Сабине Тислер
Колекционер на деца (14)

13

Бенямин седеше с изправен гръб. Малкото му тяло беше притиснато така силно между плота на масата и стола, че не би могло да падне. Зад тила му имаше възглавница, главата му бе облегната на стената, очите бяха широко отворени, сякаш все още не можеше да проумее какво се случва с него. Ръцете му бяха положени върху масата, пръстите стиснати в юмруци и фиксирани с тиксо, за да не падат. Момчето беше напълно облечено, косата му бе грижливо сресана.

Единствената малка грешка в мирната гледка беше фактът, че Бени бе мъртъв от почти осемнайсет часа.

Масата беше наредена за двама души, но никой не бе използвал съдовете и приборите.

Полицейският фотограф снимаше вътрешността на къщичката и тялото на момчето от всеки ъгъл и всяка възможна перспектива. Цялото тяло отпред и отзад, а после всеки детайл от непосредствена близост. Имаше чувството, че никога не е документирал местопрестъпление така подробно и точно — а той беше видял много убийства и престъпления. От време на време изтриваше потното си чело, въпреки че в къщичката беше много студено, и мърмореше неразбираеми проклятия. Те не бяха предназначени за другите присъстващи, а просто му помагаха да издържи. Иначе щеше да се отпусне в някой ъгъл и да избухне в сълзи.

Колегите от следствието чакаха главният комисар Швирс да види местопрестъплението и тялото, а фотографът да си свърши работата. След това щяха да се заемат със съдовете, с покривката на леглото, с дрехите на момчето и с всички останали неща. Някои щяха да отнесат в лабораторията, а други щяха да изследват за следи на самото място. Знаеха, че могат да разчитат на фотографа. Той имаше богат опит, оставаха му само няколко години до пенсия. Отдавна се бе научил да не докосва нищо и да не променя местоположението на вещите. Той беше един от малкото, които се явяваха на работа в защитно облекло, каквото носеха служителите на следствието.

— Аз уважавам жертвите — обясняваше фотографът — и съм готов да понеса това малко неудобство.

Карстен Швирс постоя няколко минути пред тялото на малкото момче, очаквайки добре обученият му полицейски мозък да започне да работи. Този път обаче не се получи. В главата му цареше непоносима празнота. Аз съм в шок, каза си ядно той. Аз, старият вълк, съм изпаднал в шок и вече не разбирам света. Никога няма да разбера този убиец.

Вацки стоеше до прозореца, наблюдаваше шефа си и чакаше.

— Казах на водолазите да спрат търсенето — съобщи тихо той.

— Разбира се! — изгърмя Карстен. — Това е логично! Или ти трябва благословията ми?

Вацки не се разсърди на избухването му. Двамата се познаваха добре. Всеки път, щом се развълнуваше, шефът му ставаше нетърпелив и несправедлив. Често излизаше от релсите и по време на разпит и тогава Вацки трябваше да му напомня да се сдържа. Беше свикнал с ролята си на буфер и контрольор едновременно. Съжаляваше гневния стар мъж, който беше мечтал да направи света по-добър с помощта на професията си, а сега, в края на петдесетте, бе принуден да признае, че не е постигнал нищо. Светът навън ставаше все по-брутален и беше много по-коварен отпреди.

— Кой го намери? — попита гневно Швирс. — Сигурно баща му по време на вечерната си разходка?

— Намерил го един пенсионер — отговори с подчертано спокоен тон Вацки. — Казва се Херберт Клат. Собственик на парцел двайсет и три. Често обикаля колонията, за да провери дали всичко е в ред. Направило му впечатление, че грозният ангел, поставен до фенера, липсва. Намерихме го отвън. С него са разбили прозореца. Клат огледал внимателно къщичката и видял счупения прозорец. Решил, че са били скитници, пожелали да нощуват на сухо — често се случва. Обадил се в полицията и колегите намерили Бенямин.

Карстен кимна.

— А на кого е къщичката?

— Семейството се казва Близе. Мъжът е електротехник. И двамата са пенсионери. Живеят в Щеглиц. Обадихме се у тях, но не ги намерихме.

Карстен се обърна към хората от следствието.

— Започвайте. Това ми стига.

И се запъти навън. Вацки го последва на почтено разстояние, за да не го дразни.

В този момент в градината се появи патологът. Беше закъснял.

— Ако преди половин час знаех кога е настъпила смъртта и кога са убили момчето, щях вече да съм хванал извършителя — посрещна го обвинително Карстен.

— Дайте ми две минути и ще ви кажа името, което момчето е произнесло с последния си дъх — контрира го патологът и изчезна в къщичката.

— Не мога да разчитам на този идиот — изсъска комисарят, — но го харесвам. Да вървим при родителите.

— Сигурен ли си? Не трябва ли първо да го идентифицираме?

— Сигурен съм — изфуча Карстен. — Видях снимките. Това дете не е като другите. Няма да забравя лицето му. Това дете е Бенямин Вагнер.