Сабине Тислер
Колекционер на деца (20)

19

Ханенмор, ноември 1986 г.

На гара „Зоологическа градина“ беше ветровито и студено. Алфред вървеше бавно по перона. Следващият влак за Брауншвайг щеше да пристигне в 14:15 ч., а сега беше 13:32. Имаше на разположение 43 минути. Все още не си бе купил билет. Мразеше да стои на опашка като просител и човекът зад него да се взира в гърба му. Не искаше да усеща чужд дъх в тила си и най-вече не искаше да го докосват, макар и неволно. Неизбежната теснота на опашка от хора го правеше несигурен и го изнервяше.

Събрал беше цялото си имущество в две чанти: ужасно тежка кожена чанта с дълга дръжка, която се врязваше в рамото му, и синьо-зелен спортен сак от изкуствена материя, дяволски неудобен и толкова натъпкан, че му пречеше да ходи. И това го гневеше. Няколко минути си поигра с мисълта просто да остави двете чанти на перона и да се махне оттук — или да ги сложи в купе на влак, с който няма да пътува. Така най-сетне ще е свободен. Въпреки че бе съкратил багажа си до две чанти, той го възприемаше като ненужен товар. После обаче отхвърли тази мисъл. На мястото, където отиваше, щяха да са му нужни някои неща, за да оцелее: кибрит, свещи, нож, фенерче и куп други дребни, но жизненоважни вещи.

Алфред напусна перона и се затътри с багажа си към залата на гарата. Спря пред един от многото павилиони и си купи хотдог с горчица и кафе. Влаковете скърцаха оглушително. От високоговорителите звучаха неразбираеми съобщения. Който е зависим от тях, тежко му, каза си Алфред. Чужденците нямат никакъв шанс.

От кошчето за боклук наблизо се носеше миризма на развалено месо и той отиде на друга маса, защото моментално му стана гадно.

Още 35 минути.

Брауншвайг. Странно, но той почти се радваше, че отива там. В Брауншвайг живя три години с Грете. Маргарете Фишер, неговата все-още-съпруга. Майката на сина му Джим.

 

 

За първи път срещна Грете по време на сутрешния си крос в парка. През един прекрасен летен ден в началото на юли. Нощем чистеше голяма административна сграда и си бе създал навика сутрин да бяга по няколко километра, преди да легне да спи. Жената, която изминаваше същото разстояние като него и без усилие поддържаше темпото му, беше доста по-възрастна. От дълго време тичаха един до друг и една сутрин той я покани на кафе. Още при първата среща узна, че е на 36 години и има 11-годишно момче, Том, с което живее сама. Бащата на Том ги напуснал, когато синът му бил на две годинки. Без причина, без обяснение — един ден просто изчезнал и никога повече не се обадил. Грете нямаше нито адрес, нито телефонен номер, не знаеше дори дали е още жив.

Алфред остана възхитен от тази история. Тя показваше, че дори в нашия цивилизован свят човек може да изчезне просто така, да се разтвори във въздуха. Естествено, не й каза това. Не искаше да я нарани.

Грете му разказа, че работи в книжарница и харесва работата си. Понеже четяла много, сутрин излизала да тича, за да компенсира.

Попита го с какво се занимава и той излъга, че следва икономика. Трети семестър. Разполагал с малко пари, живеел в мъничко жилище и нощем чистел офиси, за да финансира следването си.

Грете явно го хареса. Размениха си телефоните и се уговориха за следващата сутрин.

Алфред изобщо не се притесни, че връзката му с Грете започва с лъжа.

През следващата седмица се виждаха всеки ден. Сутрин пробягваха определеното разстояние в гората, а после закусваха заедно, защото Грете започваше работа едва в десет. Том беше в пети клас и след училище отиваше да обядва в дома на приятеля си Щефан, а после двамата заедно си пишеха домашните. Надвечер се прибираше вкъщи при майка си. Майката на Щефан се радваше, че синът й не е сам, и внимаваше момчетата да си учат уроците. За да й се отплати, Грете организираше излети в края на седмицата и майката на Щефан разполагаше с по няколко часа за себе си. От време на време Щефан идваше да нощува при Том.

В събота на втората седмица Грете покани Алфред на вечеря в жилището си. Обясни му, че обичала да готви и щяла да измисли нещо специално.

