Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (44)

Глава 41

Беше четири сутринта, когато звънна телефонът.

— Пипнах го.

Опитах да отворя очи, но амбиенът не ми позволи.

— Кой се обажда?

— Хари е.

— Какво искаш, Макглейд?

— Ченгето. Онзи надзирател. Открих го.

Това вече отвори очите ми.

— Будалкаш ме.

— Защо да го правя?

— Къде си?

— Във фоайето на „Четири Сезона“. Той е в стая 3604, на името на Джон Смит. Колко добре измислено само, а?

Разтърсих глава, опитвайки да подредя мислите си.

— Как го намери?

— Ще ти кажа като дойдеш. Вземи заповед за арест. Съдия Тейлър не беше особено очарована от факта, че я събудих посред нощ. Познавайки обаче неотложния характер на ситуацията, тя прояви разбиране. Отбих се при нея на „Къмбърланд“ и после продължих към хотела.

Макглейд ме посрещна на входа с широка усмивка.

— Как в крайна сметка го направи?

— Казах ти, аз съм детектив от световна класа.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Е, добре. Знаех, че най-вероятно сте проверили летищата, железопътните и автобусни гари, и понеже търсеният нямаше кола, предположих, че още може да е в града. Кредитните му карти са блокирани, което означаваше, че трябва да плаща в брой. Свързах се с някои стари приятели от местните хотели и питах дали наскоро не са приемали гост, който да им е платил кеш. Оттук ми потвърдиха, а след като показах снимката на портиера се уверих напълно.

— Хари, направо съм впечатлена, признавам.

— Да, и аз понякога се удивявам от себе си. Готова ли си за сритване на задници, партньоре?

Кимнах. Двамата влязохме в сградата, цялата в мрамор и кристални полилеи. Отидохме до асансьора и аз натиснах бутона.

— Дължиш ми една услуга, нали така се бяхме разбрали?

— Каквото поискаш, Хари, само да не се налага да се събличаме.

— Иска ти се. Помниш ли оня филм? „Смъртоносна справедливост“?

— Да, за съжаление.

— Говорих с продуцента, мисли да направи сериал по него.

— Това е шокиращо?

— Определено. Този път един от братята Болдуин ще изпълнява ролята на героя ми. За твоята обаче искат да ангажират същата дебела актриса от първата продукция. Разбира се, първо ще трябва да получат твоето съгласие.

От доброто ми настроение не остана и следа.

— Моля те, Джак? Намерих твоя човек, нали? Дължиш ми го. Те харесват твоята героиня и не искат да започват проекта без нея.

— Добре — въздъхнах аз.

Макглейд разтвори ръце да ме прегърне, но аз му дадох да разбере, че не трябва да го прави.

Слязохме на седмия етаж, минахме покрай отрупана със свежи цветя маса и продължихме към втората група асансьори. Хари натисна бутон с номер тридесет и шест.

— Хубав хотел — каза той, потропвайки по облицования с мрамор под. — Напомня ми за „Ходжо“ в Джърси, където бях отседнал.

Асансьорът спря и ние бързо намерихме стаята.

— Мистър Ромър! Полиция. Отворете. Имаме заповед за арест.

Отговор не последва.

— Мистър Ромър, отворете вратата!

Отново нищо.

— Ще повикам някой служител — каза Хари и тръгна, а аз продължих да чукам по вратата. След пет минути се появи един рецепционист.

— Бихме желали всичко да стане възможно най-тихо, за да не смущаваме останалите гости — каза той с нервна усмивка.

— Разбира се, само отворете.

Той отвори вратата и аз влязох първа с пистолет в ръка. Стаята беше тъмна, но веднага забелязах две неща. Първо — телевизорът работеше, даваха един от онези филми, които мъжете обичаха да гледат, когато са сами. И второ, Ромър лежеше гол на леглото, хванал пениса си с ръка. Беше мъртъв.

— Може да пробваш дишане уста в уста — предложи Хари. — Навярно би му харесало.

Можех наистина, но бях виждала достатъчно трупове, за да знам, че този беше мъртъв поне от няколко часа.

— А казват, че порнографията била безопасна — поклати глава Макглейд.

Изгасих телевизора, проклинайки едновременно лошия си късмет, съдбата и времето, в което се случваше всичко.

— О, боже — изписка разтревожен рецепционистът. — Това не бива да се разчува.

— Добро заглавие ще излезе — каза Хари, като го прегърна през рамо. — Нечестен служител от Департамента на поправките мастурбира до смърт в хотел „Четири Сезона“.

— Господи.

— Поне е умрял щастлив.

Обадих се в участъка и светнах лампите. За десет минути преобърнах стаята, но освен няколко хилядарки в брой, не намерих нищо друго.

