Сабине Тислер
Колекционер на деца (19)

18

Бовенден, юни 1970 г.

Дори в десет вечерта навън беше задушно и Мартина Бергман побърза да отвори прозореца на новичкия си зелен фолксваген. Беше на върха на щастието. Днес беше двайсет и първият й рожден ден. Отпразнува го с родителите си, брат си Паул, леля Тили, баба и дядо. Цял следобед седяха на терасата и се наслаждаваха на топлия летен ден. Истинско щастие. Мартина помнеше безкрайна върволица от дъждовни рождени дни.

Преди половин година се бе изнесла от къщи. Работеше като детска сестра в болницата в Гьотинген и се издържаше сама. Фолксвагенът беше подарък от родителите й за рождения ден и тя гореше от нетърпение да го изпробва. Затова предложи да откара леля Тили до дома й в Нортхайм.

От няколко минути шофираше по магистралата. Чувстваше се уверена, защото колата не й създаваше проблеми. Обзе я еуфория. Шофирането будеше прекрасно усещане за свобода.

— Ако искаш, остани да нощуваш при мен — предложи Тили. — За да не се връщаш в Гьотинген посред нощ.

— Благодаря ти, Тили, много си мила. Но аз се радвам, че мога да покарам новата си кола. Прекрасно е да шофираш. Винаги съм си мечтала да имам кола. Върви чудесно и вече няма да имам проблеми с покупките. Нямах представа, че ще получа такъв страхотен подарък!

— И защо не? — засмя се Тили. — Другите получават кола след матурата, а ти я получи чак на двайсет и първия си рожден ден.

Тили имаше топъл, приятен глас. Беше две години по-голяма от майката на Мартина, но изглеждаше млада и свежа. Сигурно заради прическата, помисли си Мартина, много й отива.

Младата жена гледаше към леля си и не видя камъка, който се появи изневиделица и се заби в предното стъкло.

Мартина панически завъртя кормилото и изгуби контрол над колата. Фолксвагенът се удари в лявата мантинела с такава сила, че беше отхвърлен към дясната лента, свлече се в канавката и остана там. Главата на леля Тили представляваше само кървава каша, от лицето не бе останало нищо. Големият къс скала лежеше на задната седалка. Мартина Бергман падна върху кормилото и изгуби съзнание. Това се случи в 22:35 ч.

 

 

Застанали на моста, тримата се взираха като хипнотизирани надолу.

— Страхотно — прошепна Торстен. — Улучихме!

— Да бягаме — предложи Алфред.

— Защо? — Торстен явно не бързаше. — Първо искам да видя какво ще направят с колата. Ако избягаме, ще пропуснем най-интересното.

— Ако останем на моста, ще ни забележат и ще ни хванат! — извика уплашено Алфред.

— Първо хвърляш камъни и се правиш на много велик, а сега изведнъж си подви опашката! Какво ти стана?

Торстен се наведе над парапета. На мястото на злополуката спря още една кола.

— Ето ти на! Зрелището започва. Във фолксвагена седяха двама души. Сигурен съм, че улучи единия право в мутрата. Чиста работа, Фреди!

Алфред се чувстваше напълно безпомощен. Искаше веднага да се махне оттук.

— По дяволите, Торстен, не разбираш ли, че трябва да офейкаме?

— О, я стига! — Торстен махна пренебрежително. — Как ще докажат, че сме били ние? Просто сме дошли да погледаме.

Берни изтича в храстите и започна да повръща. Когато се върна при другите двама, лицето му беше зелено.

— Повече няма да участвам във вашите номера. Прибирам се — изхърка мъчително той. Обърна се и щеше да побегне, ако Торстен не го бе хванал за яката.

— Ти май полудяваш, хлапе. Ние подготвихме това представление и сега ще го изгледаме докрай. Или ти се иска да полетиш от моста?

Междувременно на мястото на злополуката беше спряла още една кола. Един мъж се опитваше да извади Мартина от фолксвагена. Друг постави на шосето предупредителен триъгълник.

— Хайде да слезем — предложи Алфред. — Скоро ще има цяла тълпа любопитни и никой няма да ни обърне внимание. Добре е да гледаме отблизо.

Берни кимна безпомощно.

— Окей — съгласи се Торстен. — Слизаме.

