Чарлс Къминг
Чужда територия (80)

80

Седяха и чакаха на една пейка в средата на площада — жена на петдесет и три, с елегантна пола и кремава блуза, четирийсет и три годишен мъж в ленен костюм, видял и по-добри времена, и млад французин по джинси, който пушеше цигара. Имаше вид на техен племенник или син.

— Всеки момент ще дойде — каза Амилия.

Беше събота, малко преди единайсет, в градинката играеха деца под бдителните, макар и изтощени погледи на бащите си, обещали на своите съпруги и приятелки няколко часа почивка от задълженията им на майки. Едно от децата — момиченце на около три годинки — буташе миниатюрна количка с гола кукла. Количката се друсаше напред-назад по чакъла пред пейката, веднъж детето се спъна и падна, но веднага се изправи на крака без сълзи и хленчене, без дори да забележи, че Франсоа бе станал от мястото си, за да й помогне.

— Смело момиче — каза той на френски, като си седна, но малката и това не чу.

Автомобили заобикаляха парка по посока на часовниковата стрелка, келнерите в кафенето на отсрещната страна на площада разнасяха бутилки „Перие“ и кафе оле, клиентите се припичаха на слънце. Кел се обърна и погледна към Рю Карно, после към часовника си.

— Само минута още — каза Амилия и сложи ръка на коляното на сина си.

Кел ги наблюдаваше как ненаситно се радват на компанията си и си помисли колко ловко Амилия бе изиграла картите си. Джими Маркан — повишен и изпратен във Вашингтон, с увеличена заплата, разходите за училището на децата му покрити изцяло, също и наемът за скромния му дворец с пет спални в Джорджтаун — достатъчно аргументи, за да се увери, че МИ6 наистина бе оставено в добри ръце, дори да имаше някои съмнения относно целесъобразността жена да оглави Службата. Саймън Хейнс — твърде зает да благодари на министър-председателя за рицарското си звание, за да му остава време да умува защо Амилия бе крила толкова дълго извънбрачното си дете. И накрая Джордж Тръскот — експедиран в чужбина като шеф на бюрото в Германия, преди да бе имал възможност да задава неудобни въпроси относно внезапната поява в Лондон на някой си мосю Франсоа Мало.

По идея на Амилия Кел, Елза и Дръмънд провериха за евентуална връзка между Тръскот и елементите от ДЖСЕ, които бяха отвлекли Франсоа, но след две седмици ровене не откриха такава; нямаше дори данни Тръскот изобщо да е знаел за Деньов. От друга страна, тяхното разследване доказа правотата на Кел да подозира като основна причина за операцията спадащото френско влияние в Северна Африка. Елза се бе сдобила с копия от две телеграми, изпратени от Париж, които потвърждаваха, че високопоставени фигури в ДЖСЕ били „крайно загрижени“ от назначението на Амилия Левин за шеф на МИ6. Страховете им се оправдаха напълно: за броени дни след поемането на поста Амилия отмени деветнайсет отделни операции в Кавказ и Източна Европа и пренасочи повече от четирийсет служители към бързо набиращите сила бюра на МИ6 в Триполи, Кайро, Тунис и Алжир. Като шеф на бюрото в Турция, Пол Уолинджър получи картбланш да засилва влиянието на МИ6 от Истанбул до Техеран и от Анкара до Йордания. В Лондон други нейни съюзници, и от двете страни на реката, получиха указания да търсят одобрението на министър-председателя за тази смяна на приоритетите — не особено трудна задача, при положение че Даунинг Стрийт вече смяташе да бере плодовете на Арабската пролет в областта на икономиката и сигурността. Още преди обявяването на избори в Египет френското правителство бе изпаднало в параноя от агресивната кампания на МИ6 за вербуване на източници сред Мюсюлманското братство и в „дълбока загриженост“ от факта, че либийският петрол постепенно се изплъзва от контрола на „Тотал“.

Посрамен, Париж бе предприел вътрешно разследване на причините за поведението на Люк Жаво, подробности от което изтекоха към Воксхол Крос благодарение на източници, с които Амилия разполагаше. Разследването потвърди, че именно Жаво е бил служителят, натоварен да разчисти кашата след измяната на Деньов. Скандалът се бе отразил на кариерата му — нещо, за което той обвиняваше лично Амилия Левин и за което преките му началници с радост приеха да й отмъстят, одобрявайки без забележки плановете му за операция „Мало“. След освобождаването на Франсоа ДЖСЕ официално се дистанцира от „действалите на своя глава безотговорни елементи“, които за малко не довели до разрив в иначе „трайните и здрави връзки на приятелство и сътрудничество между нашите две страни“. Парижкият колега на Амилия не пропусна да подчертае важността на запазване в най-строга тайна на случилото се в Сал сюр л’Ер не само с оглед личната неприкосновеност на мисис Левин, но и за „избягване на нежелани усложнения пред съответните правителства“. Едва ли бе необходимо да се добави, че Париж беше възмутен от убийството на действащи служители на ДЖСЕ на френска земя от бивши войници от британските Специални части, които не се отчитаха пред никого.

