Франц Кафка
Присъдата

На госпожица Фелице Б.

Бе неделна утрин в най-хубавите пролетни дни. Младият търговец Георг Бендеман седеше в стаята си на първия етаж в една от ниските летни сгради, които се нижеха в дълга редица покрай реката и се различаваха почти само по цвят и височина. Той току-що бе написал писмо до един приятел от юношеските си години, който се намираше в чужбина, повъртя плика в ръце и бавно го запечата, сетне опря лакти на писалището и се загледа през прозореца към реката, моста и раззеленилите се възвишения на отсрещния бряг.

Премисляше как този приятел, недоволен от поминъка си в родината, преди години буквално бе избягал в Русия. Сега той въртеше търговия в Петербург, отначало тя бе тръгнала много добре, но вече от дълго време, изглежда, тъпчеше на едно място, както се оплакваше приятелят при все по-редките си гостувания. Така той се съсипваше в чужбина напразно; чудноватата брада, която си бе пуснал, трудно можеше да скрие добре познатото от детинството лице, чийто жълт цвят сякаш подсказваше за някаква напредваща болест. Според собствените му думи той не поддържаше близки отношения с тамошната колония от съотечественици, но също тъй почти не общуваше и с руски семейства, бе се обрекъл окончателно на ергенски живот.

Какво можеше да пише на такъв човек, очевидно хлътнал в задънена улица? В състояние бе да му съчувствува, ала не и да му помогне. Трябваше ли да го посъветва да се завърне в родината и да устрои живота си тук, да поднови старите връзки — за това нямаше никакви пречки, — а в останалото да се осланя на приятелска помощ? Но то означаваше същевременно да му каже — и колкото по-внимателно, толкова по-оскърбително, — че всички негови досегашни опити са били неуспешни, че най-сетне трябва да ги изостави и да се прибере у дома, където навред ще го сочат с пръст като завърнал се завинаги неудачник, да му каже, че само приятелите му, останали в родината и преуспели, струват нещо, а той просто е едно голямо дете, което трябва да ги слуша за всичко. А при това нима бе сигурно, че болката, която ще му причини, има смисъл? Може би изобщо нямаше да успее да го върне в родината дори за кратко — нали той самият твърдеше, че вече не проумявал тукашните нрави — и така, въпреки всичко, приятелят щеше да си остане в своята чужбина, огорчен от наставленията и още по-отчужден от приятелите. Ако пък действително съветът бъдеше смазан и тук — естествено, не с умисъл, а от обстоятелствата, — ако не можеше да се оправи с приятелите си, а също и без тях, ако почнеше да се срамува и да страда, че сега вече наистина няма нито родина, нито приятели — в такъв случай не беше ли по-добре за него да си остане в чужбина, както досега? Нима при подобни условия можеше да се очаква, че тук той действително ще сполучи?

По тези съображения, ако Георг изобщо искаше да съхрани писмената си връзка с него, не трябваше да му казва нищо съществено, което иначе без всякакъв страх би написал и на най-далечния познат. Приятелят вече над три години не бе стъпвал в родината и го обясняваше доста неубедително с несигурното политическо положение в Русия^[1], което не позволяваше на един дребен търговец дори за кратко да се отдели от работата си. В същото време обаче стотици хиляди руси спокойно кръстосваха света. А тъкмо през тези три години в живота на Георг бе настъпила голяма промяна. За смъртта на майка му преди около две години, след което Георг и старият му баща живееха в общо домакинство, приятелят наистина бе успял да узнае и в писмо изрази съболезнованията си, но доста сухо, което можеше да се обясни само с едно — че в чужбина напълно се загубва представата за скръбта от подобна загуба. Но оттогава Георг бе подхванал с още по-голяма решителност търговските си дела, както и всичко останало. Може би, докато майката бе жива, бащата му пречеше да разгърне истинска собствена дейност, като в работата признаваше единствено своето мнение; може би след смъртта на майката бащата бе станал по-сдържан, макар все още да ходеше в магазина; може би — и това бе най-вероятното — много по-важна роля тук играеха някои щастливи обстоятелства, във всеки случай за тези две години съвсем неочаквано фирмата процъфтя, наложи се да удвоят служителите, търговският оборот се увеличи пет пъти и без съмнение предстоеше по-нататъшен напредък.

Приятелят обаче не знаеше нищо за тази промяна. По-рано — за последен път може би в онова съболезнователно писмо — той се опитваше да придума Георг да се пресели в Русия, като надълго описваше изгледите за успех в Петербург именно за неговата търговска дейност. Цифрите изглеждаха нищожни в сравнение с размаха, който сега биха приели делата на Георг. Ала Георг се бе въздържал да пише на приятеля за търговските си успехи и ако го стореше сега, с по-късна дата, то действително би направило странно впечатление.