 

 

Точно когато Алфред, Торстен и Берни слязоха на мястото на катастрофата, пристигнаха и полицаите, и линейките. Наблизо бяха спрели още коли, любопитни се събираха около зеления фолксваген. Повикаха медицински хеликоптер, полицията затвори магистралата, образува се задръстване. Бързо стана ясно, че няма да отворят скоро, и тълпата от любопитни се увеличи.

Цареше страшна бъркотия. Полицията спираше зяпачите и всички бяха много заети.

Въпреки това Алфред успя да хвърли поглед в катастрофиралата кола. Видя буца от плът, кръв и парчета кости, видя сплъстени от кръвта руси коси, които някога бяха обрамчвали човешко лице.

Повдигна му се и изтича в храстите, за да повърне като Берни. Почувства се зле както никога в живота си. Опита се да се вслуша в себе си, за да чуе гласа на Ролф, но не чу нито дума. Гласът мълчеше. Даже мислите му мълчаха.

— Какво точно се е случило? — попита дръзко Торстен, но никой от хората наоколо не отговори.

Пристигна кола от моргата. Сложиха тялото на Тили в ковчег и заминаха. Мартина беше натоварена на хеликоптера. Откараха я в университетската болница. Полицията прибра камъка. Зеленият фолксваген остана в канавката. Утре щяха да го вдигнат и да го откарат на автомобилното гробище.

Торстен и Берни останаха на мястото на катастрофата. Искаха да изживеят докрай тръпката, която бяха предизвикали с един най-обикновен камък.

Алфред си тръгна. Незабелязан. Пеша. Нямаше сили да подкара откраднатия форд, оставен на черен път наблизо, нито да повика приятелите си и да ги отведе вкъщи. Нека Торстен се опита да включи двигателя. Той обаче твърдеше, че е технически идиот, и обикновено оставяше тази работа на другите. А Берни изобщо нямаше представа как се пали кола без ключ. Но какво го интересуваха другите! Все някак ще се приберат. Ако искат, да тръгнат на стоп. Макар че това е опасно — който ги качи, може да запомни лицата им.

Алфред се гневеше на мислите си. Защо си блъскаше главата какво ще се случи с Торстен и Берни, след като имаше достатъчно свои проблеми?

Предстояха му почти 11 километра път пеша, но това не го тревожеше. Имаше цяла нощ на разположение. Ако е вкъщи за закуска, майка му няма да задава тъпи въпроси.

Топлото обедно слънце се оказа измамно. Нощта беше студена, вятърът препускаше безпрепятствено по широкото поле и тласъците му бяха ужасно неприятни. Алфред беше само по тениска и кожено яке, но въпреки че трепереше с цялото си тяло, не затвори ципа. Той бе убил жена. Млада жена. Дяволите да го вземат! Ей така, без да иска, без да помисли, след случаен порив, само за да се понрави на приятелчетата си. Искаше му се да върне времето с 24 часа, да върне стария си живот. Всичко да бъде както преди. Да, това беше най-важното — всичко да стане както преди.

Вятърът гонеше облаците и на небето изведнъж се появи жълтата луна. Алфред видя полумесеца и неволно се запита дали луната се увеличава, или намалява. Всъщност това не го интересуваше, но беше сигурен, че Ролф знае. Ролф се интересуваше от всичко, имаше отговор за всичко. Ако имаше човек, когото да обича, някой като Ролф, това със сигурност нямаше да се случи.

Сега обаче вървеше към къщи. Там бяха майка му и сестрите му, но те му бяха безразлични. Щеше да продължи да лъже, защото те не биваше да узнаят какво се е случило. Не би могъл да понесе да види в погледите им не само досегашното безразличие, а и презрението им.

Алфред отново закопня за баща си. Непознатият човек, който го бе създал, му липсваше болезнено. Защо беше умрял толкова рано? Без никаква причина?

Пристигна вкъщи в два, измръзнал и смъртно изтощен. Къщата беше тъмна. Никой не бе забелязал отсъствието му, никой не се тревожеше за него. Не си представяше, че майка му е станала посред нощ, за да провери дали синът й си е вкъщи, или не.

Качи се безшумно по тясната стълба към стаичката си и падна на леглото, без да се съблече. Чувстваше се разбит, но дълго не можа да заспи. Би дал всичко да върне времето назад. Да се събуди, без да е извършил убийство.

