Чарлс Къминг
Чужда територия (37)

37

На Амилия Левин не й трябваше много време, за да заличи следите от прекъсването на престоя си във Франция. Срещу две хиляди евро една от камериерките в хотел „Гилеспи“ бе приела изобщо да не забележи дългото отсъствие на мадам Левин от стаята й. Амилия й бе дала половината сума предварително в деня на отпътуването си за Тунис и сега, докато прибираше вещите си, камериерката трябваше да дойде специално до хотела от дома си в предградията, за да й се издължи докрай.

След това Амилия се свърза по телефона с разведената австрийка, която организираше курса по живопис. Бригита Ветих прие многословните й извинения, че не се бе появила след първите две занятия; единствената й грижа бе мисис Левин, която обясни, че била болна, да не си поиска обратно парите.

— Разбира се, че не, Бригита. Надявам се някой ден да се върна. Ателието ти е наистина прекрасно.

Три часа след кацането си в Ница Амилия пътуваше обратно за летището, след като си бе взела нещата от багажника на наетата кола, оставена на Рю Ламартин. Към осем вечерта беше вече в Лондон, в едно такси на път за дома на Джайлс в Челси. Бяха се разбрали да вечерят заедно. Амилия бе съобщила на съпруга си, че има да обсъжда с него нещо много важно.

Двамата избраха един тайландски ресторант в западния край на Кингс Роуд, където се отбиваха от време на време. Джайлс си поръча зелено къри, Амилия — пиле на плоча със сос от босилек. В късния час в тази събота вечер в ресторанта бяха останали не повече от дузина клиенти, всички твърде далеч от тяхната маса, за да ги чуват. Повечето вече очакваха да им донесат сметката.

— И така, имаше нещо да ми казваш — започна Джайлс, като се надяваше да приключи с деловата част от вечерята, за да се заеме на спокойствие с кърито.

Всеки път, когато Амилия искаше подобна среща „на високо равнище“, обикновено предстоеше да му признае, че отново е „кривнала от пътя“ с Пол Уолинджър, дългогодишния й любовник. Джайлс отдавна бе престанал да се интересува от нейните изневери и, честно казано, би предпочел да не научава за тях. Дразнеше го обстоятелството, че жена му винаги избираше един от любимите им ресторанти, за да сведе до знанието му поредното си прегрешение, с което го лишаваше от възможността да даде отдушник на гнева си с един пълноценен скандал.

— Боя се, че не бях напълно искрена с теб относно нещо, случило се в детството ми — започна тя.

Това беше ново. Обикновено встъпителните й думи бяха „Боя се, че постъпих твърде необмислено“ или „Боя се, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса“. Този път обаче тя бе предпочела да го занимава със загадки от миналото.

— От твоето детство?

Тя попи устни със салфетката, докато сдъвкваше един крекер от оризово брашно.

— Не точно детството ми. От ранната ми младост. От късната ми тийнейджърска възраст.

— Искаш да кажеш, от Оксфорд?

— Искам да кажа, от Тунис.

И тя му разказа всичко. За аферата с Жан-Марк Домал, за раждането на детето, за осиновяването на новороденото момченце от Филип и Жанин Мало. Кърито на Джайлс пристигна, но той беше загубил всякакъв апетит, толкова силно беше чувството му на ужас, примесен с отвращение. Първите десет години от брака му с Амилия бяха непрекъснат кошмар от изследвания за безплодие, спонтанни аборти и срещи с агенции за осиновяване, които неизменно завършваха с констатацията, че семейство Джайлс и Амилия Левин, въпреки блестящата си кариера и безупречни личностни характеристики, бяха твърде възрастни, за да се нагърбят с отговорността за отглеждане на малко дете. И сега изведнъж Амилия бе сметнала за нужно да го информира, че на двайсетгодишна възраст бе родила здраво бебе, което най-неочаквано се бе появило в Париж след повече от трийсет години, за да грабне сърцето й и да я откъсне още повече от него. За пръв път през живота си Джайлс беше в състояние да я удари, да взриви цялата изкуствена постройка на лишения им от секс и обич брак.

