепкава пот и глуха болка.

Изпи просекото бавно, без наслада. В моменти като този не обичаше да бъде сам.

Зяпаше двойките, туристите, местните, които минаваха покрай него на път към някаква неизвестна цел. Нямаше общо с нито един от тези хора. Ако сега се строполи мъртъв на паважа, сигурно ще направи впечатление и някой ще повика „Бърза помощ“ — но никой няма да се разтревожи истински. Макар да живееше в центъра на града, той беше съвсем сам на света — също като Енрико, който се криеше в своята далечна гора и не искаше никой да смущава покоя му. Негова ли беше вината, че нито една жена досега не бе пожелала да остане с него завинаги? Да, сигурно. Защото след известно време всяка жена започваше да му ходи по нервите, намесваше се във всекидневието му, искаше промени, не му позволяваше да прави каквото си е наумил, и да излиза когато му се доще. Беше му страшно неприятно да чува въпроси и коментари от рода на: „Къде си тръгнал точно сега?“, „Хапни нещо!“, „Защо изваждаш втора бутилка?“ и така нататък. Тази вечер искаше само да си намери жена, да сложи глава в скута й, да брои звездите и да чака падането на мрака, за да я заведе в жилището си. Ще я покани на терасата, двамата ще изпият бутилка червено вино и ще си легнат. Ще остави чашите навън до следващата вечер — или до следващата буря, която ще ги измете на улицата. В никакъв случай няма да позволи на жената да ги отнесе в кухнята и да ги измие. Не искаше да види ярката неонова светлина в кухнята, когато идваше от обляната в лунна светлина нощна тераса.

Бавно се стъмваше. Високите сгради около Кампото се къпеха в червеникавожълтата светлина на прожекторите. Кай се изправи с усилие. Явно му беше минало времето да седи на паважа. Всички кости го боляха. Просекото бе свършило. Трябваше да продължи. До най-близкия бар имаше само няколко крачки.

 

 

Прибра се вкъщи едва към един и половина. С мъка изкачи стълбата, държейки се за перилата. Беше пил твърде много. Както винаги. И все пак не беше достатъчно пиян, за да не забележи, че тази нощ стълбището на дома му изглежда по-различно от друг път. В главата му моментално се включиха предупредителни лампички. Веднага изтрезня и успя да се концентрира. Огледа се бдително. Въздействието на алкохола се изпари без остатък. Бавно и тихо се придвижи нагоре по стълбата, опитвайки се да разбере откъде идва усещането за опасност.

И изведнъж разбра. Пак онази странна, будеща гадене миризма, смес от гнила трева, миша пикня, вкиснато мляко и презрели смокини.

На последната стълбищна площадка пред вратата на жилището му седеше Алора и се хилеше. Десният й кучешки зъб беше абсолютно черен.

— Какво правиш тук? — попита шепнешком Кай. Нямаше никакво желание да буди съседите.

Алора не отговори. Само се изкиска.

Кай отдавна знаеше, че един ден ще се стигне дотук. Тя го преследваше с кучешка упоритост. Очакваше го в руините, криеше се зад дървета и храсти, дебнеше край селските пътища. Само за да го види, да срещне погледа му. Той я забелязваше веднага, но се стараеше да остане равнодушен, често дори се обръщаше на другата страна. Щом се завърнеше в Сиена, лесно успяваше да прогони мисълта за нея, макар да подозираше, че Алора ще предприеме и други стъпки. Един ден ще й омръзне да го обожава от разстояние и ще дойде в жилището му. Ето че този ден бе настъпил. Сега момичето седеше пред вратата му като улично коте.

— Няма да останеш тук — рече Кай. — Няма и да влезеш в жилището ми.

Странно, но в момента изпитваше страх от това жалко човешко същество.

Едва бе изрекъл тези думи, когато Алора внезапно зави като младо куче, на което дерат кожата на живо. Обзет от паника, Кай отключи и я бутна в жилището си. Воят моментално престана и Алора въздъхна облекчено. Кай отиде в кухнята, тя се повлече след него. Кай извади кутия портокалов сок, отвори я и наля пълна чаша.

— Хайде, изпий това.

Алора послушно пое чашата и я изпразни на един дъх. Лицето й грейна и тя замляска въодушевено. Езикът й непрекъснато облизваше пълните устни.

