Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (11)

Глава 8

— Живея малко по-нагоре от този блок.

— Кварталът не е особено хубав.

Нарочно го избрах. На жена ми никога няма да й хрумне да ме потърси тук — каза той, усмихвайки се на момичето до себе си.

Айлийн Хътън — млада, красива, с перфектно тяло. Все неща, които тя много добре знаеше, а и това беше причината тази среща да струва хиляда долара.

Нямаше да има щастието да ги изхарчи.

Движеха се на юг по „Кедзи“ и колкото по-нататък отиваха, толкова сградите ставаха все по-неугледни. Къщата, където водеше жените си, беше разнебитена и мръсна, а отпред постоянно се размотаваха шепа пияници. Той паркира колата в близката уличка, Айлийн обаче не пожела да слезе.

— Какво има? — ухили се той. Главата му щеше да се пръсне, непрестанната цепеща болка замъгляваше погледа му. Потни струи се стичаха по лицето му. Надяваше се Айлийн да ги отдаде на жегата.

— Не ми харесва тук.

— Имай ми доверие. Аз съм от добрите.

Той отвори жабката и извади сребърна табакера. Вътре имаше шест джойнта, запали единия и й го подаде.

— Ожених се за жена ми заради парите, а тя наистина има много, повярвай. Няма обаче да ми остави нищо, затова трябва да бъда предпазлив. Нали разбираш.

Тя кимна, пушейки.

Наслаждавай му се скъпа, този ще ти бъде последен — каза си той.

Никой не ги видя да влизат в къщата. В коридора миришеше на урина дори по-зле. Осветление почти нямаше и тя се държа за него, докато не стигнаха стаята му.

Той отключи вратата с трепереща ръка, мислейки си: Всичко е почти готово, само още няколко минути.

Двамата влязоха вътре, тя огледа подробно стаята и възкликна:

— Уау! Човече, каква е тази ексцентричност?

Подът и стените бяха покрити с пластмасови листи, единствената мебел беше легло, което изглеждаше застлано по същия начин.

— Харесвам пластмасата.

— Виждам — отвърна тя, усмихвайки се по начин, който вероятно смяташе за секси. Досадна кучка. Как само щеше да се позабавлява, нарязвайки я на парчета.

— Искам да си сложиш нещо заради мен.

— Нека позная. Найлонова торба за боклук?

— Не. Ето тези.

Той бръкна в джоба си и извади чифт старинни сребърни обеци с формата на халки.

— Красиви са — рече тя.

Свали от ушите си висящите златни обеци и ги пъхна в бутиковата си чантичка с тънка презрамка. В момента, в който сложи първата халка, сърцето му започна бясно да бие. Изражението на лицето му може би я изплаши, защото спря да се усмихва.

— Знаеш ли, по принцип не си уреждам срещи сама, обикновено го правя чрез агенцията.

— Не се тревожи. Имаш ми доверие, нали?

Тя кимна, но сякаш не беше много сигурна.

— Обеците ти стоят прекрасно.

— Благодаря. И все пак, как откри номера ми?

— Имам си начини.

— Да. Сигурно е така.

— Банята е ето там. Наистина много бих искал да излезеш от нея чисто гола само с тези обеци.

Тя се усмихна леко, поколеба се за миг, но в крайна сметка изприпка до банята, досущ като послушна курва.

Той се съблече, сгъна грижливо дрехите си и ги остави в гардероба. Близо до брадвата. Освен нея, вътре върху мръсна кърпа, стояха наредени и останалите му инструменти.

Какво ли да използвам?, чудеше се той.

Избра да я убие с гарота, а за по-фината работа след това се спря на макетен нож. Самата гарота представляваше обикновена струна от пиано, дълга двадесет инча, с дървени щифтове в двата края. Беше я задигнал от работа и все още не я бе използвал. Надяваше се добре да се позабавлява.

Тя излезе наперено от банята, възвърнала увереността си. Голото й тяло беше просто перфектно, но не за дълго.

— Колко си едър само. С какво би искал да започнем най-напред, мистър Супермен?

Да отреже главата й се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал. Наложи се да опре коляно в гърба й за по-голяма опора, а също така и да извърши няколко режещи движения, докато прекърши гръбнака.

Течеше ужасно много кръв.

След като приключи с първата част, дойде ред на макетния нож.

Действаше настървено сякаш даваше израз на дълго потискано чувство, което излизаше извън границите на сексуалността и граничеше с еуфорията. То променяше съзнанието и премахваше болката.

В момента, в който застана зад нея и опъна жицата върху прекрасното й гърло, главоболието изчезна, погледът му се проясни, челюстите се отпуснаха. Почувства съвършено облекчение, хиляди пъти по-приятно от какъв то и да било оргазъм.

Не знаеше причината, не се и интересуваше от нея. Важното беше, че болката я нямаше. На нейно място цареше налудничава радост, чиито пристъпи се засилваха заедно с темпото на работа и накрая преминаха в безумна ярост.

Когато свърши с всичко, отиде да си вземе душ. Водата беше хладка и миришеше на ръжда, тези неща обаче сега бяха без значение. Единственото, което имаше смисъл, беше облекчението.

Колко дълго щеше да остане в това състояние, нямаше представа. Понякога продължаваше със седмици, понякога само няколко часа.

