Чарлс Къминг
Чужда територия (76)

76

Франсоа чу превъртането на ключа в бравата точно в осем и петнайсет. Понякога го будеха по-рано, понякога — когато Аким беше на смяна — го оставяха да си отспи.

Още отначало Люк му бе наредил, когато на вратата се почука, да остане на леглото. Ако не го завареха седнал, с вдигнати нагоре ръце и разтворени длани, за да покаже, че не държи нищо, щяха да хвърлят храната му на пода и до вечерта нямаше да получи нищо повече за ядене. Затова Франсоа направи това, което правеше винаги в такива случаи: вдигна ръце над главата си като войник, който се предава.

Тази сутрин влезе Валери. Това беше необичайно. Люк надничаше зад гърба й. От Аким и Слиман нямаше следа. Посред нощ Франсоа бе чул шум от кола, която спря пред къщата; стори му се, че разпозна и гласа на мъжа, слязъл от нея. Люк го посрещна и поздрави в антрето. Беше един от заместващите пазачи, наети през онзи уикенд, когато Слиман и Аким трябваше да отидат до Марсилия — бивш член на Чуждестранния легион, наперен фукльо с ниско подстригана коса на име Жак, който не можеше да готви като останалите и се отличаваше с някаква особена ленива, безскрупулна тъпота. Франсоа предположи, че са го повикали, за да дежури; молеше се Слиман да е получил няколко дни отпуск. Молеше се никога повече да не го види.

— Трябва да заснемем видео — каза Валери, като му даде знак да остане на леглото. В ръцете си държеше вестник. Люк извади айфон.

— Какво видео?

— Такова, което да доказва, че си жив — отвърна троснато Люк.

Държаха се рязко и бяха някак притеснени. Франсоа винаги се опитваше да разтълкува поведението им, да разбере техните мотиви и намерения. Всеки път, когато се отнасяха безпардонно с него, когато го обиждаха и унижаваха, той се боеше, че е дошъл моментът да го убият.

— Дръж това.

Валери му подаде брой на „Фигаро“. Беше от тази сутрин. Имаше уводна статия за Саркози, реклама за почивка в Мексико, нещо в най-дясната колонка за Обама и финансирането във Вашингтон. Люк придърпа дървен стол от коридора и седна срещу Франсоа, като насочи обектива на айфона към леглото.

— Кажи кой си — нареди той.

Валери бе застанала от едната му страна, но се дръпна, когато Люк й посочи, че засенчва светлината.

— Казвам се Франсоа Мало. — Франсоа имаше необяснимото усещане, че е вършил това много пъти в миналото. Погледна към Валери. Очите й бяха приковани в голата стена зад него.

— Коя дата сме днес? — попита Люк.

Франсоа обърна вестника и изрецитира датата, после вдигна челната страница към обектива.

— Така е добре — обади се Валери и направи знак на Люк да спре да снима. — Какво друго й е нужно да знае?

Франсоа ги погледна, като се опитваше да отгатне какво мислят. Бяха му казали, че за него е поискан откуп, че „майка“ му ще плати. Той не знаеше нищо за нея, освен онова, което Слиман му бе шепнал нощ след нощ през вратата. Но не искаше да повярва и на дума от казаното. През първите няколко часа след отвличането му той си бе въобразявал, че просто са го сбъркали с друг, че са се насочили към погрешния човек, че са убили погрешното семейство. Сега, по-малко от месец след убийството на родителите му, той бе започнал да се чувства свободен от присъствието им и това го караше да се срамува от себе си. Не трябваше ли да скърби за тях, въпреки че с времето се бяха отчуждили? Що за син беше той да се интересува само от собственото си оцеляване, да изпитва облекчение, че майка му и баща му са убити?! Искаше да поговори с някого, с Кристоф и Мария; боеше се, че започва да полудява. Те му бяха приятели и нямаше да го съдят, винаги разбираха всичко, което се опитваше да им каже.

— Днес е последният ни ден в къщата — обяви Валери. — Утре по това време се местим.

— Защо? — попита Франсоа.

— Защо? — повтори Люк, имитирайки гласа на Франсоа, докато изнасяше стола обратно в коридора.

През отворената врата Франсоа зърна за миг Слиман в дневната. Нещо му подсказваше, че няма да доживее до следващата сутрин.

— Защото твърде много хора са идвали в тази къща и знаят, че си тук — отвърна Валери. Слиман се обърна и му се усмихна, сякаш бе чул разговора им от самото начало. — Гледаме да опростим нещата. — Валери коленичи до него и разроши с ръка косата му. — Не се бой, малкият. Мама скоро ще дойде да те вземе.