Сабине Тислер
Колекционер на деца (35)

34

Ла Пекора, юни 2004 г.

Ане се върна от „разходката“ смъртнобледа и Елеоноре се уплаши.

— Да не ви е зле?

— Нищо ми няма. Явно пих повече, отколкото трябва, и то на гладен стомах.

Елеоноре се усмихна и стана.

— Ще приготвя нещо за ядене.

Тя отиде в кухнята, а Ане остана на терасата и се загледа в далечината. По небето се носеха чайки и крещяха. Какво търсеха тук? Морето беше твърде далеч. Сигурно духа морски вятър, помисли си Ане, но това не я заинтересува. Ако зависи от мен, тази местност ще се покрие с няколкометрова покривка от прах и всичко ще изчезне: маслиновите дървета, лозята, къщите. Вече нищо не я интересуваше. От онзи Разпети петък преди десет години светът беше престанал да се върти.

Елеоноре донесе хляб, купичка с маслини и парче сирене. Ане й благодари и хапна малко сирене.

Върна се в хотела в единайсет и петнайсет и веднага намери място за паркиране съвсем наблизо. Топлата жълта светлина на уличните лампи създаваше уют в града. Наоколо нямаше ресторанти и магазини, всичко изглеждаше заспало. Стара жена бързаше към къщи, двама влюбени вървяха прегърнати към Кампото и тихо си шепнеха. Ане отстъпи настрана, защото стар фиат изкачи с мъка стръмната улица и спря пред мрачна къща, която изглеждаше необитавана от години. От малката кола слезе възрастен мъж. Носеше шапка, каквато бе носил дядото на Ане, когато сутрин отиваше с кучето на пазара. Ане си спомни дядо си и пликчетата с пъстри желирани дяволчета, които винаги й носеше от пазара. Любимите й бонбони. Мисълта за него я натъжи. Това беше минало. Изгубено. Тя живееше с чувството, че е изгубила всичко преживяно. Ето че сега вървеше в топлата лятна нощ и се чувстваше като току-що излязъл от фабриката твърд диск, абсолютно празен.

Мъжът отключи масивната дървена врата и изчезна в полусрутената къща. Капаците на прозорците останаха затворени и отвън не се виждаше светлина. Дори тънка ивица.

Ане се чувстваше смъртно уморена. Влезе в хотела бавно и тромаво, сякаш е пияна и се старае да не прави грешки, да не стъпва накриво и да не прави впечатление. Госпожицата на рецепцията с усмивка й подаде ключа от стаята още преди да е помолила. Ане й кимна с благодарност, че не се наложи да говори. Тази вечер нямаше сили да произнесе дори една дума.

Малката стая на първия етаж й се стори като мирно гнезденце далеч от всяка опасност. Събу си обувките, отиде до прозореца и отвори и двете крила. Угаси светлината, съблече се, издърпа опънатата под матрака завивка, легна си и веднага заспа.

В нощта срещу 21 юни.