Сабине Тислер
Колекционер на деца (33)

32

Елеоноре Проза имаше име, което италианците можеха да произнасят и пишат, и на моменти тя беше истински благодарна за това. Преди осем години бе напуснала съпруга си след 28 години брак и бе взела решението да вложи спестените си пари накъде на юг. Едра, суха и издръжлива, тя не се потеше никога. Допреди малко беше рязала дърва. Спря едва когато машината запуши, и сега, опряла ръце на хълбоците си, размишляваше какво й предстои. Пое дълбоко дъх, издиша шумно и си каза, че е най-добре първо да изпие чаша вода. Откакто преди четири години бе решила да бъде добра към себе си, си разрешаваше всичко, което й се искаше да яде и пие.

Сега ще смени спалното бельо в жилището за почиващи и ще изглади кърпите. Имаше достатъчно време. Масман се обадиха, че няма да пристигнат преди четири следобед. Колко приятно. Значи можеше да подремне половин час на терасата или да засее още малко рукола. Все приятни занимания. Животът беше просто прекрасен.

Елеоноре влезе в къщата и изведнъж се сети, че от цяла вечност не се е занимавала с йога. Някога, след тежка операция на гърба, йогата й помогна да възкръсне от мъртвите. Редовната медитация също й помагаше. В последно време имаше толкова много работа в Ла Пекора, че почти не отделяше време за себе си. Сега най-важното беше да пие вода. Преди осем трябваше да е изпила пет литра — дневната й дажба. Чак тогава можеше да си позволи чаша червено вино.

Елеоноре излезе от кухнята с бутилка студена вода и веднага забеляза непознатата жена, застанала неподвижна пред къщата. Стоеше и гледаше право пред себе си, сякаш изведнъж е изгубила съзнание.

— Buongiorno — поздрави тихо Елеоноре, но жената не реагира.

След минута бавно завъртя глава. Сякаш изобщо не беше забелязала домакинята. Елеоноре прецени, че непознатата е към четирийсетгодишна, макар че фигурата й беше на по-млада жена. Само че бръчиците около очите й бяха дълбоки и насечени, като че притиснати върху лицето с ютия. Къдравата коса с дължина до раменете блещукаше червеникава. „Скъпа боя — помисли си Елеоноре. — Тази жена държи на външността си и смята, че заслужава най-доброто. Кестенявочервено-кафяво. Подновява се на всеки четири седмици. Туристка. Явно се е объркала. Във всеки случай не е италианка. Италианките не зяпат, а направо започват да говорят.“

— Buongiorno — поздрави жената. — Хубаво ви е тук.

— Хмм… Благодаря. Аз съм Елеоноре Проза. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Извинявайте, но ще ми позволите ли да се поогледам малко? За последен път съм идвала тук преди десет години.

— Искате ли чаша вода? — Елеоноре постави бутилката върху масата.

— О, много мило от ваша страна.

Елеоноре влезе в къщата да донесе две чаши, а Ане седна и се опита да разбере какво се е променило в гледката. Дъбовата гора беше отстъпила място на лозя и маслинови плантации, а двете руини, от които някога съществуваха само основите, бяха преустроени. Шосето към езерото бе станало много по-широко. Кипарисите по източния склон бяха утроили големината си, а кактусите край къщата бяха станали толкова грамадни, че със сигурност внушаваха респект на дивите свине. До онзи петък преди Великден тя обичаше това място повече от всичко на света. Седеше тук часове наред, дремеше и мечтаеше, губеше се в далечината на меките хълмове, докато Харалд и Феликс обикаляха околността, наблюдаваха горските животни, копаеха дупки или ловяха риба в езерото.

Елеоноре се върна с четири чаши и отворена бутилка вино.

— Реших, че ще ви е приятно да пийнете и чашка вино.

Ане се усмихна благодарно. Голяма чаша вода и малка чаша вино — точно от това се нуждаеше в момента.

— Казвам се Ане Голомбек — обясни тихо тя. — Дойдох тук от любопитство. Преди десет години бях тук със съпруга си и със сина ни. Всяка вечер седяхме на терасата. Това място ми е като родно.