Информацията за Валери дьо Сер беше по-оскъдна, но се разбра поне, че била бивша служителка на Групата за специални операции към Националната полиция, родена в Монреал, като с Люк се познавали от съвместна антитерористична операция на съответните им служби. Амилия описа пагубното й влияние върху Люк като „достойно за лейди Макбет“; накрая тя и френският й колега се разбраха, че Валери е успяла да убеди Жаво да дезертира от ДЖСЕ и да поиска откуп за Франсоа с цел лично облагодетелстване.

Що се отнася до Кел, четирийсет и третият му рожден ден не донесе особена промяна в неговия живот. Доколкото делото „Ясин“ беше насрочено за началото на следващата година, Амилия му бе дала да разбере, че не би могла да си позволи да го привлече отново на служба, докато доброто име на „Свидетеля Х“ не бъде възстановено от съда, а инцидентът — заличен от служебното му досие. С Клеър не се бяха чували след завръщането й от Калифорния и Кел продължаваше да живее под наем в ергенския си апартамент на Кенсъл Райз, да си взема храна за вкъщи от закусвалните и да гледа стари черно-бели филми по Класик ТВ. Амилия бе уредила да му тече едновременно заплата и пенсия, но благодарността й за решаващата му роля в освобождаването на сина й може би не беше чак толкова щедра, колкото бе очаквал. Чувстваше се като човек, похарчил цяло състояние за подарък на близък приятел само за да види как онзи го прибира в някой шкаф, без дори да си даде труда да го отвори. На моменти Кел се хващаше, че го е яд за рисковете, които бе поел заради Амилия, заради тайните, които бе приел да пази, но обичта и уважението му към нея бяха такива, че й прости и това. Поведението на Амилия положително се влияеше колкото от случилото се във Франция, толкова и от изискванията на новата й длъжност. След време, повтаряше си той, тя ще ме привлече обратно в семейството и ще ми даде да си избера задграничен пост по свой вкус. Кел очакваше с нетърпение този ден не на последно място, защото искаше да се махне по-далеч от Лондон и от проваления си брак с Клеър.

 

 

Кел забеляза пръв стареца, който пристъпваше бавно по улицата в сивия си костюм от тънка каша. Позна го, защото го бе наблюдавал от същото това място само преди три дни.

— Ето го, идва — прошепна той.

Франсоа скочи от пейката, но Амилия остана на мястото си, сякаш Кел и Франсоа й бяха нещо като стражи, като ангели пазители. Чу Франсоа да пита: „Къде?“, и го видя как се взира в посоката, в която гледаше Кел.

— Пресича улицата — отвърна тихо Кел. — Мъжът с бялата коса и сивия костюм. Виждаш ли го?

— Видях го. — Франсоа се отдели от тях сякаш за да се подготви психически за онова, което предстоеше да се случи. Едва тогава и Амилия се обърна. По-късно Кел щеше да си каже, че я е чул как си поема рязко въздух, но е възможно и да си го е въобразил.

Жан-Марк Домал, внезапно усетил присъствието на Амилия Уелдън, се спря в края на площада, сякаш докоснат по рамото от призрак. Той гледаше към трите фигури на пейката, но явно очите му не ги виждаха на фокус. Направи две крачки напред. Кел и Франсоа останаха на местата си, но Амилия тръгна към него.

Когато я видя, главата му затрепери; изключителната й красота беше пред очите му, непокътната от времето.

— Амилия?

— С’est moi, Jean-Marc.

Двамата се приближиха един към друг и се целунаха леко по двете бузи.

— Какво правиш тук?

Той погледна зад рамото й към Кел, вероятно мислейки, че той е мъжът, спечелил най-после сърцето на Амилия. После отмести очи наляво към младия мъж и го огледа внимателно, като се питаше дали не се познават отнякъде.

— Знаех, че ще те срещна тук — каза Амилия, като постави длан върху китката му. Беше изумена да види колко се е променил, но годините не бяха угасили изцяло любовта й към него. Щастлив е онзи, който има поне един човек в живота си, способен да го разбира и обича изцяло. — Изглеждаш добре — каза тя.

Амилия улови погледа на Кел и той прочете в очите й обич и благодарност, неочаквана награда за всичко, което бе направил за нея. После Амилия се извърна към сина си.

— Жан-Марк, искам да те запозная с един човек.