Чарлс Къминг
Чужда територия (33)

33

Отдавна не се бе случвало някоя жена да се загледа в Томас Кел и той веднага застана нащрек. Защо тъкмо сега? Защо на кораба? Още щом Франсоа се надигна да си ходи, дамата отсреща усили докрай женския си чар: подканваща усмивка, кокетно пърхане с мигли, задавен момински кикот, когато възрастният диджей зад лъскавата преграда пусна „Били Джийн“ с пълна сила. Подходът й беше толкова несръчен, че Кел донякъде се успокои — едва ли професионален шпионин, независимо дали от държавния или от частния сектор, би се държал така левашки.

Щом видя гърба на Мало, тя пристъпи към действие: смъкна се от столчето си и тръгна да заобикаля подковообразния бар. Кел отмести поглед към прозорците, но скоро изрусената й коса попадна в периферното му зрение, последвана от заголено бедро, което се подаваше изпод къса пола. Жената бе застанала до него. Между трийсет и пет и четирийсет, висока и стройна, без брачна халка. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна загадъчно.

— Помниш ме, нали?

Кел не я помнеше. Акцентът й беше смесен, основно френски, но явно бе живяла дълго време в Северна Америка. Той нямаше никаква представа къде и кога се бяха срещнали. Дали го познаваше като Томас Кел или като някое от безбройните му превъплъщения през годините? Дали за нея беше шпионин или консултант? Адвокат или строителен инженер? Дали го помнеше от времето, когато беше „командирован към Министерството на отбраната“, или още от студентските му години в Университета на Ексетър? Истината бе, че Кел не можеше да си спомни нищо за нея, а обикновено можеше да разчита на паметта си. Може пък да го познаваше чрез Клеър — Кел никога не бе проявявал интерес към колежките, братовчедките и приятелките на съпругата си.

— Боя се, че не…

— Мадлен. Помниш ли? Вашингтон…

Той се опита да запази спокойствие, докато в съзнанието му се редуваха картини от многобройните му пътувания до САЩ: безкрайните срещи в Пентагона, дъждовен следобед до Линкълн Мемориъл; стрелбището на Лангли, където на някакъв амбициозен инструктор му бе хрумнало да организира състезание по стрелба между МИ6 и ЦРУ. Но в нито един от тези взаимно несвързани епизоди не фигурираше висока и стройна изрусена французойка в каквото и да било служебно качество.

— Вашингтон… — повтори той, печелейки време.

Да не би да се бяха запознали на някой обяд, в бар или нощен клуб? Кел помнеше лицата и имената на единайсетте жени, с които бе спал през живота си, и тази не беше между тях.

— Майкъл, нали? — попита тя.

И тогава Кел разбра, че се е припознала. Той никога не бе използвал псевдоним Майкъл. Стивън — да. А също и Тим, Патрик, Пол. Но никога Майкъл.

— Боя се, че ме бъркате с някого — каза той. — Аз съм Стив. Стивън Юнияке. От Англия. Приятно ми е. — Кел й подаде дружелюбно ръка, понеже не искаше да я поставя в неудобно положение. Беше напълно възможно тя да си бе измислила цялата тази историйка с Майкъл и Вашингтон като повод за запознанство.

— Много странно — каза тя. — Сигурен ли сте? — Тя се изчерви, последните й думи едва се чуха през думкането от мощните тонколони. — Бях сигурна, че сте вие. Толкова съжалявам…

Тя понечи да си тръгне, объркана и засрамена като ученичка, която е поканила на танц някое момче, а то й е отказало. Барманката ги наблюдаваше съсредоточено; неудобството на жената й доставяше видимо удоволствие. Щеше да има какво да разказва на колегите си от другата смяна. Кел си даваше сметка, че все още бяха възможни всякакви сценарии. „Мадлен“ можеше да е част от екип, натоварен да следи Франсоа. Ако френското разузнаване бе надушило роднинската връзка на Мало с Амилия, със сигурност щеше да изпрати хора да го държат под око. Продължителният разговор между Кел и Франсоа на бара едва ли бе останал незабелязан. И сега Мадлен бе счела за нужно да продължи. Оттам и идиотската й историйка за Вашингтон — принудена да импровизира, тя не бе успяла да измисли нещо по-умно.

— Позволете да ви поръчам едно питие — каза бързо Кел; изведнъж му се стори особено важно да научи коя е тя всъщност. Не си спомняше да я е виждал в двата хотела в Тунис, но това нямаше особено значение. Дори и най-посредственият екип на ДЖСЕ знаеше как да остане незабелязан.

— Не искам да ви преча — каза тя, но радостното изражение на лицето й я опровергаваше изцяло. — Сигурен ли сте?

Барманката си даваше вид, че подрежда чаши върху плота, но жадно поглъщаше всяка дума. Кел троснато й поръча две чаши червено вино с надеждата, че след като ги обслужи, ще ги остави на мира. После покани новата си позната да седне на столчето, току-що освободено от Мало. Ако Мадлен беше шпионка, можеше да очаква от нея няколко неща в определена последователност. Кратък първоначален разпит за очертаване параметрите на легендата му. Кой сте вие, Стивън? С какво се занимавате? После — вероятно — известен период за чоплене на злободневни теми, колкото Кел да се отпусне и понапие. След това допълнителни въпроси за откриване на вътрешни противоречия във възприетата му фалшива самоличност. Например, ако й кажеше, че Стивън Юнияке е маркетингов консултант, тя щеше да се опита да изкопчи подробности за работата му. Ако споменеше Рединг като постоянно местожителство, почти сигурно щеше да му каже, че е била там, и да го заразпитва за някоя местна забележителност. Ако Кел се забавеше с отговора или си признаеше, че не знае важна подробност, това щеше да спомогне за демаскирането му.