Алфред беше точен. Донесе рози и количка за Том. Тази вечер за първи път видя момчето.

Том беше много красиво дете — с дълга тъмна коса, която постоянно падаше на челото му и той я отмахваше назад с нетърпеливо движение. Докато Грете готвеше в кухнята, Алфред се заигра със сина й. Грете се зарадва, че двамата веднага са се харесали.

Тя бе надминала себе си и поднесе цяло италианско меню, но Алфред не съумя да оцени готварското й изкуство. Когато в девет и половина Том послушно, но неохотно се оттегли в стаята си, Алфред изрече цял куп комплименти за прекрасния син на Грете.

След вечерята двамата за първи път пиха заедно и изпиха доста. Алфред стана дързък, а Грете — непринудена.

Накрая тя хвана ръката му и го отведе в спалнята си. Леглото беше застлано с чисти чаршафи. Грете започна да се съблича.

Алфред изпитваше луд страх от премиерата. Лицето му пламна, обля го студена пот. Искаше му се да избяга, но вместо това отново напълни чашата си и изпи виното на големи глътки. Усмихна се измъчено, защото нямаше представа какво трябва да направи.

Ти го знаеше, повтаряше си той. Или поне подозираше, когато получи покана за вечеря. Щом си я приел, сега не бива да спираш. Но самообвиненията не му помогнаха. Грете вече лежеше гола пред него и му се усмихваше.

— Ела при мен — помоли тя. — Какво чакаш?

Алфред имаше чувството, че му предстои скок от десетметрова кула в ледена вода. Като дете не смееше да скача в басейна и другите му се подиграваха. Никога нямаше да забрави как слизаше от платформата и се оттегляше сред всеобщ смях.

Седна на леглото и бавно се съблече. Гол се чувстваше друг, непознат човек. Как ли изглеждаше в очите на жена? Тя прие колебанието му за плахост и го хареса още повече.

Алфред най-сетне се съблече, Грете го привлече към себе си, прегърна го нежно и започна да го прелъстява по всички правила на изкуството.

По някое време той забрави какво се случва с него. Затвори очи и когато започна да се наслаждава на ласките, вече не мислеше за Грете, а за сина й Том. Отдаде се на фантазиите си и всичко мина добре.

През един топъл летен ден в края на август нещата се промениха. Двамата бяха отишли на излет край езерото. Беше потискащо горещо и Алфред лудуваше във водата с Том и Щефан. Грете седеше на брега и режеше диня. Сокът капеше по хавлията и привлече няколко оси. Грете спря за момент, притисна ръка върху корема си и изкриви лице, сякаш имаше болки. После с мъка протегна крака, който бе подвила под себе си, и не забеляза, че е стъпила върху оса, която веднага я ужили. Грете изпищя от болка. Алфред, който тъкмо бе прегърнал Том под водата, се уплаши до смърт. Помисли, че Грете крещи на него, и веднага пусна момчето. Том заплува към Щефан и двамата започнаха да се пръскат.

Грете извика на Алфред, но той имаше силна ерекция и не посмя да излезе веднага от водата.

Най-сетне се поуспокои, изскочи навън, уви хълбоците си с хавлия и прегърна Грете. Тя виждаше само подутия си крак и изобщо не обърна внимание на състоянието му.

— Тази проклета гадина! — изплака тя и посочи осата, която бе смачкала.

— Влез във водата, за да охладиш крака си — посъветва я той.

— Не мога да стъпвам. Ужасно ме боли.

Алфред я вдигна на ръце и я отнесе в езерото. Влезе надълбоко и потопи стъпалата й във водата. Лека-полека болката утихна.

Грете го прегърна нежно и притисна лице към гърдите му.

— Бременна съм, Алфред — съобщи тихо тя.

Алфред изпита чувството, че потъва в пясъчното дъно. Обърна се към Том и Щефан, които се боричкаха на няколко метра от тях, и осъзна, че не знае как да реагира.

— Какво ти е? — попита объркано Грете.

— Нищо ми няма. Ти ми съобщи прекрасна новина, Грете. Просто не очаквах. Това е ново за мен, нали разбираш. Изненада ме.

Говореше твърде бързо и тя се засмя развеселено.

