Чарлс Къминг
Чужда територия (22)

22

Кел се бръснеше в банята, когато Сами му позвъни от стоянката за таксита.

— Французинът току-що влезе в хотела ти. Попитах го дали ще желае такси, като излезе. Той каза „да“.

— Супер! Благодаря ти, Сами. Страхотно се справяш. — Подобни дребни комплименти, които му помагаха да спечели лоялността на всеки агент, бяха станали втора природа за Томас Кел. — Ще ме държиш в течение, нали? Вероятно е влязъл, за да вземе Амилия. Като разбереш накъде отиват, звънни да ми кажеш.

— Няма проблем.

По мобилния телефон бе полепнала пяна за бръснене. Кел я избърса и с няколко замаха на самобръсначката премахна наболата брада от лицето си. После се изплакна и избърса, напръска гърдите си с афтършейв и погледна отражението си в огледалото. Откри чиста риза на закачалката в гардероба, заключи паспорта си в сейфа и взе магнитната карта от реното. Веднага щом Сами му дадеше знак, че Амилия и Мало са на път, той щеше да ги проследи с колата, която Маркан му бе осигурил. Ако се срещаха с други хора, Кел държеше да види лицата им. Това беше основен принцип в работата на оперативния работник: никога не оставяй нищо на случайността.

Седна на леглото и зачака. Сърцето му биеше забързано; самият той не помнеше откога не бе усещал такъв прилив на адреналин. Сигурно от месеци. Извади една бира от хладилника и отвори капачката със зъби — един номер, който му бе останал от младежките компании и заради който Клеър все му се караше: „Ще си изкъртиш някой кътник, идиот такъв!“

Есемесът пристигна малко след осем и петнайсет. Сами бе написал на английски:

Мъж и жена заедно. Ла Гулет.

Кел написа „Ла Гулет“ в търсачката на телефона си и откри, че е предградие на брега на морето между Гамарт и центъра на града, с ресторанти и барове, които вечер привличаха тълпи туристи. Очевидно Амилия и Мало бяха тръгнали да вечерят.

Той грабна фотоапарата и тръгна тичешком към изхода на хотела. Същият пиколо, който го бе посрещнал на идване, беше още дежурен. Този път нямаше служебни усмивки и излишна куртоазия; човекът профуча покрай него, понесъл табла с ментов чай и курабийки. Благодарен за анонимността си, Кел излезе отвън на паркинга, още напечен от залязлото слънце; отдалеч отключи реното с дистанционното, пъхна магнитната карта и хвърли фотоапарата на задната седалка.

Колата обаче не искаше да запали. Той настъпи докрай съединителя и натисна повторно бутона „Старт“. Нищо. За миг прехвърли в съзнанието си възможността да е бил забелязан от Амилия и тя да е повредила умишлено колата му, но си каза, че това е абсурд. Най-вероятно проблемът беше в електрическата система на реното. Кел опита още веднъж, като извади картата и повторно я пъхна в отвора, сложи крак на съединителя и натисна „Старт“. Отново нищо.

— Защо просто не дадат на човека нормален ключ? — промърмори ядосано той и реши да вземе такси.

Таксита нямаше. И което беше по-лошо, осмина нетърпеливи пенсионери стояха скупчени до бариерата на входа към „Рамада“. Към тях се присъединиха и четирима гости от „Валенсия“. Един от тях — мъж на възрастта на Кел, с памучен панталон и яркожълта хавайска риза — тръгна към кръстовището с надеждата да спре такси на шосето.

— Къде са се дянали тия таксита? — попита на френски Кел, но старците го изгледаха тъпо и той повтори въпроса си на английски.

— Нещо става в Ла Марса тази вечер — отвърна един от тях. Беше общителен дядка с бяла коса, бастунче и петна от пот под мишниците. — Някакъв празник.

Кел се върна при реното. Опита още веднъж с магнитната карта, но без резултат. Накрая изруга на глас и се отказа; явно не му бе писано тази вечер да стигне до Ла Гулет. Сами щеше да ги държи под око. Той се беше доказал като невъзмутим и ефикасен агент и едва ли можеше да се очаква, че точно сега ще изостави мисията си или пък ще вземе да признае на Амилия и Мало, че някакъв тип му е платил малко състояние, за да ги следи. Освен това отсъствието на Мало от хотела предоставяше на Кел неочаквана възможност.

