Сабине Тислер
Колекционер на деца (34)

33

Ла Пекора, Великден 1994 г.

Разпети петък 1994 година. Около шест следобед. За Ане, Харалд и Феликс това беше последната вечер в Тоскана. Ане още не беше решила дали да вечерят навън, или в къщата. Беше приготвила домати с моцарела и лют чеснов сос, както и разни хапки от остатъци, защото утре сутринта хладилникът трябваше да е празен. Харалд обичаше на масата да има по малко от всичко: бобена салата, няколко краставички, парче сьомга, резенчета шунка и мортадела, макарони, седано и половин примоло, последните две пресни чиполини. Охладено кианти за родителите и ко̀ла за Феликс. Ане все още се колебаеше дали да сложи масата на терасата, защото на югоизток се трупаха черни буреносни облаци, а и вече се усещаше лек вятър. Харалд помагаше на Пино да засадят няколко кипариса зад къщата. Феликс си играеше долу на потока. Любимото му занимание беше да прегражда тясното поточе с камъни и парчета дърво и да прави малки езера. Все разправяше, че щял да отглежда в тях саламандри.

Ане стоеше на терасата и се взираше в чернеещата планина от облаци, които се приближаваха с невероятна бързина. Явно ще вечерят в кухнята. И веднага след това си каза, че отново й предстоят дълги месеци, през които няма да наблюдава облаците… всъщност дори няма да ги забелязва. В Германия времето беше само повод да се избере подходящо облекло: топло яке, тънко яке, дъждобран, зимно палто, шапка и ръкавици. От времето зависеше дали всеки ден ще чисти стъклата на автомобила, дали ще пуска парното и ще виси в задръстване, когато вали. А щом светне слънцето, ще отвори прозорците и ще я обземе копнеж по Тоскана. А защо да не отиде на излет с параходче или на пикник с Феликс? През лятото би могла всеки ден да го води на басейн. Или да го праща с приятеля му Михаел — и с майка му, разбира се. Само до осем вечерта. И ако обещае да сваля веднага мокрия бански. Чао, скъпи! Я ми кажи, приключи ли вече със съчинението по немски? О, така ли? Но утре ще го довършиш, нали? Обещаваш ли ми? Дай честна дума!

Да, всичко това я очакваше отново, но след днешната вечер. Оставаше им още една вечер. Семейството щеше да се събере край масата.

Навън отекна първата гръмотевица. Ане вече беше наредила масата в кухнята и отиде да вземе свещи. Много би искала да прекарват тук Коледа и Нова година, но Харалд и Феликс предпочитаха снега и студа. Феликс едва бе навършил десет години, но вече се спускаше с баща си по стръмните писти, докато Ане продължаваше да упражнява ралото заедно с децата.

Харалд разговаряше с Пино и Саманта и се смееше весело. Почти всички кипариси бяха засадени. Като забеляза Ане, застанала до кухненския прозорец, той й махна и обеща да дойде до пет минути. Ане кимна и повика Феликс. До потока не беше далеч. Тя не можеше да го види, защото високи дървета и гъсти храсталаци закриваха гледката, но той винаги чуваше виковете й. Обикновено идваше веднага щом го повикваха, пък и знаеше, че вечерята е на масата.

Този път Феликс не се отзова.

Ане помнеше следващите минути и часове, сякаш оттогава не бяха минали десет години, а случката е станала вчера. Харалд влезе в кухнята с огромно великденско яйце.

— Виж какво нося! От Саманта и Пино. Великденски подарък за Феликс.

Шоколадовото яйце беше колкото футболна топка, увито в блестяща хартия с картинки на великденски зайчета, криещи се между ярки фантастични цветя.

— Не виждам къде бих могъл да скрия това чудовище — засмя се Харалд, — но двамата старци са много мили. Впрочем имам изненада за теб.

— Така ли? — Ане обичаше изненадите.

— Гостите, които трябваше да пристигнат утре, няма да дойдат. Мъжът получил инсулт. Така че, ако желаеш, можем да останем и за Великден.

Ако желае? Ама че въпрос! Значи това няма да е последната им вечер. Ане беше готова да затанцува от радост.

— Знаеш ли, през цялото време се надявах да се случи нещо подобно! Фантастично, нали! Оставаме, разбира се. Феликс също ще се радва. Беше ужасно нещастен, че утре си тръгваме.

