Сабине Тислер
Колекционер на деца (31)

30

На следващата сутрин Кай Грегори отиде в офиса както обикновено, но за първи път му направи впечатление, че секретарката му Моника не е истинска блондинка. Порасналите коси изглеждаха черни като еспресото, което сложи на бюрото му.

— Prego, signor.

Моника се усмихна и той установи, че зъбите й са жълтеникави. Когато секретарката излезе от стаята, Кай забеляза, че коленете й се удрят едно в друго, и си представи как бедрата й се трият и от вътрешната им страна се появяват червени петна, които правят болезнени рани. Стана му гадно и изсипа еспресото във вазата за цветя. Досега възприемаше Моника като красива жена, а днес му се наложи да преглътне силно няколко пъти, за да не повърне.

Разтри слепоочията си, но главоболието не премина. Изправи се и отиде до прозореца. На „Виа дел Порионе“, която водеше право към площада, по това време нямаше много движение. Повечето италианци се бяха прибрали по къщите си да обядват. Фасадата на Сан Мартино днес изглеждаше мрачна и студена. Огромните каменни късове, от които бяха изградени могъщите стени, винаги са го възхищавали, но днес имаше чувството, че ще рухнат върху него. Какво търсеше в този италиански град, състоящ се от различни тонове на сивото? Навън ръмеше. Някакъв младок профуча с мотопеда си и бръмченето едва не проби главата на Кай. Така не можеше да продължава. Най-добре да отиде при Лучани, да хапне тортелини и да пийне кианто, за да си проясни мозъка.

Моника открехна вратата.

— Mi scusi…

— Какво има пък сега?

— Вчера дойдоха Шрадер от Кьолн. Искаха да видят руините край Мончони.

— Бях в Умбрия. Исках да поогледам малко. Онези купчини камъни може да се купят на половин цена.

— Знам. Но не трябваше ли да се върнете още вчера сутринта?

С какво удоволствие би я изхвърлил още на мига!

— Да, трябваше, но не се получи.

— Шрадер пристигнаха от Кьолн специално заради тези два обекта.

Тази жена беше като питбул, вкопчил се в ръката на жертвата! Вместо да разтвори муцуната си, това куче забива зъби още по-дълбоко в раната.

Кай се върна до бюрото, хвърли поглед към отворения бележник и се опита да се усмихне.

— Колко време ще останат?

— Две седмици.

Той я изгледа предизвикателно.

— Виж ти! И къде е тогава проблемът?

— Ако Шрадер се съгласят да потърпят малко, няма да има проблем — отговори съвсем тихо Моника.

Това звучеше като обвинение и го вбеси още повече. Спомни си колко пъти се беше питал дали да не го прави с нея в офиса и сега се поздрави, че е устоял на изкушението. Но сигурно и Моника си мислеше за същото.

Кай сложи мобилния телефон в джоба си и обърна гръб на бюрото.

— Излизам. Ще се върна най-късно към три и половина. Направете им по едно голямо капучино и им дайте да разгледат каталога. Така ще имат с какво да се занимават, докато се върна. Приготвихте ли документите за двата обекта?

— Разбира се — кимна тя. — Обаче госпожа и господин Шрадер държат да получат подробен списък с разходите. Искат да знаят колко ще струва да реставрират руините в същия стил със стари материали. Плюс-минус двайсет и пет хиляди евро.

Кай въздъхна. Познаваше този тип купувачи. Те не се влюбваха в стара къща, в хубав имот, в прекрасна гледка — за тях всичко беше сметка. И ставаха нетърпими, когато човекът насреща им не знаеше колко ще струва един смесител за банята. Клиенти от този род му отнемаха дни и дори седмици, защото посещаваха обектите поне пет пъти и никога не намираха пътя сами. А след седмица изчезваха завинаги след кратко „Сърдечно благодаря за положените усилия, ще се обадим“.

Моника премести тежестта си върху опорния крак и завъртя стъпалото на другия. Това го изнерви още повече.

— Според мен двамата са наистина заинтересовани да купят един от двата обекта. Но не са лесни купувачи.

— Благодаря за предупреждението. Ако ме вбесят, ще ги оставя в полето и ще се прибера вкъщи.

Моника се изкиска превзето.

— Buon appetito, Кай. Хапнете нещо хубаво. Лицето ви е позеленяло.

С какво удоволствие би й извил врата!

— Отивам да се срещна с доктор Манети — излъга несръчно той. — Имаме намерение да купим някоя руина, да я реставрираме и да я продадем с печалба.

— Ох, как забравих! — извика тя и отметна дългата си коса назад. — Доктор Манети се обади от Рим и предложи да изпиете по чаша вино при Джино във вторник.

Кай почувства как лицето му пламна.

— Arrivederci! — изсъска той и излезе от кабинета си, без да затвори вратата.