 

 

Марайке Косвиг работеше в полицията от три години. От два месеца беше във външната служба — обикаляше околността с колегата си Холгер Майзе. Двамата уреждаха семейни спорове, караха пияници в изтрезвителя, проверяваха ударените коли. Марайке вече бе видяла няколко тежки катастрофи, но никога не беше преживявала такъв ужас. Разбитият череп на Тили щеше да я преследва до края на живота й. Тя направи много снимки и ги даде за промиване още същата нощ.

В три и двайсет през нощта спряха пиян водач с 2.8 промила в кръвта. Пътуваше в насрещното платно, без да съзнава какво прави. В четири и петнайсет влязоха в полицейското управление. Снимките бяха готови. Марайке беше фотографирала Тили от всички страни. Очевидно бе натискала копчето, без да мисли. Това е бил единственият й шанс да се справи с ужаса.

На една от снимките забеляза лице на момче, което се взираше с див страх в двете жертви. Момче с тъмна къдрава коса и остро изсечени скули. Марайке бе снимала Тили отстрани и светкавицата беше паднала точно върху лицето на момчето.

— Какво ще кажеш за този? — попита тя и подаде снимката на Фолгер.

— Ами… зяпа през прозореца. Тази нощ имаше много зяпачи.

— Погледни по-внимателно! Това момче е на четиринайсет, най-много на петнайсет години.

— И какво от това? — Холгер явно не разбра намека й.

Марайке стана и си наля горещо кафе от машината. Тази нощ бе изпила поне седем чаши.

— Какво прави петнайсетгодишно момче в десет и половина на магистралата? Имаш ли отговор? Най-близкото село е на километри оттам.

— Какво толкова? — Явно Холгер не гледаше на нещата като нея. — Може да е бил в задръстването с родителите си и да е слязъл да види катастрофата.

— Родителите не биха позволили на сина си да слезе и да зяпа убити хора с размазани лица! Никога! Те се опитват да спестят на децата си картини на насилие. Според мен случаят е друг, Холгер. Какво прави едно петнайсетгодишно момче нощем на магистралата? Мята камъни от моста!

Най-сетне колегата й се събуди. Изгледа я замислено и кимна.

— Май си права.

— Да се опитаме да го намерим. Снимката е добра.

— Ще го направим. — Холгер отиде до картата, която висеше на стената. — Катастрофата стана тук. Камъкът е полетял от този мост. — Той маркира мястото с червена карфица. — Колегите от криминалната полиция ще обиколят училищата в трийсеткилометров радиус и със сигурност ще го намерят.

— И аз мисля така. Ще им изпратя снимките, придружени от кратък доклад.

 

 

Само след два дни криминалната полиция идентифицира лицето от снимката. Момчето се казваше Алфред Хайнрих и учеше в девети клас на училище „Курт Тухолски“.

На 23 юни в 15:30 ч. двама криминални полицаи и Марайке Косвиг спряха пред къщата на семейство Хайнрих. Марайке би трябвало да си е вкъщи и да спи, защото цялата седмица беше нощна смяна, но случаят я заинтересува много и тя помоли да придружи колегите си. И без това смяташе много скоро да се премести в криминалния отдел.

— Криминална полиция Гьотинген — представи се Вайланд, по-възрастният от двамата служители. — Вкъщи ли е синът ви?

Едит кимна безмълвно, смръщи чело и погледна непознатите, сякаш очакваше да я арестуват и екзекутират.

— Много добре — кимна Вайланд. — Трябва да му зададем няколко въпроса. Понеже е непълнолетен, вие също трябва да присъствате.

Едит кимна отново и отвори широко вратата. Тримата полицаи влязоха.

 

 

След минути Алфред вече седеше в кухнята срещу Марайке и лицето му пламтеше от вълнение. Не беше в състояние да се овладее.

— Къде беше завчера през нощта между десет и единайсет? — попита Кьолинг, по-младият от двамата служители.

— Вкъщи. Къде другаде бих могъл да бъда? Аз живея тук.

Алфред се опитваше да говори небрежно и уверено, но само задълбочи подозренията на полицаите.

— Младежите обичат да излизат нощем. Може би си отишъл при приятели, на дискотека или в заведение?

Алфред поклати глава.

— Вкъщи си бях.

— И какво прави през цялата вечер? — попита Кьолинг.

