Сабине Тислер
Колекционер на деца (28)

27

Карла се прибра вкъщи сравнително рано — в десет и половина. Заключи вратата, събу си обувките и котката моментално дотича, за да се потрие в краката й и да помоли за малко нежност.

Карла я взе на ръце и я отнесе в кухнята. Даде й да хапне нещо, а самата тя затърси в хладилника скрито блокче шоколад. Съблече се, легна си, пусна диска с космическата музика на Шаде и отвори шоколада. Котката лежеше върху корема й, тя я милваше, хапваше шоколад и се опитваше да си припомни всяка подробност от вечерта.

Той се казваше Алфред. Алфред. Какво старомодно име. А съвсем не беше стар. Тя го попита на колко е години и той отговори с готовност. „На трийсет и шест.“ Алфред, на 36 години. А тя си мислеше, че всички Алфредовци принадлежат към поколението на дядо й и вече са измрели. Алфред Фишер. Толкова банално.

Той я попита иска ли аперитив. Досега винаги беше отказвала, но този път кимна.

— Чаша шампанско за дамата — поръча Алфред, сякаш прочел мислите й.

Тя не реагира.

Карла си избра за предястие карпачо от сьомга, а като основно ястие пуешко филе с тортедини. Почувства се ужасно безсрамна, но си спомни какво бе казала Марлис. Алфред си поръча само порция спагети с маслини и тя моментално изпита угризения на съвестта. Докато си ядеше сьомгата, той я гледаше съсредоточено и тя умираше от смущение. Лицето й пламтеше. Тогава Алфред й разказа, че бил вегетарианец. Всъщност обичал месо, но не искал да носи вина за смъртта на невинни животни. Стараел се винаги и навсякъде, дори тук, в големия град, да уважава всяко живо същество, дори да е малко и незабележимо. Все едно дали ставало дума за мухи, комари или мравки, те всички имали право да живеят.

Думите му я смутиха още повече и Карла не можа да се наслади на пуешкото. Донесоха й порцията веднага след карпачото и уханието беше невероятно. Алфред й пожела добър апетит, но тя изпита срам и заровичка в чинията, сякаш за първи път в живота си ядеше с нож и вилица. Беше убедена, че движенията й са несръчни и тромави, и колкото повече се самонаблюдаваше и самооценяваше, толкова по-несигурна ставаше.

Алфред ядеше бавно и едва ли не с почит. Карла остана с чувството, че той вътрешно се извинява на всяко парче, което слага в устата си, че ей сега ще го унищожи. Пи съвсем малко червено вино, докато тя изпразни чашата си на три глътки. Почувства се още по-зле, но не можеше да го промени. Когато пиеше, се чувстваше по-сигурна.

А след като се натъпка с карпачо, пуешко филе и тирамису — Алфред бе поръчал и за двамата и погълна своята порция с учудваща бързина — тя се прибра вкъщи и продължи да яде. Ако не спре веднага, ще унищожи цялото блокче шоколад!

Вечерта беше доста напрегната. Не научи много за него. Каза й само, че бил мениджър. Работел в голяма фирма. Попита го в коя, но той отклони въпроса с обяснението, че бил готов да говори за всичко, само не и за работата си. Денем бил страшно зает и отдавал твърде много време и мисли на фирмата. Мениджър, който си поръчва най-простото и най-евтиното ястие в менюто — според Карла това беше възхитително. Сигурно защото беше необикновено.

Мениджър, който стои на автобусна спирка и наблюдава детска учителка. Лудост. Вегетарианец, който не яде почти нищо и не пие. Който не усеща студа и отива на ресторант с пуловер и палто, сякаш е в планинска хижа. Сърцето й ликуваше. Животът беше страхотен. Криеше изненади, каквито тя не беше в състояние да си представи и в най-смелите си мечти. Ето, срещна я с мениджър на голяма фирма! Кой знае, може би този мъж ще даде друга насока на живота й.

Той искаше да знае всичко за нея. За работата й, за родителите и сестра й, но най-много го интересуваха мечтите й. Какво очаква от живота, какво желае?

— Деца — отговори Карла. — Две или три. И къща с градина и много животни.

Същества, за които да се грижи и които да я обичат. Това ще даде смисъл на живота й. Вече няма да се грижи само за чуждите деца.

Карла видя неразбирането в очите му. Явно искаше да я попита защо на нейната възраст още няма деца, но той не го направи. Все пак двамата се познаваха едва от няколко часа. Тя беше на 35 години и изглеждаше на толкова. Нито ден по-млада, нито ден по-стара. Вече започваше да се притеснява за бъдещето си. Биологичният часовник тиктакаше неумолимо.