— Как се случи?

— Ще ти покажа, когато се приберем вкъщи. Хайде да си вървим. Водата изстива.

Алфред кимна и я изнесе на брега. Целуна я и това беше заключителният му коментар.

Цялата хавлия беше пълна с оси, десетки бяха накацали и по динята. Грете изпищя ужасено, повика момчетата и ги подгони към колата. Алфред хвърли динята в храстите, изплакна хавлията в езерото, облече се, събра останалия багаж и го сложи в багажника.

 

 

Грете роди здраво момченце с тегло 3300 грама и ръст 51 сантиметра. Нарекоха го Джим. Алфред пожела малкият да носи това име в памет на баща му, който емигрирал в Америка и никога повече не се обадил на семейството си. Грете нямаше нищо против. Сърдито пищящото бебе в ръцете й имаше чипо носле и беше същински Джим.

След четири седмици се ожениха. Алфред не покани никого от семейството си и Грете остана много изненадана. Заяви му, че не го разбира, но в крайна сметка й беше все едно. Най-важното беше, че си има прекрасен съпруг, прекрасен баща на двамата й синове.

Най-важното за Алфред беше, че прие името на жена си.

Сега се казваше Алфред Фишер и никога повече нямаше да бъде Алфред Хайнрих, какъвто беше до сватбата си.

 

 

Когато пристигна в Брауншвайг, Алфред изпитваше единствено настойчива потребност да бъде сам. Хората във влака, по гарите, по улиците, предколедното настроение в града два дни преди първата неделя на декември — всичко това ужасно го изнервяше. По прозорците светеха първите коледни звезди, пред големите магазини се разхождаха мърляви дядоколедовци с бради, хванати с ластик зад ушите, и раздаваха реклами. Валеше дъжд и навсякъде имаше задръствания.

Алфред взе автобуса в 17:30 ч. в посока Целе. Любимото му място на последната редица беше свободно. Преди да седне, провери дали някъде не е залепнала дъвка и дали по тапицерията няма петна. Накрая се настани до прозореца.

Във Ватенбютел автобусът зави по федерален път №214. Вече се смрачаваше и Алфред не виждаше почти нищо, но му беше приятно да преминава през малките села и да си представя как зад осветените прозорци деца си пишат домашните, гледат телевизия, играят с приятели или вечерят с родителите си.

Слезе в Охоф и след 35 минути се качи в друг автобус, който отиваше до Мюден. Останалото разстояние измина пеша.

Познаваше местността много добре. Знаеше как да избягва асфалтираните шосета, прекоси гората със сигурността на лунатик, веднага намери и пътеката през мочурището. През зимата тук почти не идваха излетници, нямаше и паркирани в края на гората коли с влюбени двойки.

След двайсет минути стигна до каменоломната, без да срещне жива душа. Фургонът, който търсеше, стоеше на същото място. Сърцето му биеше до пръсване, кръвта шумеше в ушите му. Извади джобно ножче и с треперещи пръсти счупи ключалката.

На масата бяха оставени консервени кутии, препълнени с угарки, и десетина бутилки от бира. На вратата висеше плакат с красиво момиче. Очевидно го бяха обстрелвали със стрелички, защото пищните гърди бяха целите на дупки.

Пред малкото прозорче все още висеше парцаливото перденце на оранжеви и бежови райета, което бе запомнил от преди три години. Междувременно цветовете бяха напълно избледнели. Спомни си как бе дръпнал перденцето, когато Даниел легна пред него гол, с широко отворени очи, пълни със страх, и ситни капчици пот по челото, и се усмихна. Тогава Алфред не се страхуваше, че ще го открият — дръпна пердето само защото не искаше никой да види това крехко, невинно момченце, което принадлежеше само на него и беше определено за него.

Седна на леглото и плъзна пръсти по завивката.