— Отивай в банята — заповяда Кай. — Не можеш да останеш тук в този вид. Ще изцапаш всичко.

По лицето на Алора пробяга тъмна сянка. Веселото й настроение отлетя в миг, но тя кимна смело.

Кай се запъти към банята и Алора го последва. Преди три години, когато се премести в това жилище, не промени нищо в банята. Първо, защото нямаше желание, и второ, защото намираше в банята нещо оригинално. Над мивката и в душкабината имаше остатъци от стари венециански кахлени плочки. Кай лично боядиса местата, където плочките бяха изтръгнати, със сивкава водоустойчива боя — противно на очакванията му се получи красиво съчетание и банята стана още по-приятно място. Месинговите арматури бяха огромни и ужасно кичозни, но се вписваха идеално в цялостната картина. Таванът падаше косо и това беше завършекът на композицията. Кай купи голямо огледало с помпозна златна рамка и романтични стенни лампи от муранско стъкло. Само ваната не беше на мястото си в тази баня. Тя бе поставена върху лъвски лапи и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се преобърне. Кай не смееше даже да се пресегне през ръба, за да вземе хавлията си от пода. Ваната беше на няколко десетки години и емайлът й ръждясваше. Крановете упорито течаха, а на пода се бе образувала жълта ивица, която не се махаше с никакви почистващи препарати.

Кай често си казваше, че трябва да си купи нова вана, но все не стигаше дотам. И понеже никога не използваше вана, престана да мисли за това.

Сега изплакна ваната с душа, сложи тапата и пусна топлата вода. Можеше само да се надява, че няма да тече.

Шампоан за вана? По дяволите, в неговата баня нямаше такива неща. Не се сети за нищо друго и изсипа в топлата вода шепа прах за пране на деликатни тъкани. Щом беше добър за фината вълна, значи нямаше да навреди и на нежната женска кожа.

Алора го наблюдаваше с възхищение. Ароматът на перилния препарат явно я очарова.

Ваната се напълни само за минути. Фантастично, каза си Кай. Как не съм се сетил досега. Може някой ден и аз да легна вътре. Алора се съблече за секунди и влезе във водата. Кай не можа да устои на изкушението да я огледа. Страхотно тяло. Суровият, изпълнен с лишения живот и физическият труд създаваха по-красиви извивки от редовния фитнес.

Алора не видя погледа му. Потопи се в ароматната пяна, затвори очи и заръмжа доволно.

— Не бързай — рече Кай. — Аз ще съм наблизо.

Той отиде в дневната и отвори широко вратата към терасата. В помещението нахлу топъл, мек нощен въздух. Кай излезе за малко на терасата и въздъхна дълбоко. Във ваната му лежеше Алора. Малката луда от Сан Винченти. Обзе го смътно усещане, че се е обременил с огромен проблем. Очевидно привличаше подобни личности. Започна се още когато беше дете. Всички безстопанствени кучета и изхвърлени котки идваха и се стараеха да останат близо до него, сякаш инстинктивно съзнаваха, че единствен той може да им помогне. Ако птица паднеше от гнездото, тя със сигурност тупваше пред краката му. Гущерчетата се довличаха до него, за да умрат в мир. А сега и Алора.

Изведнъж Кай изпита срам. Как можеше да си представя захвърлени животни, когато мислеше за нея?

Влезе в дневната и отиде на бара. Така наричаше издадената стена над един дълбоко вкопан прозорец, където нареждаше бутилки с твърд алкохол. Взе бутилката с уиски и си наля половин водна чаша. Първата глътка го опари. През главата му сякаш премина стрела и той се уплаши. В следващия миг го обля топлина и Кай отново се успокои.

Седя почти четирийсет и пет минути, потънал в мислите си. В банята цареше пълна тишина. За момент си помисли, че нещо се е случило, но бързо отхвърли тази мисъл. Алора беше достатъчно голяма, за да знае как да се изкъпе.

Елате, елате при мен всички вие, които се мъчите и ви е тежко, помисли си развеселено той и отпи голяма глътка уиски. И тогава се сети за винаги високомерната Моника Бенедети. Преди по-малко от година, през един горещ августовски следобед, тя избухна в сълзи насред кабинета му. Напълно неочаквано. И това не бяха просто сълзи. Това беше море от сълзи. Трябваше да й донесе бутилка с минерална вода, иначе щеше да пресъхне… Докато й подаваше хартиени кърпички, тя му изля цялата си мъка. Разказа му за приятеля си Антонио, който рано сутринта си събрал багажа и се изнесъл от жилището й. От три месеца имал връзка с някаква си Ирина — запознал се с нея в кафенето, докато хапвала огромен сладолед. От този ден нататък двамата редовно се срещали в кафенето, за да ядат сладолед, а после отивали да се любят в таванското жилище на Ирина.