Така Георг се ограничаваше да осведомява приятеля само за незначителни случки, каквито безредно се тълпят в ума, когато човек седи и размисля в спокоен неделен ден. Той желаеше само едно — да не наруши представата за родния град, която приятелят навярно си бе създал по време на дългото отсъствие и с която се бе примирил. И стана тъй, че в три доста отдалечени по време писма Георг извести на приятеля за годежа на някакъв напълно безразличен нему човек с едно също тъй безразлично за него момиче, докато накрая, съвсем против намеренията му, приятелят започна да се интересува от това събитие.

Ала на Георг бе по-леко да му пише за подобни неща, отколкото да си признае, че самият той преди месец се е сгодил с госпожица Фрида Бранденфелд, мома от заможно семейство. Той често разговаряше с годеницата си за този свой приятел и за особеното отношение, което бе възприел към него в писмата си.

— Значи той няма да дойде на сватбата ни? — казваше тя. — Но аз имам правото да опозная всички твои приятели.

— Не искам да го разстройвам — отвръщаше Георг. — Опитай се да ме разбереш, той вероятно ще дойде, поне аз така мисля, но ще се чувствува притеснен и онеправдан, може би ще ми завиди и положително ще остане недоволен, а като не успее да превъзмогне недоволството си, ще отпътува обратно сам. Сам — разбираш ли какво значи това?

— Да, но няма ли да узнае за сватбата ни по друг път?

— Наистина не мога да попреча, но при неговия начин на живот то е малко вероятно.

— Щом имаш такива приятели, Георг, не е трябвало изобщо да се сгодяваш.

— Е, за това сме си виновни и двамата; но аз и сега не съжалявам.

А тя, задъхана под целувките му, мълвеше:

— И все пак това ме обижда.

Тогава той решаваше, че всъщност не е толкова страшно да пише на приятеля за всичко. „Такъв съм аз и такъв трябва да ме приема той — казваше си Георг. — Не мога да се преправя на човек, навярно по-подходящ от мене да му бъде приятел.“

И действително в дългото писмо, което написа в тази неделна утрин, Георг извести на приятеля си за сключения годеж със следните думи: „Най-радостната новина си запазих за края. Сгодих се с госпожица Фрида Бранденфелд, мома от заможно семейство, преселило се в нашия град доста след твоето заминаване, тъй че едва ли ти е познато. При случай ще ти съобщя повече подробности за моята годеница, а за днес стига да ти пиша, че съм много щастлив и че в отношенията ни с тебе е настъпила само една промяна — вместо съвсем обикновен приятел, сега в мое лице ще имаш един щастлив приятел. Освен това в годеницата ми, която сърдечно те поздравява и в близко време сама ще ти пише, ще намериш искрена приятелка, което за един ерген не е напълно без значение. Зная, че много неща те възпират да ни гостуваш, но нима тъкмо моята сватба не е големият повод най-сетне да превъзмогнеш всички затруднения? Но както и да е, не се ръководи от никакви други съображения, а само от твоята добра воля.“

С това писмо в ръка Георг проседя дълго зад писалището си, извърнал лице към прозореца. От улицата го бе поздравил някакъв познат, но той му бе отвърнал само с разсеяна усмивка.

Накрая пъхна писмото в джоба си, излезе от стаята и по малък коридор премина в отсрещната стая при баща си, където не бе влизал вече с месеци. А и не бе ставало нужда, защото с баща си постоянно се срещаше в магазина, обядваха по едно и също време в една гостилница, а вечер, макар всеки сам да си приготвяше нещо за ядене, ако Георг не прекарваше с приятели или не ходеше у годеницата си, както най-често се случваше, двамата обикновено посядаха за малко в общата всекидневна, всеки потънал в своя вестник.

Георг се удиви колко тъмна е стаята на бащата дори в тази слънчева утрин. Значи такава сянка хвърляше високата стена, издигаща се в края на малкия двор. Бащата седеше до прозореца в един ъгъл, украсен с различни реликви, които напомняха за покойната майка, и четеше вестник, като го държеше косо пред очите си и с това се мъчеше да подпомогне слабото си зрение. На масата личаха останките от закуската, очевидно почти недокосната.

— Виж ти, Георг! — възкликна бащата и веднага тръгна насреща му. Тежкият му халат се разтвори при вървенето, полите се развяха.

„Баща ми все още е великан“ — помисли си Георг.

