Чарлс Къминг
Чужда територия (32)

32

Франсоа Мало се нахрани, плати сметката в брой и тръгна към салона за развлечения на последния етаж. Искаше и същевременно не искаше да се запознае с някоя жена. Изпаднал бе в особено раздвоение, обзет бе от противоречиви желания. Искаше му се да излезе за малко извън черупката си, да усети близостта на друго човешко същество, но ако можеше, да си спести сложния и уморителен ритуал на прелъстяването. Във всеки случай какви бяха шансовете му да срещне подходящо момиче на кораб като този? Един ферибот насред Средиземно море не беше като нощен бар в Париж или Рен. По-добре беше да изчака до Марсилия и там да си плати за момиче, ако можеше да стане незабелязано. В Тунис не можеше да рискува, там законите бяха строги, но на два-три пъти в „Рамада“ бе изпитал такъв сексуален глад, че си бе записал час за масаж, само и само да усети женско докосване по тялото си. Когато Амилия го мажеше по гърба с лосион против изгаряне, не беше същото; не това искаше Франсоа. Подобно поведение го объркваше.

Седеше вече десетина минути на бара, когато си даде сметка, че до него е застанал мъж, който се опитва да привлече вниманието на барманката. Позна го — беше го видял в ресторанта да чете списание „Тайм“. Тогава си бяха кимнали и Франсоа бе усетил погледа му още един-два пъти, докато ядеше пастата си. По бледата му кожа и небрежния външен вид Франсоа допусна, че е англичанин. Яката на ризата му беше поизмачкана, имаше поне еднодневна брада, обувките му бяха кафяви и ожулени. Преди сам да разбере какво става, погледите им се срещнаха отново и мъжът го заговори:

— Тук човек не може едно питие да си поръча.

Франсоа вдигна рамене. Макар да разбираше английски, сега не беше в настроение да срича на чужд език с непознат. Освен това ненавиждаше наглостта на британците, които смятаха, че всички останали са длъжни да говорят езика им. Непознатият усети нагласата му и превключи на френски:

— Vous êtes français?

— Oui — отвърна Франсоа. — Vous le parlez?

Мъжът, който се представи като Стивън Юнияке, говореше перфектен френски. В първия момент Франсоа леко се притесни да не се окаже гей, но още в началото на разговора Стивън го осведоми, че е „щастливо женен“ и се връща от Тунис при семейството си след една седмица на хотел в Хамамет.

— И как ви се стори там?

— Масов туризъм в най-чист вид — отвърна Стивън. — Дечица с надуваеми дюшечета, капанчета за риба с пържени картофки, накъдето и да се обърнеш, все изгорели англосаксонци. Можех със същия успех да си остана и в Рединг.

Най-после барманката ги забеляза и пристъпи към тях. Франсоа беше изпил първата си порция джин с тоник, затова не се изненада, когато Стивън му предложи втора, нито намери сили да откаже.

— Благодаря. Много любезно от ваша страна.

— Моля, за мен е удоволствие. Сам ли пътувате?

Може би този тип наистина беше гей. Може би Стивън Юнияке летуваше в Хамамет, за да си хваща малки момченца по плажа.

— Да — отвърна Франсоа, като се запита дали нямаше да му се наложи още веднъж да разкаже историята на Амилия. При самата мисъл за това го изпълваше досада.

— И живеете в Марсилия?

— В Париж.

Умишлено краткият отговор сякаш убеди англичанина да смени темата. Той се беше настанил на високото столче и се оглеждаше съсредоточено наоколо, сякаш се чудеше какво да каже.

— Тоя бар има вид, сякаш го е декорирала Грейс Джоунс с махмурлук.

Това беше твърде точно и остроумно описание; Франсоа се засмя и хвърли поглед наоколо. В преградката на диджея седеше мъж на около петдесет с чифт слушалки, залепени за потния му скалп, и се опитваше да подмами на дансинга групичка превъзбудено кудкудякащи домакини от Марсилия. Засега само едно десетгодишно момченце се беше поддало на изкушението. Едната от жените оглеждаше настойчиво Франсоа, но беше дебела и с нисък социален статус и той не й обърна внимание. Около дансинга проблясваха лилави прожектори, огледалното кълбо се въртеше и обсипваше помещението с малки лилави звездички. Диджеят пусна кавър версия на „Куин“ в изпълнение на Роби Уилямс и Стивън престорено се задави с питието си:

— О, господи!

— Какво има?

— От името на моите сънародници, позволете да ви се извиня за това измъчено пеене.

