Сабине Тислер
Колекционер на деца (16)

15

Експресът от Гьотинген влезе в берлинската гара Цоо със седемнайсет минути закъснение. Марайке стоеше до вратата и се взираше с празен поглед през стъклото, докато влакът бавно тракаше покрай оживени улици, грижливо реставрирани стари здания, сиви задни дворове и огромни търговски центрове. Марайке се чувстваше разбита и се страхуваше от предстоящото съсредоточаване върху фактите и детайлите от поредното убийство на дете. Пътува в едно купе с баба и внуче. Почти през цялото време бабата се опитваше да втълпи на внука си една ужасно глупава скоропоговорка, а момчето все повтаряше, че не разбирало какво означава това изречение, затова не можело да го запомни. Бабата казваше скоропоговорката отново и отново, като автомат, а хлапето повтаряше само отделни срички и се цупеше. Марайке едва не полудя, но не се намеси, защото не й се искаше да води безсмислени спорове. Ужасната скоропоговорка гърмеше в главата й и тя не успя да прочете отново делото за убийството на малкия Даниел Дол, както си беше наумила. Сега се опитваше да си спомни някои подробности и се измъчваше, че ще пристигне в Берлин неподготвена.

Междувременно коридорът се бе напълнил с хора, които възнамеряваха да слязат на гара Цоо. Бабата и внучето също бяха сред слизащите. Точно когато влакът влезе в гарата, Марайке чу гласа на бабата:

— Как може да не знаеш какво е Улм! Улм е голям, красив град и в Улм растат брястове.

Родителите невинаги постъпват добре, като поверяват децата си на бабите, помисли си изнервено Марайке и слезе първа от влака. Бетина копнееше за деца и от две години насам я молеше да си осиновят бебе. Но Марайке не искаше. Постоянно се измъчваше от угризения на съвестта, че заради професията си няма много време за Бетина, и не искаше да страда, че занемарява едно невинно малко същество. Как ще се грижи за дете? От друга страна обаче, ако Бетина осъществи мечтата на живота си, ще престане да мисли само за нея и ще има на кого да се посвети. Бетина работеше на половин ден в едно училище. Следобед беше свободна, през уикендите също и се чувстваше безполезна. Марайке въздъхна тихо. Много скоро трябваше да вземе решение.

Тя стъпи на перона и се огледа търсещо. Хората бързаха във всички посоки, а тя не знаеше къде е изходът. Запъти се към първата стълба, която видя, но в този момент някой я повика:

— Госпожа Косвиг?

— Да?

Карстен Швирс се усмихна приветливо и й подаде ръка за поздрав.

— Казвам се Швирс. Карстен Швирс. Работя по случая Бенямин. Радвам се, че сте тук. Идвате точно навреме.

— Нямах представа, че някой ще ме вземе.

— Решението дойде спонтанно. Намерих снимката ви в компютъра… и ето че ви открих! Искате ли първо да пием кафе?

— С удоволствие.

Марайке бързо се отпусна. Карстен Швирс й стана симпатичен от пръв поглед. Тип ръмжаща мечка, старият татко, корав, но сърдечен, ругае, но и милва, по природа е мързелив, но работи до изнемога, когато случаят го засяга лично. Да видим дали прогнозата ми ще се окаже вярна, помисли си развеселено тя. От опит знаеше, че работи най-добре тъкмо с хора като Карстен Швирс.

Карстен взе куфара й и тръгна след нея по стълбата. Наблюдаваше гъвкавата й походка и също се опитваше да си състави представа за нея след първото впечатление. Към края на трийсетте, спортен тип, практична, не суетна. Харесва ми. С такава жена не те е страх, че ще заседне с тънките си токчета в някоя решетка на канализацията. Това момиче изглежда силно, освен това не носи очила. Сигурно умее да стреля, не се страхува и щом захапе случая, не го изпуска.

Влязоха в едно от малките кафенета на гарата. Веднага им поднесоха кафе, но се оказа хладко. Карстен го подслади с три пълни лъжички захар и Марайке се потресе вътрешно, но не каза нито дума.

— Как да процедираме? — попита той. — Искате ли да отидем в дирекцията и да прегледаме снимките от местопрестъпленията, за да съставим точен списък на приликите в начина на действие на убиеца?

— Това е необходимо — съгласи се Марайке, — но ако е възможно, бих искала първо да видя къщичката. Просто искам да добия свои впечатления от местопрестъплението.

— Разбира се, че е възможно. Имам ключ. Собствениците и без това искат да я продадат. След случилото се с Бенямин имат чувството, че това не е тяхната лятна къща. Не издържат да стоят дори в градината.

