Сабине Тислер
Колекционер на деца (10)

9

Мариане Вагнер беше напът да полудее. Седеше в своя инвалиден стол и съсредоточено скубеше косата си. Болката притъпяваше мъчителните мисли и ужасните видения, но не беше в състояние да я освободи от тях.

Петер се върна вкъщи малко преди осем. Още щом го чу да хвърля ключа върху шкафчето в коридора, Мариане разбра, че не е намерил Бени. Страхуваше се да го погледне. Неговата тъга се понасяше по-трудно от нейната.

Той влезе мълчаливо в кухнята, където тя седеше до прозореца, отиде до хладилника и извади бутилка бира.

— Днес не е бил на училище — заговори в тишината Мариане. — Получил двойки по немски и по математика. Сигурно затова е решил да не ходи.

Беше си обещала да не плаче, но не издържа. Това беше най-страшното. Момчето й е избягало, защото не е посмяло да покаже лошите оценки на родителите си. Каквото и да се е случило, вината е нейна. И на Петер.

Петер я остави да се наплаче. Плачът й не го направи агресивен, както обикновено. Иначе тълкуваше сълзите й като чисто женски опит за шантаж, но днес тя имаше всички основания да плаче. Само дето плачът й го накара да се почувства още по-безпомощен, отколкото и без това беше. Нямаше сили даже да стане, да отиде при нея и да я утеши. Какво да й каже? Не плачи, той ще се върне. Ако се е случило нещо, досега щяха да ни уведомят. Липсата на новина почти винаги е добра новина. Повярвай, всичко ще свърши добре — всяка година изчезват хиляди деца и само след няколко дни се връщат вкъщи.

Не. Това са само фрази. Не би могъл да ги произнесе. Те няма да я утешат. Ако искаше да бъде честен пред себе си, трябваше да й признае, че не храни никаква надежда. Защото Бенямин не беше от децата, които търсят приключения. И през ум не би му минало да избяга от къщи. Той се страхуваше от големия свят навън. Страхуваше се да излиза сам.

Обяснил беше всичко това на полицая, докато той напълно безучастно попълваше данните на своята допотопна пишеща машина. Мъжът само вдигна рамене и Петер изтълкува жеста му съвсем правилно: всички така казват.

— Чак утре ще започнат да търсят. — Гневът на Петер избликна изведнъж. — Проклетите чиновнически задници предпочитат да си седят в меките кресла и не ти вярват, като им казваш, че синът ти не е момче, което би избягало от къщи. Те се ръководят само от тъпите си предписания, за тях Бенямин е само ново дело, което ще бъде обработено едва след двайсет и четири часа. Толкова. Нямам думи да ти опиша колко жалък, колко равнодушен и колко упорит беше полицаят от участъка! Защо ли не му размазах нахалната физиономия! — Петер беше извън себе си.

— Представям си — прошепна Мариане.

— Имаше нахалството да ми заяви, че Бенямин сигурно е отишъл у някой приятел и ще нощува там. Че не е задължително да познаваме всичките му приятели. Или че се е качил на влака, за да отиде при баба си и дядо си. Или просто е решил да види големия свят. Да, точно така ми каза! Понеже деветдесет и пет процента от изчезналите деца се връщали след двайсет и четири часа, издирването ще започне чак утре по обед. Така е в нашата чиновническа държава.

Петер отпи голяма глътка бира и се задави. Закашля се силно и мина доста време, докато се успокои.

— И този дебелак ще ми се прибере довечера вкъщи и ще заспи със съня на праведните. Обясни ми, че полицията ще се размърда само ако има доказателства за насилие, за извършено престъпление. Например, ако намерят дрехите му или нещо подобно. Нямали достатъчно хора, за да издирват всеки изчезнал. Така ми каза, проклетата му маймуна! Но имат достатъчно хора, за да записват кой паркира непозволено, нали?

— Нищо не разбирам — прошепна Мариане.

— И аз — призна уморено Петер.

— Божичко, навън е тъмно. И вали сняг…

Петер тресна празната бутилка на кухненската маса и скочи.

— Ако остана още малко тук, ще полудея. Няма да седя цяла нощ и да си представям къде е и какво му причиняват. Няма да издържа!

Сълзите се стичаха безспир по бледото лице на Мариане.

— Моля те — проплака тя, — моля те, кажи ми, че той е някъде на сигурно място. Че не му се е случило нищо лошо. Не ти ли хрумва нещо? Имам нужда от малко надежда.

Петер не отговори. Само помилва мократа й буза. Тръгна към вратата и нареди:

— Остани до телефона.

След секунди вратата на жилището се затвори.

Мариане остана в своя инвалиден стол, впила поглед в телефона, и продължи да скубе косата си.