Сабине Тислер
Колекционер на деца (18)

17

С тънък молив, почти без никакъв натиск, Алфред чертаеше на лист хартия конструкцията на измислена от него тоалетна. Искаше изплакването да става почти изцяло без вода и беше убеден, че щом усъвършенства откритието си, ще може да го продава по цял свят. Липсата на вода все повече се превръщаше в глобален проблем и никой не биваше да си позволява да чисти тоалетните със скъпоценната течност.

Ръката му се плъзгаше върху листа. Линиите се получаваха доста неясни, но в момента той се опитваше да пренесе мислите си в скици и това му беше напълно достатъчно. Проблемът беше в налягането. Налагаше се да го увеличи съществено, но обичайното водоснабдяване на жилищата не разполагаше с този капацитет. Започна да експериментира и нахвърли скици на две поставени една в друга форми — цилиндър и кълбо. Точно тогава забръмча хладилникът и вниманието му се отклони.

Алфред стана и отвори вратата на хладилника. Остатъци от горчица съхнеха в отворено бурканче от няколко седмици. Парче гауда, увито във фолио, се бе покрило с плесен. Неотворената кутия мляко се оказа с изтекъл срок на годност. На вратата, както винаги, имаше бурканче с каперси, зелен пипер и тубичка доматено пюре. Откакто се беше нанесъл в това жилище, не ги бе докосвал. Дори не посегна към кутията за зеленчуци — мисълта какво би могъл да открие там, го ужасяваше. Малкото парче салам бе станало твърдо като камък, а до него стояха две бутилки бяла бира, които още не беше изпил, защото нямаше подходяща чаша.

Алфред изключи хладилника и остави вратичката отворена. Няма нужда да пилея ток, каза си той. Когато хапваше по нещо, обикновено ходеше при Мили или при турчина зад ъгъла — от него си купуваше овче сирене, питки и зелени маслини.

Чу куркането на червата си и се сети, че отдавна не е ходил при Мили. Освен това беше любопитен да научи има ли нещо ново, откакто са открили Бенямин.

Алфред взе палтото и ключовете и излезе от жилището.

 

 

Щом наближи павилиончето, Алфред видя, че Мили разговаря с мъж и жена, и наостри уши.

Мили го забеляза и му намигна свойски.

— Както винаги?

Алфред кимна.

— Както винаги.

Мили обърна наденичките на скарата и се обърна отново към клиентите, които пиеха само кафе.

— Не — поклати глава тя, — във вторник Бенямин не беше тук. Спомням си го точно, защото времето беше ужасно и почти нямах клиенти. Не дойде нито едно дете. Пък и да беше дошло, щях да го пратя вкъщи.

Алфред толкова се стресна, че спря да диша. Какъв късмет! Беше дошъл точно навреме, за да види двама от полицаите, които работеха по случая.

— Изобщо ли не видяхте Бенямин във вторник? Може би само за минута, докато е пресичал улицата… сам… или придружен от непознат мъж?

Алфред се вгледа скришом в лицето на жената и стомахът му се присви. Беше почти сигурен, че вече я е виждал някъде, но не си спомняше къде. Умът му заработи трескаво.

— Не — повтори Мили. — Сигурна съм, че не е минавал. Иначе щях да го видя. Знаете ли, точно това се запитах и аз, когато чух, че малкият бил убит. Той беше такова сладко момче. Винаги любезно, много добре възпитано. Различно от другите хлапета. И точно на него да се случи. Не мога да повярвам.

— Кога видяхте Бенямин за последен път? — попита мъжът.

— В понеделник. Мина след училище и си купи кюфте. Много обичаше моите кюфтета. Веднага разбрах, че нещо му тежи на сърцето. Да не си направил някоя беля, попитах го, но той не каза нищо. Нито думичка. Изяде си кюфтето и се запъти към къщи.

Жената извади от чантата си малък бележник и си записа нещо. В момента, когато сведе глава и един кичур падна върху лицето й, Алфред я позна.

Трябва веднага да се махне оттук, защото и тя ще го познае! Точно тогава обаче Мили му подаде готовите наденички.

— Да ти е сладко, Алфред — каза както обикновено тя. Точно сега ли трябваше да спомене името му!

По челото му избиха капчици пот. Отново и отново се питаше какво означава днешната случка. Беше убеден, че на света няма случайности, всяко събитие си има своето значение. Добре че жената не го поглеждаше. Все още имаше възможност да изчезне незабелязано.

Искаше му се да хвърли надениците и да побегне, но знаеше, че това ще предизвика учудването на Мили и ще привлече вниманието на полицаите.

Алфред се справи с надениците за рекордно време, докато Мили ругаеше непознатия, способен да убие малко дете. Ако бяхме в Средновековието, заяви тя, щяхме да убием негодника с камъни, да го разчекнем, да го разпънем на кръст или да го изгорим на клада. Лично тя обаче предпочитала да види как убиецът на Бени гние в леденостудена, влажна, абсолютно тъмна килия, без храна и вода, докато пукне.

— Ако поне бяхме запазили смъртното наказание — обобщи Мили, — такива неща нямаше да се случват. Права ли съм, Алфред?

— Напълно — отговори той и й върна чашата от кафето. — Всичко хубаво, Мили. Отивам да работя.

Усмихна й се, вдигна яката на палтото и се отдалечи с дълги крачки.

— Кой беше този? — попита Марайке.

Лицето на Алфред й се бе сторило познато.

— Алфред Фишер — отговори Мили. — Мило момче. Отзивчив, почтен и много интелигентен.

Марайке кимна и отхвърли предположението, което бе минало през главата й. Лицето на мъжа й беше напомнило за момче на име Алфред Хайнрих. Беше сигурна, че онова момче не се казваше Алфред Фишер. Затова веднага забрави кратката среща.

 

 

Алфред се върна бързо вкъщи и започна да събира багажа си. Марайке Косвиг. Ето че си спомни името й. Марайке беше виновна за много от нещата, които се бяха случили с него. Рискът да се срещнат отново беше твърде висок. По-добре да напусне града.