Сабине Тислер
Колекционер на деца (46)

45

Като го видя да се приближава към нея с небрежната си походка, с ведра усмивка и доста широк костюм, сякаш беше отслабнал, тя изведнъж се запита дали пък да не замине утре, не още днес. Така ще има на разположение цяла вечер и цяла нощ, за да изживее с Кай онова, за което мечтаеше, откакто Харалд бе започнал връзка с бившата й приятелка Памела. Памела кротката, милата, отзивчивата. Памела, която винаги беше на разположение. Която често й повтаряше, че много искала да изглежда добре като нея… Памела, безличната, стеснителната. Памела, за която си представяше, че ще я свалят на самотен остров заедно с двайсетина зажаднели за секс затворници и никой няма да я докосне. Памела беше сигурна приятелка. Спокойно можеше да я помоли да полее цветята, да изведе кучето, да стопли яденето за мъжа й. И да замине на почивка, без да се тревожи за нищо. При нужда щеше да сложи Памела в една стая с Харалд, без да се бои от изневяра. А ето какво се случи! Каква наглост! И най-лошото беше, че й дойде като гръм от ясно небе.

 

 

Ане беше напълно сляпа — или заслепена от добродетелите на Памела. Твърде късно разбра, че е била лъгана. Започна се по времето, когато старият Хауке беше на смъртно легло. Четирийсет години беше плавал по моретата и бе запазил някогашната си издръжливост, затова и болестта му се проточи със седмици. Харалд го посещаваше всеки ден веднага след обяда и се връщаше за следобедния прием. Правеше му инжекции и поне четвърт час слушаше обърканите му моряшки приказки. Миеше го и сменяше спалното бельо, наливаше му мляко и приготвяше сандвичи за вечерта. Такъв си беше Харалд: селски лекар и болнична сестра, душеприказчик и социален работник. Смяташе, че по този начин ще предпази стария Хауке от безотрадната участ да влезе в дом през последните си дни.

Грижите за него отнемаха много време — Ане беше наясно с това. Но тя нямаше представа, че мъжът й прави и други услуги. Любовни.

Памела живееше точно срещу къщата на стария Хауке. Беше саксофонистка — много добра — и даваше концерти в Хусум, Хайде и Хамбург, понякога даже в Мюнхен, Кьолн и Виена. Свиреше навсякъде, където имаха нужда от нея. В църкви, концертни зали и гимнастически салони. Дисковете й се продаваха зле, но като цяло доходите й бяха достатъчни, за да се издържа. Памела изглеждаше… просто смешно. Карикатура на саксофонистка. Косата й беше опъната назад и стегната в строга плитка, която понякога навиваше на тила. Само когато посещаваше бал или селски празник, разпускаше буйните си къдрици и заявяваше, че така изглеждал Моцарт. Очилата й сякаш не бяха сменяни от детските години: строги, делови, безлични, направо досадни. Обикновено носеше черен панталон с някаква блуза, а на празник слагаше черна пола. Краката й винаги бяха обути в удобни спортни обувки, само за специални случаи носеше по-елегантни, но винаги с ниски токове. Негримираното й лице беше предимство: никога не се появяваха тъмни торбички след прекаляване с шампанското или грозни пъпки след мазно ядене. Можеше да прекара цяла нощ в пиене и на сутринта беше свежа и бодра. Дължеше добрия си тен на свежия селски въздух и чистата вода. Признаваше само „Нивеа“, не употребяваше никакви други кремове. Това беше Памела. Душичка. Ане се радваше на приятелството им, защото имаше нужда от човек като Памела — тя беше до нея винаги когато животът й излизаше от релсите.

В продължение на много седмици приятелката й понасяше безропотно сълзите на Ане и безконечните разкази за онзи злокобен Великден в Тоскана, когато Феликс изчезна. Дори на стотния път я изслушваше с широко отворени, изпълнени с учудване очи, сякаш не знаеше колко трагичен ще е краят. Тя беше като дневник, в който Ане пишеше все едни и същи изречения. Тя никога нямаше чувството, че й досажда или я изнервя. Памела я прегръщаше, люлееше я като дете и я оставяше да се наплаче. Ане вярваше в приятелството й. Беше убедена, че ако на света има лоялност, то тя е специално създадена за същества като Памела.