— Откри ли нещо? — попитах Макглейд.

— Само една почти пълна тубичка с бебешки лосион.

— И никакъв запис?

— Не. Тук няма нищо, освен ако не е скрит някъде по тялото. Мога да го обърна, искаш ли да провериш?

Разгърнах очи. В този момент пристигнаха полицаите, придружавани от парамедици.

— Най-вероятно е било инфаркт или удар — обади се човек в униформа.

— По-скоро поредица от удари — отвърна Хари.

Телефонът ми звънна и аз излязох в коридора.

— Даниелс.

— Лейтенант? Обажда се Гари Плуденца, адвокатът на Дерик Ръшло. Той иска да говори с вас.

— Няма да свидетелствам! — чу се гласът на Ръшло.

— Мистър Плуденца, на нас ни трябват показанията му.

— Няма да ги даде, но смятам, че може да ви помогне. Имате ли възможност да дойдете.

— Къде се намирате?

Той ми даде адреса, някаква къща в предградията на Напервил.

— Кога мога да ви очаквам?

— Дайте ми един час.

Затворих и тръгнах към асансьора, Макглейд изтича след мен.

— Нали ще подпишеш формуляра? Джаки? Ще намина след няколко дни? Съжалявам, че не успях да ти помогна много…

Вратите на асансьора се затвориха, спасявайки ме от по-нататъшни досаждания.

Карах по „Делауеър“ до сградата на Конгресния център, след което излязох на главен път 290 и тръгнах на запад. Пиковият час беше в разгара си и от непрестанното спиране и тръгване човек съвсем спокойно можеше да получи нервна криза. Сърдечният ми ритъм се удвои, дланите ми се изпотиха и бях прехапала бузи. В същото време в съзнанието ми, като на слайд шоу, се редуваха всички моменти от живота ми, изпълнени с грешки.

Когато стигнах Напервил, вече бях скапана.

Плуденца притежаваше двуетажна, супер луксозна къща, разположена в задънена улица, част от богаташки квартал. Четири дорийски колони поддържаха издадения напред покрив, а халката на вратата все пак беше свързана с истински звънец.

— Благодаря ви, че дойдохте, лейтенант — каза Плуденца и ме поведе през голямо фоайе, чийто мраморен под, караше късите ми токчета да тракат. Самият той изглеждаше възбуден почти, колкото мен.

— Май напоследък стават доста банкрути.

— Ъмм? О, жена ми е богата. Все едно живея в Тадж Махал. Дерик е в кабинета.

Кабинетът представляваше богато наредена стая със сводест таван, черни кожени мебели и прекрасна билярдна маса „Преъри Уинд“ в колониален стил, изработена от кленово дърво.

Дерик седеше в едно кресло, притиснал колене към гърдите си.

— Пуснаха ли го вече? — попита той.

— Скоро и това ще стане. Днес са заключителните пледоарии. Ако искаш да остане в затвора, трябва да свидетелстваш.

— Не. Няма да свидетелствам — поклати разпалено глава Ръшло.

— Тогава той ще излезе, Дерик, и ще те потърси. Бил е ченге, знае как да открие даден човек.

Той започна да си тананика нещо без всякаква мелодия.

— Какво ще пиете, лейтенант?

Помолих Плуденца за кафе и седнах срещу Ръшло.

— Фулър трябва да остане в затвора. Разбираш ли?

Дерик кимна в отговор.

— Знам, че си уплашен. Ще ти осигурим защита, обещавам ти. За да не бъде пуснат на свобода обаче, се нуждаем от помощта ти.

Той кимна отново.

— Разкажи ми за Илинойския университет.

Здравото му око се втренчи в мен.

— Знаете за там?

— Знам, че там си срещнал Фулър и след това си бил изритан. Знам и за откраднатия труп.

— Занесох я в гората, където нямаше кой да ме види. Той ме последва и видя всичко.

— Фулър те е предал? — предположих аз.

Ръшло ме погледна удивено.

— Бари не ме е предавал. Той ме накара да го направя. Разбираше ме.

— Как се запознахте?

— Дойде при мен след часовете. Искаше да взема него и няколко негови приятели в моргата да се позабавляват.

— Пусна ли ги?

— Не. Щяха да ме изгонят от университета. Но на майтап им показах учебника си по балсамиране. Момчетата се шегуваха, макар и престорено, защото не искаха да си признаят, че са отвратени. Бари обаче беше различен. Изглеждаше някак…

— Заинтригуван?

— По-скоро превъзбуден, не от самото балсамиране, а от възстановяването на телата. Харесваше снимките, изобразяващи различни травми, жестоки обезобразявания и други подобни неща. След една седмица отново дойде при мен и започна да говори, този път беше сам. Сама знаете, че имаме доста общо помежду си.

