Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (42)

Глава 39

— Знаеш ли защо си тук, Бари?

Фулър кимна с изражение, излъчващо невероятна смиреност. Беше облечен в тъмносин костюм и светлосиня риза, която се беше измачкала заради заетата от него изгърбена поза.

— Защото съм убил хора — отговори кротко той.

— А, можеш ли да обясниш защо ги уби?

— Не помня. Но помня да съм убивал никого.

— Но ти присъства на заседанията и знаеш, че без никакво съмнение ти си въпросният убиец.

— Да, така е.

— И все пак не си в състояние да назовеш причината, поради която си го правил?

— Не помня причина. Последните ми спомени датират някъде около месец преди първото убийство. Все едно всичко това изобщо не се е случвало. Господи, никога… никога не бих убил някого. Не мога да повярвам…

Гласът му започна да пресеква, а от очите му бликнаха фонтани, стичащи се надолу по лицето. Плачът премина в силно ридание и се наложи Гарсия да извади кутия с кърпички, от които Фулър в продължение на почти две минути, взимаше една след друга.

— Не съм бил аз. Знам, че не съм бил. Не бих могъл да направя подобно нещо.

— Защо не, Бари?

— Защото не съм убиец, дори не понасям насилието.

— Но си бил състезател по футбол, както и полицай, нали? Тези професии по принцип са свързани с насилие.

— През повечето време стоях на пейката. Треньорът не смяташе, че притежавам нужния „инстинкт на убиец“, както той го наричаше. А в полицията постъпих, защото исках да помагам на хората и да защитавам закона. Справях се отлично, докато… О, боже господи…

Започна ново ридание, подкрепено с още сополиви кърпички. Направо ми се повдигаше.

— Успокой се, Бари. Казваш, че не помниш убийствата. В такъв случай, какъв е последният ти спомен от времето преди операцията?

— Последното нещо, което ясно се е запечатало в съзнанието ми, е как пия седнал на дивана след работа, опитвайки се да я накарам да изчезне.

— Да изчезне кое?

— Болката в главата ми.

— Последният ти спомен е свързан с главоболие?

— Ужасно при това. Имах чувството, че главата ми щеше да експлодира. Аспиринът не помагаше, поради което реших да изпия една бутилка ром.

— Кога се случиха посочените събития?

— Трябва да е било някъде в края на пролетта. Може би май.

— Защо не отиде на лекар?

— Не помня. Не помня нищо след това. Възможно е и да съм ходил.

— Каква беше първата ти мисъл, когато се събуди в болницата след операцията?

— Помислих си, че съм в болница, защото съм се напил и съм паднал по някакви стълби или нещо подобно.

— А как реагира, научавайки за факта, че си бил прострелян, защото си убил жена си?

Фулър отново избухна в плач, а Гарсия, на свой ред, за по-голяма показност донесе втора кутия кърпички.

— Сметнах, че е някаква извратена шега. Още не мога да повярвам. Всички ми повтарят, че съм извършил ужасии неща, неща, които никога не бих направил, макар и фактите да сочат друго. Работата е там, че нищо не помня. Вие как бихте се почувствали, ако някой ви каже, че сте убил жена си? Господи…

Последваха нови сълзливи изпълнения.

— Спокойно, Бари. Всичко е наред.

— Не, не е наред. Никога няма да бъде наред. Знаете ли, че откакто тези проблеми се появиха, не съм спал повече от два часа на нощ. Трябваше да отида на лекар или психотерапевт, или…

— Или какво, Бари?

— Или да се самоубия. Ако го бях направил, сега всички тези хора щяха да бъдат живи.

Ами да беше, помислих си аз. Съдебните заседатели обаче изглежда не споделяха моето мнение.

— Има ли нещо, което би искал да кажеш на семействата на жертвите? — попита Гарсия.

— Да, има.

Фулър стана и извади от джоба на сакото си смачкан лист хартия. Държеше го внимателно, сякаш беше малко котенце, но нито веднъж не го погледна, докато говореше.

— Няма думи, които да оправдаят отнемането на шест човешки живота. Няма думи, с които мога да ви накарам да ми простите. Искам само да кажа, че… — той се спря и започна да плаче. — Съжалявам ужасно много. Бих искал да си спомням убийствата, защото така щях да имам още една причина да се мразя. Не знам как се е случило всичко това. Докторите и адвокатите казват, че е заради тумора. Може би са прави, аз просто нямам обяснение за стореното. Само да можех с радост бих заменил моя живот за техните. О, господи, на секундата бих го сторил.