Франсоа отново се засмя; беше му приятно да води нормален разговор с интелигентен и остроумен събеседник. Амилия беше и интелигентна, и остроумна, но времето, прекарано с нея, беше различно. Наподобяваше по-скоро поредица от делови срещи или интервюта, при които и двамата се опитваха да научат повече един за друг. Една вечер в Тунис, когато Амилия си бе легнала, той реши да излезе от хотела и да вземе такси до Ла Марса. Ала нощният живот го бе разочаровал. Цяла вечер бе седял сам край дансинга и бе наблюдавал как разни нафукани местни плейбойчета се опитваха да съблазняват мюсюлмански девойки, които за нищо на света не биха легнали с тях. В ислямския свят сексът преди брака е най-страшният грях, който би могла да стори една жена. Момчетата носеха огромни златни часовници, косите им тежаха от гел. Едно от момичетата, с твърде силна очна линия, флиртуваше с Франсоа и той си помисли дали да не я покани на танц. Но на такива места никога не се знае кой гледа отстрани и какви могат да бъдат последиците, а Франсоа не искаше да рискува. Всички тунизийски мъже му изглеждаха леко пълни и имаха зловещи мустаци. Някой от тях можеше да се окаже неин приятел или брат. Стана му жал за момичето и се запита какво ли щеше да излезе един ден от нея.

— Как ви се стори храната в Тунис? — чу той гласа на Стивън.

Очевидно беше, че англичанинът се мъчи да поддържа разговор, а храната беше една от любимите теми на Франсоа. Той с готовност отвърна, че му е било много приятно да вечеря с майка си в някакво открито рибно ресторантче в Ла Гулет, но и двамата били разочаровани от кускуса в един незаслужено скъп ресторант в Сиди Бу Саид.

— При мен беше истинска катастрофа — сподели Стивън. — На едно място си поръчах „мергез“, като си мислех, че е риба, пък то се оказа наденица. Следващия път реших да заложа на сигурно и поисках „тахина“, но ми донесоха някакъв омлет. Нищо общо с мароканската кухня. Та вие казвате, че майка ви живее в Тунис?

Франсоа усети, че е попаднал в капан. Трябваше все нещо да каже за Амилия, иначе щеше да прозвучи невъзпитано.

— Дълга история.

Стивън погледна надолу към чашата си, после нагоре към огледалното кълбо, накрая към Франсоа.

— Не бързам за никъде.

И Франсоа му разказа. Всичко. За убийството в Египет. За опитите му да се свърже с Амилия чрез агенцията за осиновяване. За срещата им в Париж. Описа му седмицата, която бяха прекарали заедно в Гамарт. Сякаш разказваше любим анекдот — украсяваше определени елементи, прескачаше частите, които вече не го интересуваха, опитваше се да опише Амилия в най-добрата възможна светлина. И, както бе очаквал, Стивън слушаше внимателно. Беше ту шокиран от трагедията в Шарм ел Шейх, ту зарадван, че майка и син се бяха събрали толкова скоро след случилото се. На Франсоа обаче започнаха да му омръзват въпросите и съчувствените коментари. Към единайсет вече бе стигнал дъното на поредния си джин с тоник, след като бе сметнал за нужно да почерпи веднъж и той от благодарност за предишния. Сега отчаяно искаше да се освободи от англичанина и да се върне в каютата си. За негова радост от известно време някаква жена от другата страна на бара ги заглеждаше с видим интерес. Отначало Франсоа не можеше да определи със сигурност с кого от двама им флиртуваше тя. Беше привлекателна, макар и агресивна на вид, около четирийсетгодишна; той я бе забелязал още следобед в салона за пътници да чете вестник в едно от креслата. При нормални обстоятелства би допуснал, че всяка жена ще предпочете него пред Стивън, но този път му се стори, че вниманието на непознатата беше насочено по-скоро към англичанина.

— Струва ми се, че си имаш почитателка — каза му той, като посочи с очи към нея.

— Къде? — попита Стивън, който сякаш изобщо не я бе забелязал.

— Отсреща, през бара. Дамата с изрусената коса. Да я поканя ли при нас?

Изненадан, Стивън се извърна в указаната посока. Франсоа забеляза, че щом погледите им се срещнаха, англичанинът се поизчерви. Жената отмести очи.

— Бих казал, че със сигурност се интересува повече от теб — отвърна Стивън.

Франсоа бе поласкан, но и чашата му беше празна, а той отдавна чакаше този момент. Предстоеше му дълъг ден. Разполагаше с нужното извинение да си тръгне.

— Не — каза той, като се надигна от столчето. — Оставям те с нея. — Двамата се здрависаха. — Е, беше ми приятно. Ти си изключително забавен събеседник. Надявам се да се видим утре.

— И аз — отвърна Стивън и двамата се разделиха.