Харалд я целуна по косата и кимна.

— Отивам да скрия чудовището в нашата спалня.

Ане излезе на терасата. Небето беше почти черно. Всеки момент щеше да завали.

— Феликс! Прибирай се! Вечеря! — извика Ане с все сила. Той сигурно я чу, но не отговори. Точно тогава Пино и Саманта се качиха в стария си фиат и потеглиха към града. Очевидно бяха намислили нещо за вечерта — това се случваше много рядко.

Ане извика отново, още по-високо отпреди, и в гласа й имаше гняв. Харалд излезе на терасата.

— Ще ида да видя къде се е запилял.

Харалд прекоси поляната и много скоро изчезна зад храсталаците. В това нямаше нищо необичайно, но Ане усети как пулсът й се ускори. Лицето й пламна, сърцето й се качи в гърлото. Нещо не беше наред. За да скрие треперенето и тревогата си, тя запали цигара. Започнаха да падат първите тежки капки. Бавни, сякаш тромави, те се удряха върху дървената маса и образуваха малки локвички.

След минути Харалд се върна.

— Проклятие! Не го намерих! Къде ли е отишло това хлапе? Часовникът не е ли на врата му?

— Разбира се, че го носи. Освен това го е страх от буря. Не разбирам защо още не се е прибрал.

Незнайно по каква причина, Ане не искаше Харалд да забележи, че тя трепери.

Харалд извади телефона си.

— Ще сляза до езерото. Ако се върне, обади ми се.

До езерото имаше петнайсет минути път пеша. Ане и Харалд не позволяваха на сина си да играе на брега сам, нито да влиза във водата, защото опасните водовъртежи повличаха плувците към дъното.

Харалд се спусна по алеята с дълги, енергични крачки. Тревожеше се за детето си и беше готов да го напляска, когато го намери. Ане влезе в къщата и застана до прозореца на кухнята. Дъждът се засили, излезе и студен вятър. В далечината отекваха гръмотевици. Слава богу, бурята все още не беше стигнала до тях. Треперенето й се засили и тя облече жилетка. Запали още една цигара и се загледа в телефона, сякаш искаше да го хипнотизира. Моля те, обади се и ми кажи, че си го намерил. Моля те.

Телефонът иззвъня. Ане погледна дисплея. Не, не беше Харалд. „Личен номер“. Сигурно от Германия.

— Да, ало? — Гласът на Ане прозвуча хладно и дистанцирано. Нямаше желание да разговаря с никого. Майка й. Естествено.

— Да, всичко е наред. Да, добре сме. Много добре… Не, няма нищо ново… О, щях да забравя — ще останем още една седмица… Да, защото следващите гости няма да дойдат… А вие как сте?… Е, тогава всичко е наред… Не, просто нямам какво повече да ти кажа… Да, утре ще се чуем пак. Или в неделя… Да, най-добре на Великден… И аз ти желая всичко хубаво… Поздрави татко… Да, да, естествено. Чао… Всичко хубаво. Чао.

Най-сетне приключи. Защо не каза на майка си, че умира от страх? Дори не смее да диша, а животът й е спрял, защото Феликс го няма? Боеше се, че майка й ще заговори с типичния си загрижен тон и ще започне да задава въпроси. Въпроси, които в действителност са скрити обвинения. Въпроси, на които не искаше да чуе отговор. Защото не би могла да го понесе.

Ане погледна часовника. Харалд бе излязъл само преди седем минути. Докато иде до езерото и се върне, ще мине най-малко половин час. А може би ще обиколи езерото. Това означава още поне 45 минути. Няма да издържа толкова дълго, помисли си безпомощно Ане. Взе вестника, отвори го и отново го затвори. Избърса мивката с влажен парцал. Изми забравения нож. Прибра моцарелата в хладилника. Отново застана до прозореца. Навън валеше като из ведро. Дъждът образуваше стена от вода. Храстите край потока едва се различаваха. Може пък Феликс да се е скрил под някой храст, за да се предпази от дъжда? Къде да го търси? В гората? По течението на потока? На поляната?