Даниел. Игра си с него два дни и една нощ, докато се изтощи напълно и вече не беше способен да продължи опиянението. Прекара тук една малка вечност — най-интензивното, най-прекрасното време в живота му. Нищо че за Даниел изобщо не беше прекрасно. И сега, най-после, се върна на мястото, което от три години редовно се явяваше в сънищата му и го изпълваше с дълбока благодарност. Тук, в този фургон, ще прекара следващите дни, без да прави нищо. Ще се отдаде на спомени. Може би ще успее отново да усети какво правеше с Даниел и Бенямин и да се наслади на преживяното. Спомни си как го правеше отново и отново, докато не чуеше молбите им за милост и не проявеше благоволението си. Да, той беше милостив, затова им дари свобода, като ги изпрати на смърт — нищо че така ги загуби. Той беше могъщ и обичаше могъществото си.

Дъждът се засили и Алфред си пожела да не е сам в този фургон. Да, спомените бяха прекрасни и никой не можеше да му ги отнеме. Той нямаше специални потребности. Вярваше, че е скромен човек. Копнееше единствено да си намира деца, които да лежат треперещи и уплашени в прегръдките му и да се надяват, че някой ще дойде да им помогне. Съдбата на тези деца, единственото им предопределение беше да изпълняват желанията му.

Най-сетне бе проумял какъв е смисълът на живота му. Не да прави жените щастливи, не и да трупа богатство, а да събира деца. Божии играчки, които само той умееше да спасява от разочарованията на живота.

Спомените за Даниел Дол ставаха все по-реални. Алфред повярва, че усеща аромата на кожата му, ухаеща на слънце и топлина. Във фантазиите си видя прашен път — нажеженият въздух над асфалта трепереше. Алфред вървеше по пътя бос, чуваше скърцането на камъчетата под стъпалата си и усещаше възбудата си като силна, сладка болка. Хиляди очи по синьото небе благосклонно наблюдаваха него и Даниел, излегнал се в тревата.

Копнежът да усети до себе си малко топло тяло стана толкова силен, че му се зави свят. Алфред стана, разпери ръце и се облегна на стената.

През онзи понеделник след Великден преди три години той седеше на леглото до Даниел и милваше мъртвото тяло, докато то изстина и побеля, а кожата загуби уханието си. Сигурно два, а може би и три часа — вече не помнеше точно. По някое време престана да усеща дори потта, която излъчваше страх. Даниел остана само обвивка, мъртвата му плът стана восъчна и загуби еластичността си.

Тогава Алфред проумя, че е време да си върви. Искаше да запомни Даниел като мек полъх на вятъра, а не като кукла от пластилин с безжизнени очи в дълбоки, тъмни орбити. В предсмъртната си битка Даниел отвори широко уста, но нямаше сили да вика. Отворената детска уста го наведе на една идея и той реши да я осъществи. Във фургона имаше разни инструменти и той бързо намери каквото му трябваше. Клещи. Извади един от горните кучешки зъби. Направи го бързо и много се учуди от сръчността си. Сега си имаше малък сувенир, който да му напомня за Даниел. За ангелчето с фин мъх по тънките ръчички.

Даниел успя. Беше спасен. Алфред му помогна да се спаси.

Докато вървеше през мочурището в черния мрак, за да стигне до колата си, паркирана далече от каменоломната, Алфред въртеше зъбчето между пръстите си. Съсирената кръв на Даниел постепенно се изтри и зъбът стана бял и невинен.

Прибра се вкъщи в четири сутринта. В жилището цареше пълна тишина, но той веднага усети, че нещо е различно отпреди, и нервите му се опънаха. Заключи безшумно, прекоси коридора и влезе в кухнята. Затвори грижливо вратата и едва тогава включи светлината.

Отвори хладилника и си взе кутийка йогурт. Не можеше да се отърве от чувството, че се е случило нещо неприятно. Хапна йогурт, докато се опитваше спокойно да размисли какво ще прави оттук нататък. Може би Грете изобщо не е тук, каза си внезапно той, може би Том и Джим също не са в леглата си. Мисълта му хареса. Осъзна, че му е все едно какво се случва в това жилище. То нямаше нищо общо с Даниел Дол, който беше мъртъв от няколко часа.

Изправи се и затърси в джобовете си зъбчето на Даниел. Точно тогава се появи Грете. Не я беше чул да влиза и се стресна до смърт.

— Събрах ти багажа — съобщи тя вместо поздрав. — Три куфара. Чакат те в спалнята. Тръгвай си. Най-добре още тази нощ. Така ще си спестиш сбогуването с децата и няма да се наложи да се преструваш. И без това не ги понасяш.