Но Джайлс Левин не беше от хората, склонни да дават израз на чувствата си. Освен това се боеше от физическо съприкосновение, а и мразеше да прави сцени. Ако проявяваше малко по-голяма склонност към самоанализ, сигурно щеше да си признае, че се бе оженил за Амилия, защото тя беше емоционално по-силна от него, в интелектуално отношение бяха, кажи-речи, равностойни, а освен това тя беше и пропускът му за висшето общество, което иначе би останало недостъпно за него. Той отпи от виното си и гребна с вилицата малко къри, след което намери сили да каже:

— Е, радвам се, че сподели това с мен. — Докато изричаше тези думи, си помисли колко силно помирителният му тон напомняше този на баща му. — Откога знаеш?

— От около месец — отвърна Амилия, пресегна се през масата и хвана ръката му. — Както можеш да си представиш, нямам никаква идея как ще се оправям в Службата.

Това го изуми.

— Те не знаят?!

Амилия отговори, подбирайки внимателно думите си, сякаш отделяше лютите чушчици от пилето с босилков сос.

— Решила бях никога да не им казвам. Не исках това да попадне в досието ми. Страхувах се, че ще попречи на успешната ми кариера.

Джайлс кимна.

— Явно нищо не е излязло наяве в процеса на проучването за благонадеждност.

— Явно е така. — Амилия сметна за нужно да поясни: — Осиновяването бе уредено чрез една католическа организация в Тунис. Те имаха връзки с Франция, но името ми не фигурираше никъде в документите.

— Как тогава те е открил Франсоа?

По-скоро по навик, отколкото по някакви други съображения, Амилия реши да не намесва Джоун Гутман.

— Чрез един приятел в Тунис, който ми помогна навремето.

Джайлс веднага направи характерното си прибързано заключение.

— Бащата на детето? Въпросният Жан-Марк?

Амилия поклати глава.

— Не. Не съм го виждала от много години. Всъщност не вярвам той изобщо да подозира за съществуването на Франсоа.

С напредването на вечерята раздразнението на Джайлс попремина и Амилия изложи плановете си да доведе своя син в Лондон. Спомена, че бяха разговаряли за това в хотела в Тунис. Сега, след като родителите му били мъртви, Франсоа чувствал живота си в Париж изпразнен от съдържание и с радост щял да приеме една промяна в обстановката.

— А няма ли си приятели? — попита Джайлс. — Жена, гадже? Работа?

Амилия спря и се помъчи да си спомни какво й бе разказвал Франсоа за себе си.

— Никога не е имал сериозна връзка. Прилича на самотник. Склонен е към меланхолия, ако мога да бъда честна. И чести смени на настроенията. Всъщност донякъде се е метнал на баща си.

Джайлс не се интересуваше от повече подробности по тази линия и вместо това попита Амилия как възнамерява да се разбере с МИ6.

— Мисля да го представя като свършен факт. Раждането на дете едва ли е нарушение, заради което да ме уволнят.

Джайлс забеляза майчината гордост в думите й и отново усети пристъп на отвращение. Чувството му на отритнатост се възвърна.

— Разбирам. Но те ще искат да се убедят, че той е истинският ти син.

Никога през живота им не я бе наранявал, но сега от думите му я заболя и Амилия подскочи, сякаш се бе изплюл в чинията й.

— Какво значи това?

— Ами със сигурност ще искат да го подложат на проверка за благонадеждност. Ти си избрана да оглавиш британското разузнаване, Амилия. Няма как да допуснат кукувица в гнездото.

Амилия блъсна рязко чинията си встрани; порцеланът изстърга по плота.

— Той е мой — изсъска тя и хвърли салфетката си на масата. — Да го проверяват колкото си щат.