Карла се усмихна и му помогна да преодолее неловката ситуация.

— Не ме питайте защо още нямам деца. Мога само да кажа, че и аз самата не знам. Някак си не можах да стигна дотам. Ту моментът беше неподходящ, защото учех, ту мъжът до мен не беше истинският… После пък нямах достатъчно пари… Все нещо ми липсваше, а сега е вече късно.

— Но за къща с много животни никога не е късно — отговори той.

— В града не става. Особено пък когато работиш и отсъстваш от къщи по девет-десет часа на ден. Животните не бива да остават дълго сами. Те имат нужда от обич и от време. От много време. Иначе стават зли. Те са като хората. Който дълго време е сам и самотен, става зъл.

Алфред се намръщи леко.

— Доста смела теза.

— Може би, но аз съм убедена в правотата й.

Карла отпи голяма глътка червено вино. Алфред се усмихна и тя изпита чувството, че я е разбрал. Че и той чувства по същия начин. Защото и той като нея обичаше животните и децата.

Едва след като се прибра вкъщи, тя се сети, че е забравила да го попита има ли жена. Или деца. А може би е разведен? Да, най-вероятно е разведен. Женените мъже не стоят пред детска градина, за да наблюдават учителките. По света има толкова много красиви жени. По-млади от нея. Ако си търсеше любовница, щеше да отиде на някое по-интересно място.

Какво иска от нея? Карла не можа да намери отговор на този въпрос. Цяла вечер си го задаваше, но без резултат. Двамата се нахраниха и той плати веднага. После стана и каза, че ще я изпрати до вкъщи. Вървяха пеша. Когато дойде да я вземе от детската градина, беше без кола.

— Избягвам да шофирам — обясни той. — Предпочитам да вървя пеш, това е добре за здравето. Не разбирам хората, които сядат зад волана, за да изминат километър или два в града.

До жилището й имаше много път. Вървяха почти четирийсет и пет минути. Карла се стараеше да стъпва нормално, защото не искаше той да разбере, че се чувства зле в обувките с високи токове. По пръстите и петите й се издуха мехури. Мехурът на дясната пета се пукна пръв, тънката кожичка се нави на руло от постоянното триене и при всяка крачка коравата кожа на относително новата обувка й причиняваше адски болки. Последните петстотин метра до жилището й бяха ужасно мъчителни. Карла престана да се прикрива и закуцука силно. Алфред я видя, но не каза нищо. Сигурно не е искал да я постави в неловко положение.

Най-сетне стигнаха до жилището й. Той спря и я погледна в очите.

— Благодаря ви. Благодаря ви, че приехте поканата ми. Много ме зарадвахте. Бих искал да ми кажете защо го направихте.

— Не знам — отговори плахо Карла. — Не съм мислила по този въпрос.

— Това е добре — усмихна се той. — Отговорът ми харесва. — Кимна й и след едно кратко „Лека нощ“ изчезна в тъмнината.

Карла се смути още повече. Поведението му я обърка напълно. Отново се почувства несигурна и това я разгневи.

Запознах се с мениджър, каза си отново тя и натъпка последното парченце шоколад в устата си. Остави го да се разтопи върху езика и се усмихна замечтано. Би дала всичко да види Алфред отново.

Избута котката настрана, стана от леглото, премести един стол до високата етажерка с книги, качи се върху него и свали от най-горната лавица телефонния указател. Там имаше само четири тежки книги и указателят се оказа най-отдолу. Естествено. Както винаги. Но сега най-важното беше да намери името му. Тринайсет души на име Алфред Фишер. Един електротехник, един адвокат, професиите на останалите не бяха посочени. Освен това имаше единайсет „А. Фишер“ и 43 „Фишер“ без собствено име. Значи общо 65 възможности. Той можеше да бъде всеки един от тях. Търсенето не доведе до нищо. Факт беше, че той не й даде нито адрес, нито телефонен номер. Не й каза и в коя фирма работи. Страхотно. Оставаше й само да чака новата му поява на автобусната спирка. Той беше активната страна. Той дърпаше конците. Той щеше да реши дали да продължат, или не.

Карла изпрати пламенна молитва към небето. Толкова искаше да го види отново! Никога повече няма да отиде на работа с шарения пуловер. Кой знае какво я очаква утре.

Ако само бе заподозряла как Алфред ще преобърне живота й, Карла сигурно щеше да се отвърне веднъж завинаги от необикновения мъж, който я бе поканил на вечеря.