Я не говори глупости, заповяда си тя. Но какво значение има? Главното е, че отново е тук.

— Прекарах необикновено време тук — допълни още по-тихо Ане. — Няма да го забравя до края на живота си. Тогава тук живееха двама възрастни — Пино и Саманта. Даваха под наем отделни стаи и готвеха за гостите си. Разбира се, само по тяхно желание. Зад къщата имаше малка кухня и някои от почиващите си готвеха сами.

— Сега там живея аз — обясни Елеоноре. — Имам стая, кухненска ниша, ъгъл за спане и баня. Напълно достатъчно. Жилището отпред давам под наем. Какво повече е нужно на човек?

И аз бих искала да живея така, помисли си Ане. Кухненска ниша, ъгъл за спане, баня. Да оставя досегашния живот зад гърба си. Да прогоня призраците на миналото. Да се отърся от стария товар. Да се откажа от притежанията си. Да не правя нищо. Да не нося отговорност. Да се радвам на свободата си. Да правя добро на себе си или да се саморазруша. Най-сетне да се отпусна. Да изгубя съзнание.

— Завиждам ви — промълви тя.

— Е, понякога съм самотна — усмихна се Елеоноре. — Тук рядко идват случайни хора. Като вас, искам да кажа. През лятото винаги имам гости и тогава се трудя по цял ден, но през зимата… Тогава няма никакво разнообразие и обикновено се прибирам за няколко седмици в Германия.

— Откога живеете тук?

— От осем години. Преди седем години се разведох. Не заради мъжа ми. Бедният, той не беше виновен. Аз исках да избягам. Исках да започна живота си отново. Да правя нещо друго. Да си докажа… не знам какво. Може би, че мога да живея сама. Да се понасям. — Тя се засмя и добави: — Постепенно се научих да зидам, да поправям чешмите, да кова, да сека дърва и какво ли още не. И трябва да кажа, че се чувствам великолепно. Тази къща постоянно се нуждае от ремонт.

— Някога не ми изглеждаше стара…

— Може би сте права. — Елеоноре вдигна рамене. — Пино и Саманта не са ремонтирали с години. Когато ми продадоха къщата, беше доста западнала. А аз не знаех нито дума италиански. Случайно се запознах с един немец, който се оказа много сръчен занаятчия. Аутсайдер, но приятен. Учеше ме на разни неща. Едва след години ми стана ясно, че ме е научил на глупости. И започнах отначало. Трудно ми е, но се справям. Когато имам гости, не е редно да разбия терасата, за да оправя спуканата тръба, нали? Трябва да чакам до зимата. А през зимата става дяволски студено и не може да се работи.

Ане кимна. В студа не се работи. А още по-лошо е да лежиш в земята. Гол, под мокра или замръзнала шума.

Елеоноре наля още вино. Ане пиеше вече трета чаша.

— Онова, което правите, е достойно за възхищение.

— А вие какво правите?

— Пристигнах едва преди няколко часа. Смятам известно време да остана тук. Може би ще си потърся някоя малка къща… Искам спокойствие.

— Съвсем сама?

— Ами да… — Ане кимна безпомощно. — Може би и с мен ще стане същото като с вас. Ще почакаме и ще видим.

— И вие ли сте в развод?

— Още не съм подала молба, но май нещата вървят натам. Решихме да се разделим за известно време.

— А синът ви?

Ане пресуши чашата на един дъх.

— Той е вече възрастен. Не… не живее при нас. Не знам точно къде се намира в момента.

Ане се разтрепери, но Елеоноре го приписа на алкохола.

— Ще ми налеете ли още малко? — помоли тихо Ане.

Елеоноре кимна и напълни чашата й до половината.

— Къде е колата ви?

— Оставих я в Монтебеники. Дойдох дотук пеша, защото ме беше страх, че пътят е лош. До Сиена не е далече. Наела съм стая в хотел. На първо време.

Ане отново изпи виното на един дъх. Елеоноре мълчеше и я гледаше. Каква странна птица ми кацна в къщата, помисли си тя. След малко Ане стана и с несигурни крачки се запъти към потока.