Сабине Тислер
Колекционер на деца (3)

2

От осем без петнайсет сутринта Бенямин Вагнер се мотаеше из града. Дъждът накъдри русата му коса. Едрите капки се стичаха по бретона му и го гъделичкаха по носа. Маратонките му бяха подгизнали. Странно защо, и двете се бяха прокъсали от вътрешната страна, и то така, че можеше да мушне линийка между стъпалото и кожата. Той го правеше често и с удоволствие, докато седеше в училище и скучаеше, затова дупките все повече се разширяваха. А това бяха единствените му маратонки. Майка му всяка сутрин се опитваше да му натрапи ботушите, купени от баща му, но той не можеше да ги търпи, защото му убиваха на петите.

Вече мръзнеше ужасно. Да, якето му не пропускаше вода, но дъждовните капки се стичаха във врата му и мокреха тениската, която бе залепнала за гърба му като леден плик. Зъбите му тракаха. Знаеше, че е направил грешка, като не си е сложил качулката, но мразеше качулки. Те ограничаваха полезрението, а когато въртеше глава, закриваха очите му. Освен това под импрегнирания плат не се чуваше добре. В града това беше опасно. Тук човек трябваше винаги да е нащрек.

В ученическата чанта, която от сутринта мъкнеше със себе си, имаше две класни работи, които родителите му трябваше да подпишат. Двойка по математика, двойка на диктовка. Ако не се справи с пети клас, ще го пратят в дом — беше убеден в това, защото едно момче от класа миналата година не можа да завърши и го отведоха в дом. А Бенямин не искаше да отиде в дом. Навсякъде другаде, само не там.

Миналата вечер се скри в стаята си, нахлупи уокмена на ушите и застана до прозореца.

— Моля те, татко, ела! Моля те, моля те, татко, прибери се скоро!

После седна на леглото и разлисти броя на „Браво“, взет назаем от приятеля му Анди. Четеше все една и съща статия. За целувките. Все още не бе повярвал в написаното там. Не можеше да си представи как двама души взаимно си пъхат езиците в устата, и то, защото се обичат. Ала нямаше търпение да седи спокойно повече от няколко минути. Скри списанието под матрака, за да не го намери майка му, и отново отиде до прозореца, за да изпрати същата молитва към небето.

— Моля те, татко, прибери се най-после! Моля ти се, Господи, направи така, че татко да си дойде вкъщи!

Но баща му не идваше.

През това време майка му Мариане седеше в инвалидния стол пред телевизора и гледаше поредния сериал. Допреди три години тя беше млада жена със спортна фигура, но една вечер просто падна в банята, защото престанала да усеща краката си. Дотогава не приемаше сериозно изтръпването и честите болки в ръцете и краката и не казваше нищо на мъжа си. Лекарите взеха Мариане Вагнер в болницата и диагностицираха множествена склероза. Въпреки физиотерапията и силните лекарства кризите зачестиха, докато накрая я сложиха в инвалиден стол. Все по-рядко можеше да става и да ходи нормално — само когато усещаше краката си. Започнаха депресии. Мариане страдаше, че не е пълноценна майка и съпруга, плачеше много и започна да пуши, макар че пушенето влошаваше състоянието й.

Бенямин постоянно се страхуваше да не я разочарова. Винаги щом тя избухнеше в плач, момчето се чувстваше виновно. Обичаше я повече от всичко на света и не понасяше да я гледа как плаче. Знаеше, че тя страда много от проблемите му в училище, че обвинява себе си за неуспехите му. В никакъв случай не биваше да й казва за класните работи. Всеки път, щом се развълнуваше, майка му получаваше нова криза и след това изглеждаше още по-болна отпреди.

И тази вечер тя седеше пред телевизора и пушеше цигара след цигара. Бенямин определяше състоянието й по начина, по който майка му гасеше цигарите в пепелника. Ръцете й трепереха, беше припряна и нервна, очите й бяха зачервени. Очевидно беше плакала и се тревожеше, защото мъжът й не се прибираше. За пореден път.