Може би е отишъл в селото? Не, надали. Там нямаше магазини, нито заведения. А и как да стигне дотам? Пеша трябваше да върви поне 45 минути. Не, не е отишъл в селото. Но къде е тогава, по дяволите? Да не би да е хукнал след някое животно? След котка или куче. Сигурно се е заблудил. След час ще се стъмни. Господи, не! Априлските нощи са толкова студени…

От тръгването на Харалд бяха минали единайсет минути.

Ане се опита да си спомни с какво беше облечен Феликс. Синият суитшърт? Не, с него беше вчера. Да не е излязъл само по тениска? Бялата с Гуфи или кафявата с Айфеловата кула, която му бяха донесли през есента от Париж? По дяволите; нима не знаеше дори с какво е облечено детето й?

Запази спокойствие! — заповяда си тя. Не се поддавай на паника. Харалд ще го намери. Харалд знае как. След няколко минути двамата ще се появят на алеята, мокри до кости, ръка за ръка. Феликс беше още толкова мъничък, с тънички ръце и крака, с нежна бебешка кожа. Меката, права светлоруса коса постоянно падаше в лицето му, но той не й позволяваше да я подстриже. Твърдеше, че вече е достатъчно голям да отиде на фризьор. Моето ангелче, повтаряше си Ане, моето ангелско момче с почти прозрачна кожа и безкрайно ранимо.

Често се трогваше от обърнатите наопаки и захвърлени на пода панталони и пуловери, от покритите с кални петна чорапи, от маратонките, които май растяха по-бързо от него. По краката му постоянно имаше белези, а стъпалата му често бяха черни от мръсотия. Нейното момче опознаваше живота и бе започнало с дърветата, храстите и потоците. В стаята си съхраняваше камъчета и пръчки редом с ужасяващи фантастични фигури и колички „Мачбокс“. Хамстерът Хобит се движеше свободно в този хаос, а понякога изчезваше за цели дни. Ане постоянно се чудеше как животинчето е оцеляло досега.

Харалд се появи на пътя и Ане спря да диша. Сам! Ризата и панталонът бяха залепнали за тялото му, тътреше крака, походката му беше загубила обичайната си динамика. Бурята бе достигнала къщата. Светкавиците и гръмотевиците трещяха почти едновременно. Харалд едва събра сили да дотича до входната врата. Ане му отвори. Двамата не казаха нито дума. Изведнъж бяха останали единствените хора в света. Безкрайно сами и изоставени. Срамуваха се да се погледнат.

— Съблечи тези мокри дрехи, ще ти донеса сухи — рече по някое време Ане.

Харалд не реагира.

— Обиколих цялото проклето езеро — обясни глухо той. Дишаше на мъчителни тласъци. — Нищо. Няма жива душа. Просто не мога да разбера къде е. — И удари с юмрук по масата с такава сила, че Ане се уплаши да не си е счупил ръката. Ясно му пролича колко го е заболяло.

— Какво ще правим сега? — попита шепнешком Ане. Трябваше да каже тези думи, макар да знаеше, че няма отговор.

Той само се ядоса.

— Откъде да знам! Не знам, разбираш ли, не знам! Ако знаех, щях да направя нещо, но не знам какво!

Беше готов да се разплаче и това му възвърна силите. Още нищо не е изгубено, каза си Ане. Всичко е възможно. Вдругиден е Великден. Ще скрият яйцето и ще лудуват в градината, ще ядат сладкиш с ягоди и ще си измислят разни игри. В Тоскана Великден винаги е топъл и слънчев. Тримата заедно ще празнуват възкресението. Като семейство. Всичко друго би било абсурдно. Невъзможно. Такива неща ставаха само по филмите, не в действителността. Не и тук, сред тази величествена природа. И преди всичко не с тях. Да разсъждаваме трезво, заповяда си тя. Няма място за истерия.

Каза му всичко това и Харалд я зяпна, сякаш си е изгубила ума. Без да се преоблече, без да си вземе яке, грабна фенера и пак излезе. Отиде зад къщата, изкатери се по хълма и се затича без посока. Срещу времето и срещу тъмнината.

Върна се, когато навън вече беше тъмно като в рог. Взе ключовете на колата и пак излезе. Обиколи селото, обиколи цялата околност. Без цел, без план. Следваше инстинкта си. Разпитваше хората дали са видели малко русо момче, но не се намери дори един, който да го е зърнал някъде. Накрая отиде в полицията. Карабинерите попълниха подробен формуляр за изчезване на дете и го разпечатаха в четири копия. Като видяха, че Харалд е готов да избухне, го помолиха да запази спокойствие. Сега било нощ и нищо не можели да направят, но щели да започнат търсенето още на разсъмване.