След като приключваше с грижите за стария Хауке, Харалд обикновено се отбиваше на чаша чай при Памела. Ане научи за това едва когато беше станало много късно и връзката им беше от няколко седмици. Памела нямаше приятел, чувстваше се самотна и приемаше с благодарност посещенията на Харалд. Разказваше му за концертите си, за Брамс, Барток и Хиндемит, които обожаваше. Харалд не знаеше нищо за класическата музика. Тя нямаше място в живота му. Ане и до днес не можеше да проумее как се е случило така, че докато е слушал разказите на Памела, Харалд е разкопчал скучната й блуза и двамата са се любили.

Връзката им се разкри в един октомврийски следобед, когато старият Хауке посегнал да вземе очилата си, преобърнал чашата с мляко и тя се разбила върху плочките. Той се опитал да събере стъклата, защото го било страх да не ги настъпи, но му станало лошо и паднал от леглото. За нещастие лицето му попаднало право върху парчетата стъкло и станало цялото в рани. Кръвта му капела по леглото и по килима, после и по креслото, и по масата. Все пак успял да се изправи, но бил много уплашен. Изпаднал в паника, опитал се да изтрие кръвта, но само я размазал и заприличал на зомби след кървава баня. Не се сетил къде стои телефонът, завлякъл се до прозореца, започнал да чука по стъклото и да вика за помощ.

Точно тогава покрай къщата му минала Елза Сьоренсен на път към дома на внуците си. Грижела се за тях всеки ден от три до осем, докато снаха й работела във фризьорския салон в Хайде. Синът й работел на нефтена сонда в Северно море и още не се бил върнал от поредната двуседмична смяна.

Елиза не познала страшната фигура на прозореца, но се уплашила и изтичала до къщата на семейство Мартинсен. Фрауке Мартинсен моментално се обадила в полицията. Полицаите пристигнали след четвърт час, счупили ключалката и проникнали в къщата. Веднага им станало ясно, че работата е сериозна. Измили лицето на стареца, сложили го в леглото и го попитали дали иска да го откарат в болница. Хауке така се стреснал, че започнал да рита и да се мята, както не бил правил от 78 години. Не искал в болница, искал само да дойде доктор Харалд Голомбек. Полицаите видели колата на Харалд пред къщата на Хауке, но самия доктор го нямало. Търсили го навсякъде: в кабинета, вкъщи, при помощничката му, която също не знаела къде е отишъл. Телефонът му бил изключен. Накрая Елза, най-голямата клюкарка в селото, се сетила, че биха могли да позвънят у Памела. Нищо чудно господин докторът да е там…

Памела отворила на полицаите в лек зелен халат на цветчета, а след нея се появил и Харалд, още не напълно облечен. Полицаите го помолили да се погрижи за стария Хауке и си отишли.

Случилото се моментално се разнесе из селото и всички започнаха да говорят за връзката между доктора и саксофонистката още преди Ане и Харалд да намерят сгоден случай да си поговорят на четири очи. Старият Хауке почина още същата вечер от инфаркт. Сърцето му не издържа на преживените вълнения.

На следващия ден Ане отиде при Памела. Приятелката й я посрещна с усмивка. Тъкмо бършеше ръцете си с кухненска кърпа. Ане също се усмихна, свали очилата от носа й и с все сила я цапна по лицето, намазано с „Нивеа“. Мина покрай слисаната Памела и влезе в дневната, където на стената бяха окачени няколко саксофона, вдигна тежкото стъкло на аквариума, в който плуваха пъстри рибки, грабна средния саксофон и го потопи във водата при рибките. Гледката беше прекрасна и Ане се въодушеви още повече. На минаване покрай неспособната да произнесе и дума Памела тя изсъска: „Никога повече не ми се обаждай!“ и изчезна от жилището и от живота й.