Бенямин се взираше в улицата и хипнотизираше ъгъла с оранжевата къща, боядисана едва миналото лято. Когато се връщаше от работа, баща му обикновено се подаваше от този ъгъл. Вървеше толкова бързо, че ако не гледаше все в една точка, момчето често го пропускаше. Петер Вагнер работеше в „Сименс“ на конвейер, работното му време приключваше в пет. Тогава отиваше на „Сименсдам“ и се качваше на метрото, линия седем, за да слезе на улица „Карл Маркс“ или на метростанция Нойкьолн. Двете спирки бяха на еднакво разстояние от скромния блок, построен през шейсетте години, където семейството живееше от пет години. Пътуването беше дълго — цели двайсет спирки, но ако влакът не потеглеше под носа му и всичко минеше гладко, Петер Вагнер се прибираше вкъщи преди шест. В последно време обаче често отиваше в кръчмата с колегата си Евалд, който живееше на „Херманщрасе“. Евалд слизаше с него на гара Нойкьолн, спестяваше си прекачването, а после се прибираше вкъщи пеша, макар да му беше далече.

Евалд беше трън в очите на Мариане. Вбесяваше я, че мъжът й ходи в кръчмата и изпива част от малкото пари, които влизаха вкъщи. Сърцето я болеше, че той не прекарва повече време с нея и със сина им. Нима не съзнаваше, че не им остава много време — тя вече не се съмняваше, че няма да доживее пълнолетието на Бенямин.

Петер се прибираше у дома пиян до козирката, но никога не ставаше агресивен. Вървеше покрай стената, за да има опора, и се хилеше глупаво, сякаш се забавляваше от несигурните си крачки. Главното беше да стигне до спалнята. Просваше се на леглото и веднага заспиваше. Не говореше, не реагираше на въпроси, не позволяваше да го предизвикат, само махаше да го оставят на мира. В това състояние никой не би могъл да стигне до него. Дори с най-сериозния проблем на света.

Бенямин често лежеше буден и подслушваше разговорите между родителите си. Те изобщо не си даваха труд да говорят тихо — очевидно вярваха, че той спи дълбоко. Баща му често го защитаваше пред майка му. Обясняваше й, че момчетата на неговата възраст нерядко получават лоши оценки, защото това е просто фаза на мързел, която след година или две ще свърши. Майка му изразяваше съмнения, а и самият той не вярваше много в думите на баща си и се тревожеше за бъдещето си. Учителката му бе казала, че само чудо може да го спаси от оставане в същия клас.

— Ако не се научиш да пишеш правилно — обясняваше госпожа Блау, — ще ти пишат двойки по всички предмети. Това става автоматично, разбираш ли? Учителят няма да се мъчи да отгатне какво си написал, какво си искал да кажеш. Чети книги и ще запомниш как се пишат думите.

Бенямин не разбираше смисъла на правописа. Защо трябваше да пише „обед“ с „д“, а не с „т“? Защото казваме „обеди“ и не бива да ги бъркаме с „обети“, обясняваше госпожа Блау. Това обяснение не задоволяваше Бенямин и диктовките му се пълнеха с нови и нови грешки. Опитваше се да запомни правилата, но нищо не се получаваше. Несигурността му растеше, поправяше и зачеркваше и в крайна сметка допускаше още куп грешки от недоглеждане. На всяка диктовка получаваше двойка. Очевидно не беше в състояние да овладее правописа. Не му влизаше в главата и толкова.

Обърка и класната работа по математика, защото така и не бе научил таблицата за умножение. Сам си беше виновен, че и числата не му влизаха в главата. Никога няма да запомни, че две по седемнайсет е трийсет и четири, а седем по осем е петдесет и шест. Нито едно число нямаше значение за него. Казваше го и след три секунди го забравяше.

Бенямин бе взел твърдото решение да покаже класните на баща си и да му обясни. Баща му сигурно ще се разочарова не по-малко от майка му, но поне ще го разбере. И няма да плаче. Ще го погледне тъжно, но ще се подпише под двойката. И ще каже онова ужасно изречение, от което Бенямин всеки път се разтреперваше:

— Трябва да намерим решение, синко.

Малко преди осем момчето спря да се взира през прозореца. Надеждата, че баща му ще се прибере вкъщи трезвен и ще могат да си поговорят, рухна. Отиде в дневната при майка си, за да видят заедно новините. Майка му се радваше, че той се интересува от тях.

