Сабине Тислер
Колекционер на деца (37)

36

Този ден не разгледаха друга къща, защото заседнаха в малката остерия в Кастелнуово Берарденга, разположена на изхода на селцето. В началото бяха учтиви един към друг, хапнаха по няколко кростини за предястие и разговаряха за недвижими имоти. Ане имаше чувството, че се повтаря — вече бе разказала всичко в агенцията, и Грегори сигурно скучаеше. Той обаче поръча половин литър кианти и голяма бутилка минерална вода. Вдигнаха тост и пиха. Ане запали цигара, а когато пристигнаха основните ястия — гночи за нея и равиоли за Кай — бутилката беше вече празна. Кай поръча още една.

Чак тогава си спомниха за рождения ден, Кай я поздрави и попита на колко години е станала. Нима не виждате, че съм на двайсет и осем, направи се на обидена Ане. Кай се ухили, а тя се смя до сълзи. Даже изплю няколко трошички гночи и се почувства ужасно неловко.

Кай почисти масата със салфетка, скри я зад вазата с цветя и историята беше приключена.

— Защо търсите къща в Тоскана само за себе си? — попита сериозно той.

Ане го изгледа отвисоко.

— Защото искам да съм заедно със сина си, най-сетне след толкова години… и защото мъжът ми в Германия ми изневерява с най-добрата ми приятелка.

Кай направо загуби ума и дума.

— Много обичам гночи със сос песто — заяви Ане. — И изобщо животът е прекрасен. — Тя направи широк жест, за да подкрепи твърдението си, и преобърна чашата с вино.

— Няма нищо — утеши я Кай и й наля още вино.

Когато им поднесоха coniglio umido — зайче в сос — Ане поръча трета бутилка вино.

— Днес имам рожден ден. Днес започва новият ми живот. Може да е начало на началото, но може и да е началото на края. Това няма значение. Пък и мисля, че е по-добре да си говорим на ти.

Тя вдигна чашата си, Кай също. Тази жена го прегазваше! Но това не му създаваше проблеми. Погледна я в очите и се засмя. Тези очи бяха необикновено дълбоки и който се опитваше да стигне до дъното, се губеше в тотална празнота. Какъвто и театър да му разиграваше, тя не беше в състояние да скрие тъгата, която беше над всичко, която изличаваше някогашната светлина в очите й. Тази тъга беше всемогъща.

— Искаш ли десерт? — попита той.

— Искам еспресо. Много ми е горчиво, а когато му сложа захар, става гадно, но щом италианците пият еспресо след ядене, значи и аз ще пия. Щом ще живея тук, ще правя всичко като местните хора. Всеки ден ще си купувам вестник, ще го чета и ще го оставям на масата. През лятото ще затварям капаците на прозорците и ще включвам лампата в стаята. Ще седя пред къщата си и ще чакам някой да мине и да ме заговори. И това ще е безумно вълнуващо.

— Две кафета — извика Кай на минаващата сервитьорка. — И сметката, моля!

— Аз ще платя — настоя тя. — Така се уговорихме, нали? А що се отнася до къщата — парите нямат значение. Ако я харесам и ако не е прекалено скъпа, ще я взема. Е, радваш ли се на думите ми? Сигурно сърцето ти на опитен посредник бие по-силно при такова обещание?

Защо, за бога, изведнъж беше станала агресивна?

Той обаче не се разсърди, остана мил и тих.

— Май имаш нужда да поспиш малко.

Ане го погледна втренчено.

— Ще ме отведеш ли в хотела?

Кай кимна. Сервитьорката донесе кафетата и сметката. Ане й подаде две банкноти и глътна еспресото като горчива ракия, която си принуден да изпиеш, въпреки че не я искаш.

— Да вървим.

Големият паркинг, където имаше само три коли, се намираше на няколко крачки от остерията.

— Прекрасен рожден ден — промърмори замечтано Ане. — Ще можеш ли да караш?

— Да, бъди спокойна. Не е далече.

Тя увисна тежко на ръката му.

— Много добре. Защото аз не бих могла да шофирам.

Още щом се качи в колата, Ане се облегна на седалката и задряма. Кай я гледаше в опиянение. Каква беше тази жена — весела и черна вдовица едновременно? Непредвидима. На всяка цена трябваше да разбере какво я е довело тук. Утре ще й покаже долината. Съзнаваше, че е по-добре първо да й предложи няколко други имота, но в този случай щеше да изневери на принципите си. Тя беше твърде нетърпелива, а той беше стопроцентово сигурен, че долината е най-доброто за нея.

Спря пред хотела и Ане се стресна.

— Искаш ли да те придружа до стаята ти?

Тя не отговори. Усмихна му се и слезе.

— До утре, Кай.

Той остана в колата и я проследи с поглед. Не очакваше да се съгласи.