Бурята отдавна беше отминала. Навън валеше, но не силно. Харалд разбра, че няма да намери Феликс, и се върна вкъщи.

Детето им беше някъде в тъмнината и се надяваше баща му да се появи и да го отведе у дома. Сигурно плачеше и го викаше. Молеше се и стенеше, но родителите му не идваха. Никой не идваше. Харалд не каза нито дума, ала Ане разбра, че той е съкрушен от провала си.

Най-сетне свали мокрите дрехи и облече сухи. Ане го наблюдаваше мълчаливо. И тя не знаеше къде още да търсят Феликс. По-добре да остави Харалд на мира. Той извади бутилката с уиски, напълни водната чаша до половината и отпи голяма глътка. После седна край кухненската маса с гръб към жена си, опря лице върху ръцете си и се разплака.

Това беше най-страшното. Защото изглеждаше окончателно.

 

 

Ане и Харалд седяха цяла нощ в кухнята и се вслушваха в тишината. Надяваха се да чуят стъпки по чакъла, да се отвори врата, Феликс да ги повика с плач. Не казваха нито дума, само се вслушваха. Тишината беше непоносима. Поне да мине някоя кола, да чуят уличен шум, бръмчене на самолет… какъвто и да е шум. Шумът беше нещо живо, но те седяха тук като в изолатор и не чуваха нищо. Дъждът спря, вятърът също. Даже совите не се обаждаха. Ане многократно си казваше, че сигурно е оглушала, че е загубила всякаква връзка с външния свят. На разсъмване Харалд стана и изми лицето си със студена вода. Ане чу шума на водата, но той не я изтръгна от вцепенението.

Слънцето изгря, Харалд отново излезе и продължи да търси сина си. Ане си направи капучино и се запита как ще преживее деня. Скоро се появиха карабинерите и страхът й за малко бе притъпен от тяхната изнервяща, но и утешителна активност. Те претърсиха всички пътеки в гората, доведоха кучета и ги пуснаха във всички посоки, водолази се спуснаха в езерото. Ане вече не знаеше какво иска. Надяваше се да го намерят — и в същото време се надяваше да не го намерят. Искаше да знае какво е станало с детето й — и в същото време не искаше да знае, за да продължи да се надява. Въпреки че усилено претърсваше всяко ъгълче на мозъка си и се стараеше да активизира подсъзнанието, интуицията, инстинктите и предчувствията си, никъде не откри цяло-целеничко малко момче, прекарало нощта под старо маслиново дърво, защитено от полусрутена стена. Момче със счупен крак, което чака да го намерят. Не видя такава картина и по някое време си призна, че надеждата й е умряла.

Пристигна дон Матео, селският свещеник. Носеше тежки гумени ботуши и окалян кадифен панталон, риза на райета и армейско яке с много джобове, в които съхраняваше всичко необходимо. Очевидно идваше направо от полето. Седна при Ане, улови ръката й и я заговори. Тя не разбираше какво й казва, но той започна да се моли и това й се отрази добре. Не се налагаше да му отвръща, не беше нужно да обяснява — той просто седеше до нея и се молеше.

 

 

Ане и Харалд останаха в къщата не само за Великден, а още цели две седмици. Карабинерите търсиха три дни и преустановиха издирването. Харалд излизаше от къщи всеки ден на разсъмване и се връщаше едва след падането на мрака. Не престана да търси, не пропусна нито ден. Ане седеше в кухнята или на терасата и чакаше. Не правеше нищо. Просто беше там. Не четеше, не слушаше радио, не излизаше. Умът й бе спрял да работи. Не знаеше дали времето върви, или е спряло. Беше загубила всякакво чувство за време и не се интересуваше дали са минали пет часа, или петнайсет минути. Сърцето й бе угаснало. Тя беше мъртва. Нищо не я вълнуваше. Не изпитваше болка. От време на време си представяше как вратата ще се отвори и Феликс ще влезе с виновна усмивка.

— Здравей, мамо! Какво има за ядене?

Ане съзнаваше, че това ще е най-прекрасното преживяване в живота й. Но никога нямаше да чуе тези думи.