— Но тук е непоносимо тъмно — каза накрая той.

— Да, тъмно е — отговори бащата.

— А и прозореца си затворил?

— Така ми е по-добре.

— Та вън е съвсем топло — рече Георг, сякаш в заключение на предишното, и седна.

Бащата разтреби съдовете от закуската и ги сложи върху един скрин.

— В същност исках само да ти кажа — продължи Георг, като разсеяно следеше движенията на стареца, — че вече оповестих в Петербург годежа си.

Той поизмъкна писмото от джоба си и го тикна обратно.

— Защо пък в Петербург? — запита бащата.

— На моя приятел — отвърна Георг и потърси с поглед очите на баща си. „В магазина е съвсем друг — помисли си той, — как само се е разположил в креслото и е скръстил ръце.“

— Аха! На твоя приятел — натърти бащата.

— Известно ти е, татко, че най-напред исках да премълча пред него за годежа си. От състрадание, не по друга причина. Сам знаеш, че той е труден човек. Казвах си, нека узнае за годежа ми от другаде, макар че при самотния му начин на живот то е слабо вероятно — все пак не мога да попреча, — но само от мен да не го узнае.

— И сега промени намерението си? — попита бащата, остави големия вестник на подпрозоречната дъска, а върху вестника очилата си и ги покри с ръка.

— Да, сега промених намерението си. Ако ми е добър приятел, казах си, моят щастлив годеж ще е щастие за него. И затова, без да се колебая повече, го оповестих. Но преди да пусна писмото, исках да ти кажа.

— Георг — рече бащата и разтегна беззъбата си уста, — чуй ме! Заради тази история си дошъл да се посъветваш с мен. Това безспорно ти прави чест. Ала то не е нищо, то е по-лошо и от нищо, ако сега не ми кажеш цялата истина. Не желая да ровя в неща, на които не им е тук мястото. След смъртта на скъпата майка станаха някои недобри работи. Навярно и на тях ще им дойде времето, навярно ще дойде по-скоро, отколкото си мислим. В магазина ми убягва едно-друго, може и да не скриват нищо от мене — сега съвсем не искам да твърдя, че нещо се скрива от мене, — силите вече ме напускат, паметта отслабва, нямам предишния поглед върху всичко. Първо, такъв е природният ход, и, второ, смъртта на нашата майчица ме порази много повече, отколкото тебе. Но понеже тъкмо сме стигнали до тази история, до това писмо, моля те, Георг, не ме лъжи. Ти наистина ли имаш приятел в Петербург?

Георг смутено се изправи.

— Да оставим на мира приятелите ми. И хиляда приятели няма да ми заменят бащата. Знаеш ли какво мисля? Не се щадиш достатъчно. А годините си искат своето. В търговските дела ти си ми необходим, сам го знаеш много добре, но ако магазинът вреди на здравето ти, още утре ще го закрия завинаги. Така не може. Трябва да променим начина ти на живот. Ала из основи. Седиш тук на тъмно, а във всекидневната грее слънце. Едва хапваш от закуската, вместо да се подкрепиш, както му е редът. Седиш на затворен прозорец, а въздухът ще ти е тъй полезен. Не, татко! Ще повикам лекар и ще спазваме предписанията му. Ще меним стаите, ти ще се преместиш в предната стая, а пък аз — тук. Изобщо няма да почувствуваш промяната, ще пренесем всичките ти вещи. Но за това има време, а сега си полегни още малко, нужен ти е пълен покой. Хайде, ще ти помогна да се съблечеш, ще видиш, че ще успея. Ако пък искаш веднага да се настаниш в предната стая, можеш да легнеш в моето легло. Впрочем това ще е доста разумно.

Георг застана съвсем близо до баща си, който бе отпуснал на гърди разчорлената си белокоса глава.

— Георг — тихо каза бащата, без да помръдне.

Георг веднага коленичи до бащата, видя умореното бащино лице и свръхразширените зеници, извити към него от ъгълчетата на очите му.

— Ти нямаш приятел в Петербург. Винаги си бил шегобиец и не си се спирал дори пред мене. Как пък тъкмо там щеше да имаш приятел! Изобщо не мога да повярвам.