Ане се прибра вкъщи едва вечерта. Памела отдавна се беше оплакала на Харалд за държанието й. Харалд беше бесен от гняв и я обвини, че се е държала като истерична коза и цялото село ще й се надсмива. Ако Памела разкаже на хората за поведението й — а това е напълно възможно — хората ще започнат да се подиграват и на своя лекар. Как не разбирала, че любовта е като лятна буря, която те връхлита на открито поле и за секунди те намокря до кости. Няма как да й избягаш, не е сигурно дали ще оцелееш, защото светкавиците те изгарят и електрическото напрежение се натрупва в тялото ти. Човек се разкъсва между страха и възбудата и изведнъж остава съвсем сам на света. Чувства се като ударен от мълния и парализиран. Не е способен да се раздвижи, за да се прибере вкъщи. В момента знаел само едно: тръгнал безгрижно по света, т.е. излязъл в открито поле, и никой нямал право да го обвинява за това. Не бил виновен, че бурята се е разразила точно над главата му. Затова жена му нямала никакво право да реагира така агресивно, да удря безпомощната Памела и на всичкото отгоре да повреди скъпоценния й инструмент. Поведението на Ане било примитивно и абсолютно непростимо за съпруга на лекар.

Ане вече не помнеше какво още й бе наговорил — монологът му трая прекалено дълго. Стоеше пред него, гледаше го и се учудваше на този мъж, когото си мислеше, че познава добре и който внезапно бе започнал да говори с притчи — нещо, което не беше правил никога досега. Учудваше се и на самата себе си, защото ръцете й бяха съвсем спокойни, когато си наля чаша уиски, седна в едно кресло, кръстоса крака и запали цигара. През цялото време се наблюдаваше с възхищение. Беше й абсолютно безразлично какво говори той — около нея цареше леден студ, но тя дори не започна да трепери. Случващото се вече нямаше нищо общо с него и внезапно Ане се почувства силна жена, която от двайсет години сама се справя с живота и нищо не е в състояние да я смути. Наблюдаваше Харалд, който ходеше напред-назад, въодушевен от речта и аргументите си, и си го представяше гол. Сцената стана толкова комична, че тя избухна в смях. Харалд, естествено, изтълкува поведението й като арогантност.

Философските му излияния продължиха. Когато заяви, че животът е непредвидим и не човек сам по себе си, а единствено чувствата му са истински свободни, Ане отново си го представи гол, но този път го видя с очите на Памела и болката се върна в сърцето й. Изведнъж осъзна колко абсурдна е ситуацията. Харалд беше обърнал въпроса за вината с главата надолу и се вживяваше в ролята на съдията. Тя седеше тук и слушаше лекции и обвинения само защото бе потопила във вода някакъв си саксофон. А случилото се преди това нямаше значение и трябваше да бъде забравено.

Харалд започна да обяснява на Ане, че никой не е в състояние да устои на физическото желание и на изпълнените с копнеж погледи, и тогава тя му зададе съвсем прост въпрос:

— Защо спиш с жена, у която има еротика колкото в ортопедична подметка?

Харалд я зяпна, сякаш е забила нож в корема му. Психологията му се разпадна на дребни частици.

— Така ли смяташ? — попита той, плах като дете, на което са казали: „Този бретон изобщо не ти отива“.

— Всички в селото смятат така — отвърна хладно Ане. — Въпросът е кой наистина става смешен в хорските очи.

Харалд замлъкна като жалък актьор, забравил текста на централния монолог, и напусна сцената като бито куче.

Ане искаше да го нарани и успя. Двамата не обелиха нито дума повече за случилото се. Всъщност въобще престанаха да си говорят. Не се поздравяваха, не се сбогуваха, не се докосваха. Ане спеше на давана в стаята за гости, а той продължи да ходи при Памела. Ане престана да разбира света. Досега беше смятала, че опасните жени са винаги млади, красиви, стройни, умни и весели.

Въпреки това беше твърдо убедена, че ще си го върне. Един ден ще му омръзне да мълчи и ще му писне от скучния секс с Памела. Отхвърляше връзката на мъжа си като временна фаза в отношенията им и се опитваше да го извини с лекарското му съчувствие, което беше станало неотменна част от него.