Алфред не намираше сувенира в джоба си и това го изнерви. Сърцето му заби лудо и той се отпусна на стола.

— Извинявай, бях се замислил — прошепна задавено той. — Какво каза?

Грете пое дълбоко дъх. Знаеше, че не бива да крещи, за да не събуди децата. Този човек я подлудяваше.

— Махай се! — процеди през зъби тя. — Сега, веднага. Изчезни от живота ми и не се мяркай никога повече.

Грете дори не подозираше, че изгонването му идваше тъкмо навреме. Той трябваше да изчезне. По възможност веднага. Докато се прибираше, се опитваше да измисли как да й обясни, че се налага да изчезне. Да обясни защо я напуска ей така, изведнъж, защо я оставя сама с двете деца. А ето че Грете го изхвърли. Това беше прекрасно.

— Защо? Какво се е случило? — попита той, стараейки се в гласа му да не звучи твърде много досада.

— Приятелят ти Херберт ти дойде на гости. Остана да те чака и ми разказа някои неща от живота ти.

Херберт. Мили боже! Алфред беше сигурен, че хероинът отдавна го е убил. Как така е оживял? И откъде имаше адреса му? Сигурно от майка му. Това беше единствената възможност. Помнеше, че му бе дал адреса на майка си. За всеки случай. Тогава не подозираше, че прави грешка. Наистина беше крайно време да изчезне. Майка му също нямаше да научи новия му адрес.

— Интересно. И какво ти разказа?

— Че си проклет лъжец и мръсен негодник.

Алфред само се усмихна и Грете побесня.

— Нямаш матура. Никога не си следвал икономика.

Алфред вдигна рамене.

— Нямаш баща в Америка. Баща ти е умрял.

— И какво, ако е така? Толкова ли е важно?

Изобщо не можеше да разбере защо Грете се вълнува толкова от подобни дреболии.

— Бил си в затвора, защото си убил жена. Вярно ли е?

Алфред мълчеше. Грачещият глас на Грете го изнервяше.

— Най-после разбрах защо не искаш да спиш с мен. Херберт ти е бил любовник в затвора. Ти си обратен. Винаги си бил обратен. Мразя те!

Ето откъде духаше вятърът. Сигурно щеше да преглътне, че е бил в затвора, но никога нямаше да си прости, че се е обвързала с мъж, който не я желае. Да, това беше твърде много за нея. Той я разбираше и изпитваше съжаление към нея. Не му харесваше да я гледа в това състояние, застанала в средата на кухнята в жалката си вехта нощница, избеляла от пране.

— Къде беше през цялото време?

— Пообиколих малко. Исках да съм сам.

— Два дни и почти две нощи? — Тонът й беше остър и леденостуден.

Алфред стана. Трябваше веднага да сложи край на този разговор. Колкото по-бързо се махне оттук, толкова по-добре.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Каквото и да ми кажеш, не ти вярвам.

Грете всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Не е нужно да ми вярваш, Грете. Моля те, нека оставим това. Няма полза да се караме. Най-добре е просто да си отида. Ще взема колата. Нали нямаш нищо против?

Грете наистина се разплака. Седна до масата, положи глава върху ръката си и захълца. Алфред беше готов да я прегърне и утеши, но размисли и излезе от кухнята.

В коридора спря и внимателно претърси джоба си. Ето го! Слава богу, сувенирът си беше на мястото.

Наложи се два пъти да се качи горе, за да свали багажа. Втория път Грете го очакваше в коридора. Беше облякла върху нощницата дебела плетена жилетка и се загръщаше в нея, сякаш в топлото жилище духаше леден вятър.

Алфред извади ключовете от джоба си и сведе поглед към килима. За първи път забеляза, че по сивата повърхност имаше малки сини точици.

— Желая ти всичко хубаво — промърмори той. — Ще се обаждам от време на време. Много съжалявам, Грете. Не исках да ти причиня болка.

Обърна се и си тръгна. Затвори входната врата абсолютно безшумно, сякаш хиляди пъти беше тренирал излизането си.

Дъждът спря. Над мочурището се спусна тишина. Алфред изпитваше дълбоко задоволство. Тялото му се отпусна блажено. На лицето му изгря усмивка.