Той се върна в стаята си и намери броя на „Хералд Трибюн“. След това пресече улицата, влезе във фоайето на „Рамада“ и се настани на едно канапе, откъдето се виждаше рецепцията. Планът му беше простичък: да бъде забелязан. Искаше хората от персонала да го приемат, макар и подсъзнателно, като гост, например съпруг, очакващ жена си да слезе за вечеря. За целта той започна шумно да разлиства страниците на вестника. Прочете една статия за Египет след Мубарак, после друга за предстоящите президентски избори във Франция. Зад гърба му, на рояла в центъра на фоайето, се беше настанила британска туристка, розова като детски балон, и свиреше Коул Портър с безжизнената акуратност на пенсионирана учителка по музика. Жената имаше вид на постоянно присъствие в този хотел; всички от персонала й се усмихваха, забързани по делата си. Недалеч от нея на корковата дъска за обявления беше забодена ръчно написана бележка: „Понеделник — филмова вечер: Били Елиът“. Кел имаше чувството, че се е озовал в пенсионерски клуб. Точно в девет около пианото се събра малка тълпа и заподканва розовата лелка да изпълни коронния си номер: „Отплувам“ на Род Стюарт. Кел реши, че е време да действа. Той сгъна вестника си под мишница, убеди се, че на рецепцията е чисто, и се отправи натам с решителна крачка.

Рецепционистите бяха двама — мъж и жена. Воден от вътрешния си глас, който казваше, че жената ще се окаже по-сговорчива, той застана срещу нея и лекичко затропа с пръсти по плота.

— Bonsoir.

Усмивката й беше непринудена, погледът открит. Кел я заговори на английски.

— Тази сутрин пристигнах. Бихте ли ми казали до колко часа сервират храна в ресторанта?

Рецепционистката изгаряше от желание да услужи. Грабна писалка и лист хартия и му написа подробна разбивка на работното време на всички ресторанти и барове в хотела, намекна му, че сутрин закуската обикновено продължава след официално обявения час, и не пропусна да предложи преди вечеря „сър“ да мине през бара за едно питие. Даде му дори карта на комплекса. Кел я изслуша внимателно, благодари й и се върна на канапето, за да почете вестника още петнайсетина минути.

В девет и двайсет той задейства част втора от своя план. И този път стратегията му беше проста: да създаде впечатление, че е гост на хотела, който се качва за малко в стаята си. Тръгна към редицата асансьори в дъното на фоайето, изчака, докато се убеди, че рецепционистката гледа към него, после се качи до площадката на втория етаж, където набра номера на Сами, за да убие времето.

Както и преди, вместо обичайния сигнал за позвъняване в слушалката се чу какофония от северноафриканска музика. След няколко безкрайни секунди неистовият вой на цигулки и пискливи духови инструменти заглъхна и бе заменен от познатия тембър на Сами, който докладва, че Амилия и Мало пристигнали в Ла Гулет в осем и трийсет, като първо се отбили на питие в едно барче до плажа; освен това го били помолили да ги изчака, докато вечерят, за да ги върне в хотела.

— Перфектно — каза Кел. — Има ли други хора с тях?

— Не, сър.

— Ти добре ли си? Успя ли да хапнеш нещо?

— Аз съм добре, благодаря. — Гласът на Сами звучеше някак плахо и напрегнато, сякаш внезапно го бе загризала съвестта. — Докато се возеха на задната седалка, имахме дълъг разговор.

— Бих желал да чуя подробности. — Кел надникна през парапета и видя, че около рецепцията отново беше чисто. — Може да се срещнем в стаята ми, когато се върнеш. — От един асансьор излезе момиче на тийнейджърска възраст и мина покрай него, забило поглед в земята. — Опитай се да запомниш всяка подробност от разговора им на връщане. Може да се окаже важно.

— Разбира се, сър.

Време беше да се действа. Кел затвори, взе асансьора за партера, изчака сгодния момент и се приближи към рецепционистката с уморена, но извинителна усмивка.

— Имам проблем — каза той.

— Да, сър?

— Не мога да намеря ключа от стаята си. Днес следобед наех магаре на плажа. Възможно е картата да е изпаднала от джоба ми в пясъка. Дали е възможно да ми издадете нова?

— Разбира се, сър. Кой е номерът на стаята ви?

Рецепционистката въведе номера в компютъра.

— А как се казвате, сър?

— Мало. Франсоа Мало.