— Учих, какво друго. Зубрих думи по английски. Вчера имахме контролно.

— И как мина? — осведоми се любезно Марайке.

— Нищо не написах. Сто процента съм се издънил.

— Очевидно не си учил много — отбеляза сухо Кьолинг.

— О, учих достатъчно, но ми се падна нещо съвсем различно.

Вайланд кимна. Лицето му ясно изразяваше: „Не ти вярвам нито дума“. Обърна се към майката на Алфред и попита:

— Можете ли да потвърдите, че синът ви си е бил вкъщи през цялата вечер на 21 юни?

Едит се поколеба и потърка чело, сякаш размишляваше усилено.

— Ами, не знам. Може да е бил, а може и да не е бил тук. Излиза когато си иска, връща се когато си иска, прави каквото си иска. Аз не му обръщам внимание. Вече е голям. Ако трябва да го следя от сутрин до вечер, няма да мога да си върша работата. А бог знае, че си имам достатъчно друга работа.

За бога, мамо, помисли си Алфред, не можеш ли поне веднъж да ми помогнеш! Само този път! Толкова ли не ти пука какво ме очаква?

— Бих искал да говоря с мъжа ви — продължи Вайланд.

— Той умря. Почти веднага след раждането на Алфред. — В гласа й прозвуча горчивина.

Вайланд сведе глава. Кьолинг продължи разпита.

— Кажи ни какво си търсил в понеделник вечерта на магистрала А седем, когато стана тежката катастрофа. Ти видя катастрофата, нали?

Алфред се обърка напълно. Какво да каже сега? Вайланд извади снимката и му я показа. Разбитият череп на Тили и неговото лице зад стъклото.

— Това си ти, нали?

Алфред кимна безмълвно. Вече нямаше връщане назад.

— Какво си търсил там? — попита остро Кьолинг.

Алфред вдигна рамене.

— Нищо. Обикалях из околността с няколко приятели. Видяхме, че е станала катастрофа, и спряхме, за да погледаме.

— С каква кола сте били на път?

— На един от приятелите ми.

Вайланд отвори бележника си.

— Име? Адрес? Марка и номер на колата?

— Няма да издам никого — прошепна унило момчето.

— Ако не си извършил нищо лошо, не се налага да издаваш някого — ухили се Кьолинг. — Явно въпросът не стои така. Е?

Алфред разбра, че е направил грешка, и реши да признае.

— Добре де, откраднахме колата. Но само за да покараме през нощта. После щяхме да я върнем.

Едит издиша шумно и тихо изсвири през раздалечените си горни зъби.

— И какво, върнахте ли колата?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Прибрах се вкъщи пеша.

— Какво? — включи се в разпита Марайке, която познаваше околността. — От мястото на катастрофата, значи от Ньортен-Харденберг край Бовенден дотук са почти единайсет километра. Защо се прибра пеша?

— Не знам. Просто така. Другите ме нервираха.

Алфред вече усещаше съвсем ясно, че не е дорасъл за такъв разпит.

— Колко бяхте? — попита Кьолинг.

— Трима.

— Как се казват другите двама?

— Няма да кажа.

— Много добре. Тогава за всичко ще си виновен ти. Щом така предпочиташ, моля. Скара ли се с приятелчетата си?

Алфред поклати глава. Ако бе казал да, щеше да се наложи да обясни защо са се скарали, а главата му беше абсолютно празна. Не беше в състояние да разсъждава разумно, имаше чувството, че е объркал всичко.

— Добре, да продължим — рече Вайланд. — Кога се срещнахте?

— Около седем.

— Къде?

— Тук, пред младежкия дом.

— И какво правихте?

— Нищо особено. Приказвахме си. Пихме бира.

— Къде?

— Пред фонтана. Времето беше хубаво.

— А после?

— После взехме колата.

— Откъде?

— От един имот на прелеза. Никой не ни видя. Хората там сигурно са гледали телевизия.

— Каква беше колата?

— Форд.

— Какъв цвят?

— Тъмночервен. Изглеждаше мръсен.

— Имам си работа навън — намеси се в разговора Едит.

— Работата ще почака, госпожо Хайнрих — отговори спокойно Кьолинг, а Вайланд продължи разпита.

— Какво правихте после?

— Разхождахме се.

— Къде?

— Просто така. В околността. Без цел.

— Кой караше?