Взимаше, колкото можеше.

ПОЧИСТИ ноктите си с четка за зъби и много сапун. Изми съсирената кръв, а заедно с нея и всякакви други малки частици. Въпреки всичко усети наличието на подобни частици в устата си и изплю някаква кървава маса на пода на душ-кабината.

Вече наистина съм полудял — каза си той.

На излизане от банята видя до каква степен беше стигнала лудостта му.

Никога преди не беше правил такава бъркотия.

Седна гол на леглото, заемайки позата на Мислителят и се вгледа в трупа. Не можеше да си спомни и половината от нещата, които бе извършил. При това, служейки си само със сила и малко ножче. Впечатляващо.

— Аз съм един ужасяващ потомък на някоя кучка — каза той на себе си.

Отиде до гардероба и бързо се облече, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв на пода. Извади телефона си и натисна тройката за бързо набиране.

— Имам още един.

— Ах ти работлива пчеличке — изкиска се някой от другата страна.

— Ела да я прибереш.

— Вече излизам.

Той застана в ъгъла, загледан в безпорядъка наоколо. Опитваше се да запечата картината в съзнанието си.

След двадесет минути на вратата се почука.

— Кой е по дяволите?

— Паролата е психопат. Отвори.

УХИЛИ се и пусна Дерик вътре. Човекът беше нисък и набит, по пълното му лице се виждаха белези от акне, а едното му око беше засегнато от амблиопия и винаги гледаше наляво.

Дерик огледа стаята и подсвирна.

— Проклятие! Това се казва добра работа. Ще ми трябва лопата, за да почистя всичко.

— Тогава — каза той, подавайки му петдесет долара — иди си купи лопата.

— Веднага се връщам, тигре.

Върна се след около половин час с количка, торба за трупа в нея и найлони.

— Мислех, че отиде за лопата.

— В торбата е.

Дерик се зае с почистването, увивайки тялото и останалите части от него в найлоните.

— Човече, наистина добре си я подредил. Къде е сърцето?

Убиецът се оригна, потупвайки се по гърдите.

— Да не би да имаш киселини — засмя се Дерик.

Той обаче не обърна внимание на шегата. Бесовете му го бяха напуснали и сега трябваше да се увери, че всичко вървеше по план.

— Как мислиш да се отървеш от нея?

— Тази смятам да я кремирам. В случая не бих искал да рискувам, погребвайки два трупа наведнъж, макар и това да е една от запазените ми марки. Страхувам се, че ковчегът може да протече.

— Искам тези да бъдат намерени в моргата, както предния път — каза убиецът и му подаде найлонов плик.

— Уши? Колко забавно. — Дерик поднесе плика към устата си и извика. — Ехо! Чуваш ли ме?

Идиот. Но какво да се прави, нямаше избор, беше му нужен.

— Не сваляй обеците. Много са важни.

— Не се тревожи, ще бъде доста по-лесно, отколкото с онези ръце. Та аз дори мога да си ги сложа в джоба.

— Нещата й са в банята, вземи каквото искаш. В портмонето й има хилядарка.

— Разбрано, шефе.

Чистенето продължи още петнадесетина минути, като накрая трупът, заедно с окървавените найлони беше прибран в торбата.

— Другата седмица по някое време ще подменя облицовката на стаята.

— Направи го по-рано.

— Защо по-рано? Толкова скоро ли се завърна желанието ти да убиваш?

— Още не, но може и да се завърне.

Дерик не знаеше за главоболието и смяташе, че си има работа с обикновен сериен убиец.

— Мътните го взели. Радвам се, че не съм някоя готина мацка, при положение че ти си на свобода.

Това няма да ти помогне. И теб ще изкормя, когато му дойде времето.

Излязоха от стаята, Дерик Ръшло буташе количката, а убиецът вървеше до него. Няколко замъглени от алкохола очи ги мярнаха, след което бързо се извърнаха. Ванът на Дерик стоеше паркиран зад къщата, товарът му беше доста тежък и той се поизмъчи, докато успее да натовари всичко в багажника.

— Дали не би било възможно следващия път да…

— Искаш да гледаш ли?

Лицето на Ръшло се озари.

— Да. Имам предвид, че все пак не съм случаен човек. Не съм и толкова краен, колкото теб, но и аз съм правил някои неща.

Пъпчасал изрод. Много добре знам какво си правил. Повдига ми се само като си помисля.

— Ще видим. Може би ще е забавно да се допълваме.

— Да се допълваме. Идеята ми харесва.

Потупа Дерик по рамото с престорена усмивка. Най-трудното нещо в едно убийство беше освобождаването от тялото и той го знаеше. Затова помощта от страна на един погребален агент в случая беше доста ценна. И въпреки всичко, нямаше как да позволи на Дерик да присъства на някое от убийствата. Вероятно щеше да се наложи да го елиминира по-рано от очакваното.

— Ще ти се обадя, когато оставя ушите в моргата.

— Първо добре ги почисти. Не искам да останат следи.

— Разбрано. Доскоро, човече.

Ръшло се качи в колата и потегли. Убиецът си отдъхна, вдишвайки вонящия на вкиснало въздух. Лошата миризма обаче въобще не го притесняваше. Нищо не го притесняваше.