— Но помисли, татко — каза Георг, вдигна бащата от креслото и докато той стоеше пред него съвсем безпомощен, свали халата му, — скоро ще станат три години, откак приятелят ми ни гостува. Още си спомням, че той не ти бе особено драг. Най-малко два пъти трябваше да ти казвам, че си е отишъл, въпреки че седеше в стаята ми. Отлично разбирах твоята неприязън към него, приятелят ми си има своите странности. Но след това ти пак охотно разговаря с него. Тогава бях толкова горд, че го изслушваш, одобряваш думите му и му задаваш въпроси. Ако помислиш, сигурно ще си спомниш. Той разказваше тогава невероятни истории за руската революция. Как например в Киев, където пътувал по търговски дела, по време на безредиците видял на един балкон някакъв свещеник, който изрязал върху дланта си голям кръст, вдигнал окървавената си ръка и позовал тълпата. Та самият ти тук и там си преразказвал тази история.

Междувременно Георг бе успял отново да сложи бащата в креслото и внимателно да събуе панталоните му от трико, които той носеше над ленените долни гащи, а също и чорапите. При вида на не особено чистото бельо той се упрекна, че е занемарил баща си. Негов дълг сигурно беше и да следи колко често бащата сменя бельото си. С годеницата си още не бе разговарял изрично как ще устроят живота на бащата в бъдеще, защото мълчаливо бяха приели, че той ще остане сам в старото жилище. Но сега Георг твърдо реши да прибере бащата в бъдещия си дом. Та вгледаше ли се по-добре, почти му се струваше, че грижите, с които се канеше да обгради там бащата, може и да се окажат закъснели.

Георг вдигна бащата на ръце и го понесе към леглото. Докато правеше няколкото крачки, забеляза, че сгушеният на гърдите му баща си играе с верижката на часовника му и изпита страх. Не можа веднага да го сложи да легне. Тъй здраво се държеше той за тази верижка.

Но щом бащата се озова в леглото, всичко изглеждаше пак наред. Той сам се покри, а сетне придърпа одеялото високо над раменете си. Не гледаше свъсено към Георг.

— Вече си спомняш, нали? — попита Георг и му кимна насърчително.

— Добре ли ме покри? — попита бащата, сякаш не можеше да види хубаво ли са завити краката му.

— Значи ти харесва, че си вече в леглото — каза Георг и подпъхна завивката по-хубаво около него.

— Добре ли ме покри? — повторно попита бащата и, изглежда, с особено внимание следеше за отговора.

— Бъди спокоен, добре те покрих.

— Не! — извика бащата тъй, че отговорът се сблъска с въпроса, отметна одеялото с такава сила, че за миг то се разгърна съвсем и той се изправи в цял ръст върху леглото. Само с една ръка леко се опираше в тавана.

— Винаги си искал да ме покриеш, зная, хубостнико, но още не си ме покрил. Дори сетните ми сили пак ще стигнат за тебе, ще стигнат и ще останат. Познавам добре твоя приятел. На драго сърце бих имал син като него. Затова и ти го мамеше през всичките тези години. Че защо иначе? Мислиш ли, че не съм плакал за него? Затова се затваряш в кантората си — никой да не пречи, шефът е зает, — само за да дращиш несмущавано лицемерните си писъмца до Русия. Но за щастие не трябва никой да отваря очите на бащата, та да прозре в сина. А пък сега смяташ, че си му превил врата, тъй си му го превил, че можеш да тръшнеш задника си отгоре, а той няма и да гъкне, затова моят синковец е намислил да се жени!

Георг с ужас бе вперил очи в баща си. Образът на петербургския приятел, когото бащата неочаквано познаваше много добре, го завладя както никога. Видя го, залутан в далечната Русия. Видя го зад вратата на пустия, разграбен магазин. Той стоеше между изпочупените рафтове, разкъсаните стоки, изкривените рамена на газовите фенери. Защо му трябваше да заминава тъй далеч?

— Но виж ме! — извика бащата.

И Георг почти несъзнателно се втурна към леглото, за да схване всичко, но се закова насред пътя.

— Запретна си тя фустите — затананика бащата, — запретна си тя фустите, противната му гъска, ето тъй! — и за да покаже как, той запретна ризата си толкова високо, че на бедрото му се откри белегът от раната, получена през военните му години. — Запретна си тя фустите ето тъй, ето тъй и ето тъй, и ти се прилепи към нея и за да можеш несмущавано да й се наслаждаваш, оскверни паметта на майката, предаде приятеля си и натика баща си в леглото, та да не може да шава. Е, може ли той да шава или не?

И както стоеше прав, без никъде да се държи, той зарита с крака. Целият сияеше от проницателност.

Георг се бе свил в един ъгъл, колкото се може по-далеч от бащата. Преди много време той твърдо бе решил внимателно да следи всичко, за да не бъде изненадан по околни пътища, в гръб или изотгоре. Сега отново си спомни отдавна забравеното решение и пак го забрави, както къса нишка се изхлъзва през иглено ухо.