— Аз.

Едит го изгледа недоверчиво.

— Откога караш кола?

— Отдавна.

— Къде спряхте, след като видяхте катастрофата?

— На черния път. В самия край.

— Значи минахте по моста и слязохте от другата страна?

Алфред кимна.

— Аз познавам добре мястото — отново се намеси в разпита Марайке. — От черния път магистралата изобщо не се вижда. Момчетата няма как да са видели катастрофата. Видели са я едва когато са се качили на моста.

— Много интересно. — Вайланд се наведе и погледна момчето в очите. Алфред потръпна. — Защо сте спрели точно там? Можеш ли да обясниш?

Алфред се почеса по гърба, за да спечели малко време.

— Ами… май чухме сирена на полицейска кола и тогава спряхме.

Кьолинг отново се усмихна.

— Във вашето положение — седите в открадната кола — би трябвало по-скоро да офейкате, щом чуете сирената.

Алфред вдигна рамене. И това обяснение се бе оказало погрешно.

Вайланд потърка ръце.

— Става все по-интересно. Значи сте спрели, защото сте чули полицейска сирена. Изтичали сте по моста, видели сте катастрофата и сте слезли от другата страна, за да позяпате отблизо. После обаче не сте се върнали с откраднатата кола, която за ваш късмет никой не е забелязал, нито сте влезли в най-близката кръчма, както биха направили много хора след такава гледка. Не, един от вас, а именно ти, е вървял единайсет километра пеша, за да се прибере вкъщи. Без да се е скарал с приятелите си. Нещо не разбирам, Алфред. И не ми разправяй, че ти се е искало да се поразходиш, защото няма да ти повярвам.

Алфред мълчеше. Нямаше какво повече да каже.

Вайланд разбра, че е стигнал до целта.

— Аз ще ти кажа какво е станало. Обикаляте околността с откраднатата кола, нямате цел, става ви скучно. И тогава на един от трима ви му хрумва да похвърляте малко камъни от моста. Чували сте, че и други правят така, и решавате да опитате. В тъмното никой няма да ви види. Нямате намерение да причинявате катастрофи, просто ви се иска да стреснете малко водачите на преминаващите коли. Да гледате как ще реагират. Супер идея. Най-сетне да се случи нещо интересно. Може би си искал да се понравиш на приятелчетата си. Вероятно изобщо не си помислил какви последствия може да има. Във всеки случай ти хвърляш първия камък. Улучваш предното стъкло на зелен фолксваген и се случва нещо страшно. Колата се удря в мантинелата и е отхвърлена към отсрещната страна. Обзема ви страх. Втурвате се да видите какво се е случило. Поглеждаш през прозореца и виждаш какво си извършил. Внезапно осъзнаваш, че си убил жена, и побягваш. Тръгваш, без да знаеш накъде. Ти си в шок. Отиваш си, без да те е грижа за приятелите ти и за колата. Е, Алфред, така ли беше?

В кухнята се възцари мълчание. Никой не проговаряше. Накрая Едит не издържа.

— Ти ли си го направил, Алфред? Ти не си наред! Съвсем полудя!

Алфред разбра, че всичко е свършено. Нямаше как да се измъкне от това положение. Сам падна в лапите на полицията. Това го вбеси. Бузите му запламтяха от гняв. Изпита неудържимо желание да натроши на парченца всичко в проклетата кухня на майка си. Не го направи. Само втренчи поглед в лицето на Едит, за да й покаже цялата си омраза. Но тя го издържа без проблеми.

Защо никога не си на моя страна? — изплака вътрешно той и стисна устни, за да не се разкрещи. Дано никога не се нуждаеш от помощта ми, мамо. Не разчитай на мен, никога повече.

Тримата полицаи станаха.

— Ще отведем сина ви, госпожо Хайнрих — рече Марайке.

Едит кимна. Докато Алфред вървеше към вратата между двамата служители, тя каза на Марайке:

— Околоплодните му води бяха зелени. Зелени и отровни. Знаех си, че нещо не е наред с това момче.

Никой не й отговори. Полицаите излязоха от къщата. Алфред се ухили. Зелени, отровни околоплодни води. Само коремът на вещица може да се напълни с такава вода. Майка му искаше да го отрови, но той оцеля. Значи е нещо особено. Сега го осъзнаваше по-ясно отпреди.