Това и още много му разказа Моника, но не успя да го заинтригува. Молейки се потокът от сълзи най-сетне да престане и тя да спре да дрънка, той я утешаваше, слушаше я, кимаше и се съгласяваше. Накрая тя му заяви, че бил невероятно мил човек. Истински приятел, към когото можела да се обърне в случай на нужда.

Моника тъгува цяла седмица, след което срещна Джералдо и се утеши. Една сутрин пристигна в офиса сияеща и заяви, че съжалявала за всяка сълза, която била проляла за оня негодник Антонио. Кай кимна и Моника отново започна да му говори на „вие“ — нещо, което бе забравила, докато тъгуваше.

Додо, стар приятел от училище, един ден пристигна в жилището му в Кьолн с три куфара, две чанти и вълнистото папагалче Рамбо. Смъртнобледен, недоспал, без пари. И това, въпреки че двамата с Кай се срещаха най-много веднъж годишно, за да се напият. Бодо живееше с майка си и когато тя почина, заяви, че е загубил единствената опора в живота си и че само Кай можел да замести скъпата му майчица. Защото бил сам, нямал деца, разполагал с голямо жилище. Идеалният заместител. Бодо остана при Кай три седмици. Вечер след вечер му забраняваше да пуска телевизора, изпразваше една след друга бутилките уиски и разказваше за живота си. Още на втората седмица Кай знаеше повечето епизоди наизуст. Един ден не издържа и го изхвърли с целия му багаж и с вълнистото папагалче Рамбо. Ако не бе събрал сили да го стори, Бодо щеше да живее с него и до днес.

Сега пък Алора. Към нея не изпитваше безразличие както към Моника, затова не би си позволил да я изхвърли от жилището си, както бе постъпил с Бодо. Алора беше рожба на елфи, на тролове или на извънземни. Тя беше или дар, или удар на съдбата. Но във всички случаи беше проблем.

Малко преди три Алора се появи в дневната. Миришеше на прясно изпран вълнен пуловер. Увита в синьо-зеления му халат. Усмихната.

— Какво ти е на зъба? — попита Кай.

— Алора — отвърна тя и вдигна рамене.

Кай извади чист чаршаф и застла кушетката. Донесе възглавница и одеяло. Очите му се затваряха. Уискито го довърши. Трябваше веднага да си легне. Алора очевидно не разбра смисъла на онова, което той правеше, но не се опита да възрази.

Щом Кай приключи с приготвянето на леглото, тя захвърли халата и се пъхна под одеялото.

— Лека нощ. Утре ще закусим заедно — каза Кай и се запъти към вратата.

— Алора — пошепна тя и той го възприе като „благодаря“.

 

 

Кай попадна във вихрушка, във водовъртеж, който го изтръгна от тъмните дълбини на съня и го повлече нагоре. Сънищата му се объркаха напълно и в главата му вече нямаше горе и долу, вляво и вдясно. Мина доста време, докато проумя, че лежи в собственото си легло, че вратата е вляво, а прозорецът — вдясно, че една мършава, но много силна ръка се е увила около него и също така малки, но силни пръсти опипват корема му. Алора, топла и мека, се притисна силно до него и дъхът й помилва тила му като летен ветрец. Кай най-сетне се събуди, разбра, че голата Алора е дошла в леглото му, и се помоли на Господа да му даде сили да издържи. „О, не, моля те, не, няма да се справя, няма да издържа на изкушението… О, мили Боже, какво е това, какво правиш с мен…“

Ала това не беше Господ. Това беше Алора. Ръката й се плъзгаше по тялото му с такава нежност, че Кай не издържа и се обърна към нея. Устните му намериха лицето й, ръцете му започнаха да изследват тялото й. Когато пръстите му напипаха меки косъмчета и си пробиха път навътре, Алора запя тихичко, но гласът й прозвуча като тържествена камбана. Като камбаната на средновековния параклис в Сан Винченти.