Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kindersammler, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
art54(2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми(2022)

Издание:

Автор: Сабине Тислер

Заглавие: Колекционер на деца

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Enthusiast („Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Печатница: Симолини

Излязла от печат: 08.10.2012

Редактор: Велислава Вълканова

Художник: Иво Рафаилов

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-001-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17932

История

  1. —Добавяне

4

— Мили боже, колко си се потрудила! — рече Петер, щом влезе в кухнята. — Печена кайма, сос, макарони, зеленчуци! Страхотно! Значи днес си добре? — Той се наведе и целуна жена си по косата.

— Винаги съм добре, когато си у дома.

Петер веднага разбра, че го критикуват.

— Хайде, не ми създавай комплекси! Остави ми малко свободно пространство!

— Да, знам, че понякога имаш нужда от свобода. В това няма нищо лошо. Но не постоянно. Не три пъти в седмицата и дори по-често. Някога помислил ли си колко ни струва пиянството ти?

Мариане видя, че Петер приема думите й сериозно. Той помълча малко и каза:

— Добре. Ще се напивам веднъж седмично. Но няма да ми се караш, че веднъж в седмицата закъснявам, разбрахме ли се?

Мариане го дари с най-хубавата си усмивка.

— Разбрахме се.

— Защо си приготвила такъв разкошен обяд? Какво празнуваме?

— О, нищо. Просто тази сутрин Бени ми се стори тъжен. Тръгна на училище без никакво желание. Може би просто не се е наспал. Във всеки случай си помислих, че ще се зарадва на любимото си ядене. Откога не сме яли печена кайма…

— Кажи ми честно: колко време ти отне приготвянето на обяда?

Мариане отмахна една влажна къдрица от челото си.

— Е, не беше чак толкова лошо.

Естествено, че беше лошо. Цялата сутрин прекара в кухнята. Каквото и да правеше, то се превръщаше в проблем. Всяка работа продължаваше много по-дълго, отколкото при здравите хора. Всяка стъпка й костваше много усилия и сериозно обмисляне. От време на време сядаше в инвалидния стол, за да си почине. Мина повече от половин час, докато омеси каймата. Някога го правеше за десетина минути. Но Петер не биваше да знае колко й е трудно. Тя не обичаше да говори за болестта си — тогава се чувстваше още по-слаба и нещастна. Надяваше се мъжът й да забрави, че жена му е болна, искаше той да я вижда каквато беше някога, когато се запознаха и когато се роди Бени.

Мариане се отпусна в стола си и запали цигара. Петер си взе бира от хладилника и седна насреща й. Печеното беше на топло във фурната, макароните вдигаха пара под кърпата. Ако зеленчуците изстинат, ще се наложи да ги притопля, каза си Мариане и погледна часовника си.

— Къде се губи това момче? Вече е два и пет! Обикновено се прибира към два без петнайсет.

— Знае ли, че си сготвила за него?

Мариане поклати глава.

— Е, тогава… може да е решил да се поразходи. Нали знае, че обикновено се храним заедно вечер.

Петер отвори бутилката, надигна я и изпи половината на един дъх. От гърдите му се изтръгна дълбока, доволна въздишка.

— Пак ти се услажда, нали? — попита обвинително Мариане.

— По-скоро бих казал, че отново се чувствам добре. — Петер се засмя и отвори вестника. — Има ли нещо ново?

— Откъде да знам? Нямах време да го прегледам.

Мариане продължи да пуши мълчаливо. Всяка цигара я изнервяше още повече.

В два и половина се обади у Анди. Момчето отговори веднага.

— Здравей, Анди, обажда се майката на Бени. Знаеш ли къде е той? Още не се е прибрал.

Анди се стресна. Бени изобщо не бе дошъл на училище. Явно майка му няма представа, че се е провалил на класните. Той не биваше да го издава.

— Нямам понятие къде се е запилял — отговори Анди. — Тръгнахме си към къщи както винаги.

— Кога по-точно? В колко часа?

— Ами… свършихме в един и половина… и направо към къщи. Времето е ужасно.

— Минахте ли през Мили?

— Не, днес не.

— Бени смяташе ли да отиде някъде? Каза ли ти нещо?

— Не, нищо. Имаме много домашни по немски. Дадоха ни да пишем съчинение. Поне три страници. Ужас!

— Да, Анди, разбрах. Много ти благодаря. Дочуване. — Мариане остави слушалката.

Петер я погледна очаквателно.

— Знаеш, че двамата винаги слизат заедно по „Зоненалее“. После Анди завива по „Фулдащрасе“, а Бени продължава сам. Остават му най-много десет минути. А може и по-малко. И днес би трябвало да стане така. — Мариане отново погледна часовника. — Сега е три без двайсет. Цял час закъснение!

— Сигурно се мотае някъде…

Петер беше още по-объркан от жена си, но се опитваше да я успокои с безобидни обяснения. За съжаление я разгневи, защото създаде впечатление, че не приема случващото се на сериозно.

— Не погледна ли навън? Вали сняг! Мръсен, мокър сняг! Бени няма нито шапка, нито шал и ръкавици. Погледнах в коридора. Оставил ги е на шкафчето. Да не мислиш, че му е приятно да ходи по улиците в такова време? И то сам! Анди си е вкъщи!

— Нямах представа, че не е облечен. Как мислиш, къде може да е?

— Откъде да знам! — По бузите на Мариане бяха избили трескави червени петна и бледото й лице изглеждаше като нарисувано.

Дано не получи пристъп, помисли си Петер.

— Какво да мисля! — изплака тя. Когато беше развълнувана, гласът й се извисяваше и ставаше писклив като на малко момиче. — Да не съм врачка! Страх ме е, Петер! Стомахът ми се е свил на топка! Направи нещо!

— Добре — въздъхна мъжът й. И той се разкъсваше между гнева и тревогата. — Ще обиколя квартала и дано го видя някъде. А ти се обади на класната му. Може пък да се е случило нещо в училище, но Анди да не иска да ни каже…

— Според теб Бени не смее да се върне вкъщи? — Мариане сърдито заклати глава. — Ние няма да му направим нищо! Това са глупости, Петер! Никога не сме му се карали!

— Откъде да знам? — почти извика Петер. — Нямаме представа какво става в главата му! — Допи бирата и остави бутилката. — Непременно се обади на госпожа Блау. Тя сигурно знае повече.

Мариане кимна и извади нова цигара. Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да я запали едва на петия път.

Петер излезе от жилището.

Печената кайма съхнеше във фурната.