Следващите няколко минути преминаха в ридания. Седнал на мястото си Фулър цивреше като малко дете. Опиташе ли да каже нещо, плачът веднага взимаше връх. Тогава видях нещо, което някога нямаше да забравя. Оглеждайки се из залата, съзрях поне осем човека да си бършат очите. Двама от тях бяха членове на журито.

— Как ще процедираш? — прошепнах аз на Либи, чието облекло днес беше представено от сив костюм „Емануел Унгаро“ на бледозлатисти райета (цвят шампанско), състоящ се от сако с двойно закопчава не и панталон. Аз също носех сив костюм, купен за осемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента от „Джей Си Пени“^[1]. Чувствах се като някоя дрипла.

— Нямам идея — отвърна тя.

— Мислиш да импровизираш ли?

— Няма да се впусна в кръстосан разпит.

— Защо?

— Защото така ще дам възможност на Фулър да наговори нов куп глупости, които ще му спечелят допълнителни симпатии от страна на присъстващите в залата. Недопустимо е двамата с Ноел да играем ролята на лошите, ти вече свърши достатъчно в това отношение. Не смятам да придавам допълнителна тежест на показанията на Фулър.

Театърът продължи още час. Гарсия любезно задаваше въпроси, а Бари се бореше за награда Тони^[2], ронейки повече сълзи, отколкото участниците във „Всички мои деца“ за цял сезон.

С настъпването на обедната почивка двете с Либи се отправихме към затвора „Куук Каунти“.

Държаха Ръшло във Второ отделение, което имаше средно ниво на сигурност. Затворниците бяха разпределени в пометения с по петдесет легла, като самостоятелни килии с решетки липсваха. Имайки предвид склонността на Дерик към спокойствие и уединеност, можех да си представя как му се отразяваше всичко това.

На първия контролен пост ни срещна адвокатът на Ръшло, Гари Плуденца, който явно не беше успял да прехвърли клиента си на друг защитник.

— Добър ден, господин Плуденца. Имаме ново предложение за вашия братовчед — каза Либи и му стисна ръката.

— Какво е то?

— Подозираме, че той е прикривал Фулър доста по-отдавна, отколкото мислехме в началото. Трябват ни имена.

— Няма да свидетелства срещу Бари, ясно ми го заяви няколко пъти. Прекалено много се страхува от него.

— Да знаем и все пак смятаме, че ще се съгласи.

— Не виждам как ще стане. Толкова пъти съм го молил, но той не иска и да чуе. Не желае дори да ме приеме.

— Е, може би, ако бяхте затворили очи, преструвайки се на мъртъв — подхвърли Либи.

Плуденца се намръщи.

— Дайте да свършваме с това. До два часа трябва да съм в „Дейли Център“ по едно изслушване за банкрут.

— Колко вълнуващо.

— Е, не всички можем да бъдем герои в роман на Гришам.

Минахме през детектора за метал, след което и през блиндираните врати, озовавайки се във вътрешността на Отделение две. Съпровождала ни двама от охраната, чиято роля беше повече формална, отколкото имаща за цел някаква протекция. В тази част на затвора по принцип лежаха затворници, осъдени за по-дребни престъпления, които нямаха склонност към насилие. Въпреки това двете с Либи станахме обект на нецензурни подвиквания от страна на някои от тях.

Или по-точно само Либи, ставаше въпрос за нейния костюм. Дори и престъпниците оценяваха добрия вкус.

Открихме Ръшло да чете старо списание „Пийпъл“ в стаята за отдих, седнал на метална маса. Виждайки ни той направо пощуря, скочи на крака и започна отчаяно да се оглежда за посока, в която да избяга.

— Нищо няма да ви кажа.

— Няма страшно Дерик, дошли са да ти направят предложение. Изслушай ги — каза Плуденца, като сложи ръка на рамото му.

— Не ме интересуват предложенията им. Веднъж вече ме изиграха.

— Нямаш избор. Дерик — казах аз с усмивка и седнах.

Ръшло се вторачи в мен, макар и само с едното си око.

— Отказвам да говоря.

— Не се и налага — отвърна Либи, подавайки му някакви документи.

— Какви са тези неща?

Плуденца ги прегледа и се усмихна.

— Снемат обвиненията, Дерик. Свободен си.

Ръшло пребледня.

— Не…

— До довечера ще си излязъл оттук.

— Не… не можете да ме пуснете.