Седеше тихо, взрян в екрана. Майка му често-често го поглеждаше и се усмихваше. Когато новинарската емисия свърши, Бенямин каза:

— Не се притеснявай за татко. Сигурно ще се прибере скоро.

Мариане кимна смело и помилва ръката на сина си.

— Какво ще кажеш за филийки с лебервурст?

Бенямин засия.

— О, разбира се! Ей сега ще ги приготвя. — И се втурна към кухнята.

Когато се върна с две филии, намазани с лебервурст, и две чаши мляко, майка му бе задрямала. Постара се да постави таблата, на която беше изобразена обляна от слънце планина, съвсем тихо върху масата, но майка му се събуди и го прегърна.

— Голямото ми момче — пошепна тя. — Да знаеш колко те обичам…

— И аз теб, мамо — прошепна Бенямин. — И аз те обичам.

В този момент той беше напълно щастлив и силно се притисна до майка си. В същото време му се плачеше. Много искаше да й излее сърцето си, но не посмя.

В девет тя го изпрати да си легне. Бенямин не се възпротиви и се прибра в стаята си. Ала не можа да заспи. Отново и отново скачаше от леглото и се втурваше към прозореца. Зад ъгъла завиваха все непознати хора. Баща му не идваше. Към единайсет умората го надви и той заспа. Реши на следващия ден да избяга от училище, за да спечели малко време — госпожа Блау сигурно ще го пита за подписите. Прегърна мечето си и потъна в дълбок сън.

На следващата сутрин отиде в кухнята точно в седем и петнайсет. Майка му тъкмо приготвяше сандвичите за училище. Изглеждаше бледа и уморена. Дългата й коса падаше в безредие по раменете — явно не бе имала време да се среши, но Бенямин въпреки това я намери за прекрасна.

— Тук ли е татко? — попита той.

— Да.

— Кога се прибра?

— В три. Искаш ли какао?

Бенямин кимна.

— Сега радваш ли се?

— Облекчена съм. Естествено.

Бенямин се отпусна. Значи всичко беше наред. Следобед ще поговори с баща си.

— Ще ходи ли на работа?

— Не — отговори Мариане. — Има свободен ден. Тъкмо ще си отспи. Хайде, побързай, вече е седем и половина.

Бенямин не бързаше. Знаеше, че няма да закъснее, защото изобщо няма да ходи на училище, но не можеше да каже това на майка си. Погълна набързо хлебчето с мармалад и изпи какаото на един дъх. Грабна чантата, в която бе скрил списанието и двете тетрадки за класна работа, мушна вътре кутията със сандвичите, целуна майка си за довиждане, грабна якето си от закачалката и се спусна като вихър надолу по стълбите.

Мариане Вагнер се изправи от инвалидния стол и отиде до прозореца. Чувстваше се сравнително добре и успя да остане известно време права. Усещаше краката си и това й вдъхна надежда. Имам чудесен син, каза си тя. Сигурно ще преодолее проблемите в училище. Ще му помогна да се справи.

Видя как Бенямин излезе от входа и заподскача по улицата. Това дете е дар, каза си Мариане. Знаеше, че никога няма да има друго.

Стана й леко на сърцето и тя му махна за довиждане, макар че той не можеше да я види. После се запита дали има всички необходими продукти, за да сготви любимото му ядене. Печена кайма с червен сос и макарони.

В камерата на хладилника имаше още едно пакетче кайма. Яйцата не бяха свършили, в шкафа намери няколко стари хлебчета и бурканче галета. Значи можеше да превърне идеята си в действителност. Това я окрили. За първи път от много време насам се зарадва, че всички ще обядват заедно — днес и Петер си беше вкъщи. Започна да подрежда кухнята, внимавайки за всяка стъпка, за всяко движение на ръцете. И се зарадва още повече, защото днес се справяше по-лесно, отколкото през последните дни.

Направи си кафе и си наля пълна чаша. Седна отново в инвалидния стол и включи радиото. „Morning has broken“ — запя Кет Стивънс. Това беше песен от нейната младост и тя затананика доволно. Дъждът навън се засили.