Да, помислих си аз. И двамата сте извратени психопати.

— Помагал ли си на Фулър да се освобождава от тела, докато бяхте в колежа?

— Не. Това се случи едва, когато трябваше да напусна. По време на практиката ми в погребалната агенция в Шампейн-Урбана. Поддържахме връзка и веднъж той ми се обади, с думите „Искаш ли един пресен?“.

— Пресен труп?

— Да. Той все още беше в университета. Каза ми, че нямало как да я намерят и се нуждаел от помощта ми, за да се отърве от нея.

— Фулър ли го беше извършил?

— Да. И така аз отидох при него да я взема. Имаше доста кръв, но все още не беше напълно изстинала — каза Дерик и се загледа в някаква точка с едното си охо, блуждаейки. Що се отнася до другото, то постоянно блуждаеше.

— Погребал си я в затворен ковчег, заедно с друго тяло.

В този момент Ръшло за пръв път обърна и двете си очи към мен.

— Откъде знаете?

— Помниш ли имената?

— Казваше се Мелъди. Много хубаво момиче.

— Мелъди Стефанополус?

Той кимна.

— А името на човека, с когото я зарови?

— Сещам се, че фамилията му беше Ернандес. Слаб човечец, починал от рак на езика. По-голямата част от челюстта му липсваше. Сложих телата в един ковчег, погребаха ги в гробището „Грийнвю“. Церемонията беше доста пищна, с много цветя.

Извадих бележник и нахвърлях казаното от Ръшло.

— Колко други такива случаи имаше?

— Погребално бюро „Кантнър“ в Урбана не разполагаше с крематориум. Когато започнах работа в Чикаго, вече беше по-сигурно. Разбира се от време на време слагах и по две тела, ако ми се отвореше подобна възможност. Кремацията е абсолютно ненужна по принцип. Може и да не вярвате, но аз смятам, че смъртта е свещена. Погребението е свещен ритуал. Според мен всеки човек заслужава да бъде почетен, дори и тази почит да не е от страна на семейството му, коленичило пред ковчега.

— Колко са, Дерик?

— Около осемнадесет жени за последните петнадесет години. Девет от тях съм заровил.

— Знаеш ли имена?

Той се усмихна боязливо.

— Естествено. Помня ги всичките. Всяка една от тях.

— Какво ще кажеш да не свидетелстваш, а само да признаеш фактите?

Думите ми накараха Ръшло отново да избухне.

— Няма да свидетелствам! Не можете да ме накарате!

— Спокойно, Дерик. Успокой се.

— Няма да го направя!

— Не е нужно да се явяваш в съда. Може просто да…

— Аз го обичам.

В този момент Плуденца влезе с кафето. Подавайки ми чашката с чинийка отдолу. Лицето му трепна.

— Дерик — обърнах се към него аз с убедителен тон. — Бари иска да те убие.

— Не мога да го предам просто така. Той ме разбира. Само и единствено той. Но все пак има начин да докажете, че Фулър е убил онези жени. За тази цел аз не съм ви необходим.

— Как?

— Той обича да хапе жертвите. Всичките тела, които зарових имаха белези.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Това би било достатъчно. Ако се извършеше ексхумация на Ернандес и в ковчега откриеха трупа на Стефанополус с белези от зъбите на Фулър по нея, то той щеше да бъде изправен пред съда в Карбъндейл. И понеже бяха изминали доста години оттогава, нямаше да може да се оправдае с тумора.

Оставих кафето, без да съм пила от него и извадих телефона си.

— Трябва да ми помогнете — каза Дерик, хващайки ме за панталона.

— Ще пратя хора да охраняват къщата.

— Ами програмата за защита на свидетелите? Къде мога да сменя името си?

Набрах номера на Либи.

— Ако Фулър излезе има и такава възможност.

— Могат ли да ми намерят работа в друго погребално бюро?

— Наистина, обвиненията ти бяха снети, но не мисля, че от Федералната служба по преместванията, Илинойския департамент по професиите или Службата по инспекция на труда, биха ти позволили да практикуваш отново.

Той започна да плаче. Благодарих на Плуденца за кафето и оставих съобщение на гласовата поща на Либи на път за колата. После се обадих на Хърб.

— Какво?

— Виж, Хърб, можем да разрешим спора си и по-късно. В момента пътувам към Карбъндейл, нуждая се от помощта ти.

— Кажи.

Разясних му ситуацията и той се съглася да задвижи нещата.

Южният илинойски университет се намираше на пет часа път с кола. Излязох отново на магистралата и поех на юг.