— И все пак приятелят не е предаден! — извика бащата и за да подкрепи думите си, размаха показалец. — Аз бях негов представител тук, в града.

— Комедиант! — не можа да се стърпи Георг, тутакси осъзна грешката си и — само че много късно — с изцъклени очи тъй силно прехапа езика си, че се преви от болка.

— Да, наистина играех комедия! Комедия! Хубава дума! Каква друга разтуха оставаше на стария овдовял баща? Кажи — и за мига, в който отговаряш, бъди все още жив мой син — какво друго ми оставаше в моята задна стая, преследван от неверните служители, грохнал до мозъка на костите? А моят син жънеше възторзите на света, сключваше сделки, които аз бях подготвил, от радост се премяташе презглава и крачеше пред баща си с недостъпно лице на човек на честта? Мислиш ли, че не бих те обичал, аз, от когото си излязъл?

„Сега ще се наведе напред — помисли си Георг. — Нека падне и се пребие!“ Тези думи пронизаха съзнанието му.

Бащата се наведе напред, ала не падна. И понеже Георг не се притече, както той очакваше, отново се изправи.

— Остани, където си! Не си ми нужен! Мислиш, че още имаш сили да се приближиш, но се въздържаш, защото тъй искаш? Не ме заблуждавай! Аз все още съм много по-силният. Ако бях сам, може би щях да отстъпя, но майка ти ми отдаде силата си, с твоя приятел чудесно се спогодих, клиентелата ти е тук, в джоба ми!

„Дори на ризата си има джобове!“ — каза си Георг и му хрумна, че с този израз може да го направи за посмешище пред целия свят. Помисли го само за миг, защото непрекъснато забравяше всичко.

— Само хвани под ръка годеницата си и ми се изпречи пред очите! Ще ти я отмъкна като нищо!

Георг изкриви лице, сякаш не вярваше в това. Бащата само кимаше към ъгъла на Георг, за да потвърди, че говори истината.

— Как ме развесели днес, като дойде и попита дали да пишеш на приятеля си за годежа. Та той знае всичко, глупчо, той знае всичко! Аз му пишех, понеже ти забрави да ми вземеш писмените принадлежности. Затова не идва вече с години, да, той знае всичко сто пъти по-добре от самия тебе, докато с лявата ръка смачква непрочетени твоите писма, с дясната държи и чете моите!

От възторг бащата заразмахва ръка над главата си.

— Той знае всичко хиляда пъти по-добре! — извика той.

— Десет хиляди пъти! — рече Георг, за да подиграе бащата, но още в устата му думите зазвучаха с мъртвешка сериозност.

— Години вече чакам да дойдеш с този въпрос! Мислиш, че имам друга грижа? Мислиш, че чета вестници? Ето!

И той хвърли на Георг един вестник, случайно пренесен в леглото. Отдавнашен вестник с вече напълно непознато за Георг заглавие.

— Колко дълго се колеба, докато узрееш. Майката трябваше да умре, не можа да доживее тази радост, приятелят загива в своята Русия, още преди три години той бе жълт, готов за боклука, а пък как я карам аз, сам виждаш. Затова имаш очи!

— Значи си ме дебнал! — извика Георг.

Бащата състрадателно, сякаш на себе си, рече:

— Вероятно си искал да го кажеш по-рано. Но сега вече никак не върви.

И добави по-високо:

— Така че днес вече знаеш какво друго е имало освен тебе, досега знаеше само себе си! Всъщност ти беше невинен младенец, но още повече беше не човек, а дявол! Затова знай: сега те осъждам на смърт чрез удавяне!

Георг се усети погнат от стаята, трясъкът, с който бащата зад него се строполи върху леглото, още отекваше в ушите му. На стълбите, по които полетя като по наклонена плоскост, той се сблъска с домашната си помощница, която искаше да се качи, за да разтреби жилището след изтеклата нощ.

— Господи Исусе! — извика тя и закри лице с престилката си, но той вече бе отминал.

Изскочи от вратата, прекоси пътното платно, носен към водата. Вкопчи се в перилата като гладен в къшей хляб. Преметна се ловко през тях, (в юношеските години за гордост на родителите си бе отличен гимнастик.)

Още се държеше с отслабващи ръце, а когато между пръчките на перилата съзря автобус, който лесно би заглушил падането му, викна тихо: „Мили родители, все пак винаги съм ви обичал“ — и се пусна.

В този миг по моста потече направо безкрайно движение.

 

Бележки

[1] Разказът визира руската революция от 1905–1907 г. — бел. пр. ↑