Едва когато откри в шкафа първия диск на Хиндемит, Ане се уплаши, че ще изгуби съпруга си завинаги.

 

 

Ане видя Кай и забърза към него. Той се засмя, наведе се и я целуна съвсем леко по бузата.

— Радвам се да те видя. На няколко крачки оттук има чудесен бар, където дори можем да седнем…

— Добре, да вървим.

Ане го погледна и сърцето й заби ускорено. Този мъж й вдъхваше усещането, че отново е на двайсет години, и това беше много приятно.

Поръчаха си кампари и вдигнаха чашите си.

— За какво ще пием? — попита Кай. — За Вале Короната?

— Ама разбира се! — засмя се Ане. — Все още съм твърдо решена да я купя. Деветдесет и девет процента.

— Какво означава това? Проблеми ли имаш? Да не би нещо с парите?

Ане поклати глава.

— Не е с парите. Сутринта бях при Енрико и той ми предложи да поживея няколко дни във Вале Короната. Сигурна съм, че ще е прекрасно. Запазих си единия процент, в случай че гората ми омръзне още след три дни.

Кай се намръщи и очите му сякаш се събраха в средата на лицето.

— Но това означава, че… че ще живееш няколко дни при Енрико! Той не е с всичкия си. За бога, та ти изобщо не го познаваш!

— Да не мислиш, че ще ме изяде?

— Не и преди да си платила — опита се да се пошегува Кай. — Обаче…

— Какво обаче?

— Не знам, Ане. Той е невероятно мил, но е странна личност. Не мога да го причисля към никаква категория. Той е аутсайдер. Фантазьор. Сигурен съм, че в миналото му има нещо… — Кай мълча дълго, взрян в далечината. — О, по дяволите, не намирам думи за обяснение! Вероятно това е най-добрият начин да опознаеш къщата. От друга страна…

Той я погледна втренчено и взе ръката й. Ане потрепери, защото не очакваше такъв жест, но не се отдръпна.

— Добре е, че ми каза къде ще бъдеш през следващите дни. Кога тръгваш?

— Веднага щом си изпия кампарито.

Кай не успя да скрие разочарованието си.

— Аз пък се надявах да се поразходим из града. Да се качим на Торре дел Мангия и да се порадваме на прекрасния залез отвисоко, над покривите на града. След това щях да те поканя на вечеря в най-романтичния ресторант на Сиена…

— Звучи изкусително — въздъхна Ане. — Много бих искала да дойда с теб, но обещах на Енрико да се върна до вечерта. Той ще ме чака. Няма как да се обадя и да му кажа, че ще дойда утре. Бих го направила, но не мога.

Кай поръча още кампари.

— Какво ще правиш във Вале Короната, щом я купиш? Тайна ли имаш? Може би търсиш скривалище? Разкажи ми.

— По-добре ме попитай още веднъж, след като прекарам няколко дни в къщата. Тогава ще знам.

— Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Да.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Вземи си топли дрехи. В долината е влажно и студено. Температурата е поне със седем градуса по-ниска, отколкото на билото, а разликата с града е десет градуса.

Ане кимна и се усмихна.

— Да, прав си. А сега ще тръгвам, иначе ще ме засипеш с добри съвети и накрая ще си купя вила на Майорка. — Тя стана и му кимна. — Благодаря за кампарито.

Кай стана и я прегърна.

— Ще се видим най-късно след три дни.

Ане кимна и излезе.

 

 

Когато се качи в колата си, оставена на „Виа Санта Катерина“, Ане усети присвиване в стомаха. Неприятните усещания не я напуснаха и когато пусна радиото и чу любимата си песен „Melodramma“ на Андреа Бочели:

„E questo cuore canta un dolce melodramme,

é l’inno dell’amor che canteró per te,

é un melodramma che, che canto senza te.“

В сърцето й отново покълна копнеж. Песента й подсказа, че за пореден път е пропиляла чудесен шанс. Защо не остана с Кай? Сигурно щеше да намери забрава в прегръдките му…