— Можем, току-що го направихме. Пък и уцелихме момента. Процесът на приятелчето ти е почти към края си, така че двамата пак ще имате възможност да се съберете — смигна му Либи.

Ръшло започна да циври.

— Трябва да внимаваме с теб, Дерик. Фулър е ядосан, защото не кремира тялото на Айлийн Хътън и май ще иска да си поговорите — казах аз, като го хванах за ръката, опитвайки се да прикрия отвращението си.

Бледото му до преди малко лице стана ярко розово. Имах чувството, че направо ще се пръсне.

— Трябва да ме защитите!

— Искаме да ти помогнем, но ти изобщо не ни съдействаш.

Кимнах на Либи и двете станахме.

— Моля ви спасете ме!

— Можем да те вкараме в програма за защита на свидетелите. Ще ти сменим името и ще те покрием някъде. Ако пък Фулър остане в затвора няма да има за какво да се притесняваш. И в двата случая обаче ще се наложи да ни съдействаш.

— Аз… не мога!

— Успех в живота, Дерик, колкото и дълго да продължи той — отвърнах аз и двете с Либи тръгнахме.

— Моля ви! МОЛЯ ВИ!

Върнахме се в съда, имахме малко време да изядем по един сандвич от онези, които се предлагаха по автоматите.

— Мислиш ли, че ще поддаде? — попита Либи с пълна уста.

— Щях да те питам същото. Така смятам, но въпросът е дали ще го стори навреме?

— Заключителните пледоарии няма да отнемат повече от един ден. Даже и заседателите да се оттеглят за обсъждане, мога да накарам съдия Тейлър да разреши призоваването на извънреден свидетел и респективно отново да събере състава на журито. Ръшло трябва да проговори, преди да бъде издадена присъдата. Ако Фулър се измъкне, втори шанс няма да имаме. Не можем да го съдим два пъти за едно и също нещо.

Отхапах от сандвича си с риба тон, беше навлажнен.

— Няма ли възможност за протакане?

— Това не ти е Конгресът, Джак. Опитам ли се да увъртам, Тейлър веднага ще се нахвърли отгоре ми.

— А не съществуват ли някакви опции за удължаване?

— Опитах на няколко пъти, но Тейлър винаги ми напомняше, че сме имали три месеца на разположение, за да се подготвим. Можем да представим нови доказателства, отлагане обаче няма да получим.

Либи отхапа още от сандвича и погледна часовника си — „Мовадо“, с диаманти около циферблата.

— Трябва да влизаме в залата. Сандвичът май нещо не ти хареса?

— Имаше вкус на хартия.

Либи повдигна вежди.

— Добре ли си. Изглеждаш малко отнесена днес.

— Мисля за много неща напоследък.

— Стига, не всичко е загубено. Все още има надежда Ръшло да пропее.

Залата отново се напълни, но не за дълго. Либи беше доста кратка.

— Мистър Фулър, разбрах, че сте участвали в клуба по драма в университета в Илинойс. Какви пиеси поставяхте там?

— Играх в „Смъртта на търговския пътник“, „Венецианският търговец“ и „В очакване на Годо“.

— Обзалагам се, че сте се справили блестящо — каза Либи и седна. — Нямам повече въпроси.

Съдия Тейлър закри заседанието, заключителната част щеше да започне утре.

Когато се върнах в управлението, Бенедикт го нямаше никъде. Не бяхме разговаряли от вчера, а не исках да си разваляме отношенията. Обадих се на мобилния му.

— Къде си?

— На среща с адвоката ми.

— Не можеш ли да я отложиш? Делото съвсем скоро ще приключи и трябва да довършим проверката на изчезналите лица.

— Не, не мога. Някои от нас не са почивали през последните три месеца.

Не казах нищо и затворих. Бях му заявила да подаде молба за преместване и сега идеята не ми се струваше толкова лоша. Не харесвах новото амплоа на Хърб.

Заех се сама с проекта. Изключих някои имена, проследих няколко връзки, които ме отведоха доникъде, и в крайна сметка разчистих малко от купищата документи, разпилени по пода.

Вечерта вече ме болеше главата. Обадих се вкъщи и говорих с Алън, който щеше да ходи с няколко стари приятели в „Мирабел“, немско заведение, намиращо се на „Адисън“. Зачудих се дали да отида.

Много не ми се събираше с хора, но в крайна сметка приех, защото последните няколко вечери не му бях обърнала никакво внимание. Може би пък наличието на компания щеше да ми помогне да превъзмогна депресията си.

Сгреших обаче тотално.