— Разбирам ги. Що за хора са?

— Семейство Близе. Пенсионери с малко пари. През зимата обитават мрачно партерно жилище в Щеглиц, а през лятото се радват на малката си овощна градина. Тя е единствената им възможност да са на въздух. Двамата са направо съсипани. — Карстен Швирс хвърли поглед към тезгяха. — Май ще си поръчам хлебче с шунка. Искате ли и вие?

— Не, благодаря. — Марайке поклати глава. — Закусих добре.

Докато се опитваше да привлече вниманието на келнерката, Карстен помоли:

— Разкажете ми за случая Даниел Дол. Вестниците не писаха много.

— Не, за щастие. Така, ако приликата в случаите се потвърди, можем да сме сигурни, че нямаме работа с имитатор. Освен това не бива да привличаме общественото внимание, защото нямаме никакви улики. Нямаме нито един заподозрян.

— Разказвайте.

— Даниел Дол беше на десет години. Сестричката му Сара тогава беше на шест, а малкото братче Макс — на три. Бащата ръководеше филиал на спестовната каса в Брауншвайг, майката беше домакиня, грижеше се за децата. През хиляда деветстотин деветдесет и трета година, точно на Великден, семейството отишло на пикник в Ханенмор, северно от Мюден. Майката приготвила салата с макарони и наденички, за децата имало кола и фанта, а за родителите — бира. Хапнали, после татко Еберхард решил да подремне, малкият Макс също заспал, а Сара и майката се заиграли с куклите на момиченцето. Даниел тръгнал да изследва местността. И не се върнал.

— Щом е било неделя, значи е имало доста излетници.

— О, да, разбира се. Много хора ни казаха, че са търсили усамотени местенца за пикник, но всеки, тръгнал да се разхожда, срещал други разхождащи се.

— Лоши предпоставки за убийство посред бял ден…

— Точно така. И до днес не знаем дали убиецът е срещнал жертвата случайно, или я е набелязал, наблюдавал и накрая отвлякъл. Как се случи с Бенямин?

Карстен най-сетне успя да си поръча хлебче с шунка. Марайке запали цигара.

— Очевидно Бенямин е последвал убиеца доброволно. Не е ясно защо го е направил. Родителите му често са го предупреждавали да не тръгва с непознати. Знаем само, че е бил в „Карщат“, в отдела за играчки. След това вероятно е отишъл на канала. Смятам, че не е вероятно убиецът да е завлякъл малкото момче против волята му до колонията. Тя е доста далеч от канала и някой със сигурност щеше да го види. Не е бил и с кола, защото между къщичките не могат да влизат коли.

— Може би момчето е познавало убиеца?

— Може би.

Келнерката донесе хлебчето и Карстен го изгълта с невероятна бързина. Марайке гледаше смаяно.

— Мисля, че открих първата съществена разлика — заговори отново тя. — Даниел е бил упоен с етер и сложен в багажника на кола. Под пръстите му намерихме следи от пластмаса — съединение, което се използва главно при японските автомобили. Може би момчето се е събудило и е опитало да се освободи. Не знаем нищо повече.

Хлебчето изчезна. Карстен грижливо избърса ръцете си със салфетката и кимна доволно.

— Четирийсет и пет процента от серийните убийци променят начина си на действие при второто убийство. Защото се учат, защото се развиват, но не губят индивидуалния си почерк на убийци. Възможно е междувременно да си е създал метод да убеждава малки деца да тръгнат с него.

— Нима вече говорите за сериен убиец? — изненада се Марайке.

— Смятам, че е възможно — отговори Швирс. — Но, моля, разкажете ми още за Даниел Дол.

— Убиецът откарал Даниел в Зеерсхаузен. От блатата дотам има малко повече от четиринайсет километра. В Зеерсхаузен има каменоломна, където винаги стоят няколко фургона за работниците. В неделя, на Великден, както казах, там нямало жива душа. И в понеделник останало пусто. — Марайке извади от чантата си няколко снимки и ги сложи на масата. — Ето я каменоломната. А в този фургон, малко настрана от другите, намерихме Даниел. Тялото беше сложено в седнало положение до масата, а пред него бяха наредени две чашки за кафе и две чинии за закуска. В чинията на Даниел беше поставено шоколадово великденско яйце в пъстра обвивка. Това беше само инсценировка — докато е било живо, момчето не е получило шоколад. Убиецът е искал да ни остави картина на хармония. Или да ни накара да си блъскаме главите. Това е.

— В същата поза беше оставен и Бенямин. — Карстен сложи пет марки на масата. — Да вървим в къщичката.