Разбира се, всичко това беше нож с две остриета. В хода на разговора Мадлен щеше да му даде възможност да я поразпита за нея самата. Какво си правила в Тунис? Защо се прибираш с ферибота? Ако можеше да се съди по алкохолния й дъх, нямаше да му е трудно да я пречупи. Всичко опираше до задаване на правилните въпроси.

 

 

И така, играта започна. Приличаше на състезание. Или на танц. В продължение на близо четирийсет и пет минути Мадлен Брив подложи Стивън Юнияке на неудържимия си сексапил и разюздана похотливост. Била разведена. Връщала се от „отегчителна“ почивка в Ла Марса с нейна приятелка „алкохоличка“, чийто съпруг неотдавна я бил напуснал заради по-млада жена. Била съсобственичка на магазин за дизайнерска конфекция в Тур, чиято клиентела се състояла главно от богати домакини, и се тревожела за четиринайсетгодишния си син, защото пушел твърде много „от оная скапана ганджа“. На Кел му направи впечатление, че жената насреща говореше почти само за себе си, вместо да му задава въпроси за него самия. Той й бе дал безусловен картбланш да разпитва неговия персонаж Стивън Юнияке за всичко, свързано с професията, семейното положение и дома му, но тя не се възползва в никаква степен от предоставената й възможност. Вместо това, докато втората й чаша вино неизбежно бе заменена от трета, а часовникът на стената неумолимо напредваше към малките часове, тя му бе дала ясно да разбере, че с удоволствие би си легнала с него. Ръката й вече пълзеше нагоре по бедрото му като на участничка в популярно токшоу, която се опитва да се подмаже на водещия.

— Имам каюта — каза тя, като се изкикоти закачливо и хлъцна. — Много е голяма.

— И аз — отвърна Кел, опитвайки се да пресече офертата още в зародиш. — Моята е много малка.

Беше му тъпо, сякаш беше импотентен, но нямаше никакво желание да спи с тази жена, да се мятат цяла нощ върху едно легло, малко по-широко от изтривалка за врата. Спокойно, няма да ти висят краката! Мадлен Брив беше хубава и самотна, парфюмът й навяваше спомени за други жени. Когато му се усмихнеше, Кел усещаше как кръвта му кипва, чувстваше се поласкан, че жена като нея вижда в него нормален мъж, че му се предлага, че е готова да го въвлече в извечната игра на секс и желание. Но сърцето му беше другаде. Сърцето му все още принадлежеше на Клеър. Той беше женен мъж, макар с жена му да бяха разделени, и дългът му повеляваше да пази семейната чест дори на кораб насред морето.

— Виж — каза й той, — напоследък все не мога да се наспя. Ще ми простиш ли, ако се оттегля? — Беше много неловко като оправдание, но може би не толкова невъзможно за човек като Стив Юнияке. — Беше ми толкова интересно да се запознаем. Какво ще кажеш да обядваме заедно в Марсилия?

За негово учудване Мадлен реагира едва ли не с облекчение.

— Би било супер! Обожавам Марсилия. Ще останеш ли да нощуваш?

— Не съм решил още. — Това поне беше самата истина.

Двамата си размениха телефонните номера — върху салфетка с флумастер, подаден им от намръщената барманка — и се уговориха евентуално да се срещнат на закуска в столовата. Мадлен похвали някакъв ресторант в Марсилия, в който предлагали най-хубавата рибена чорба, и обеща да го заведе.

Тя си тръгна от дискотеката малко преди него. Барманката я изпрати с поглед и изсумтя презрително към Кел, сякаш искаше да му каже: Мислиш, че не виждам какво става ли? Тя ти даде номера на каютата си. Сега изчакваш пет минути, колкото да си сложи прозрачния комбинезон. Кел я изгледа смразяващо и тя се върна при чашите си.

Пет минути по-късно той беше вече дълбоко в търбуха на огромния кораб, недалеч от просторната каюта на изкусителката Мадлен Брив, но застанал пред вратата на собствената си малка стаичка, и набираше четирицифрения код.

Измъчваше го смътно безпокойство, сякаш току-що се бе оставил да го надхитрят или унижат. В съзнанието му изплува странната среща между Люк и Мало по време на вечерята. Защо двамата се бяха направили, че не се забелязват? Защото не държаха да седнат на една и съща маса, или защото не искаха да бъдат забелязани заедно? Самият Франсоа се бе оказал необичайно затворен и деликатен мъж, но наред с това високоинтелигентен и склонен към меланхолия, която Кел отдаде на скръб от неотдавнашната загуба. Люк ли бе направил първия ход днес следобед? Това ли бе видял Кел — предложение за вербовка от ДЖСЕ? Шестцифрена сума, за да ни разкажеш всичко, което знаеш за Амилия Левин? И по-странни неща се бяха случвали. Разбира се, най-вероятно на кораба не го заплашваше нищо. Най-вероятно Мадлен беше тази, за която се представяше: собственичка на магазинче за дрехи в Тур, която си търсеше обект за бързо изчукване в открито море. Ами Люк? Кой можеше да твърди, че Люк и Франсоа не бяха разменили няколко неангажиращи думи на задната палуба и после не си бяха тръгнали всеки по пътя си? Докато Кел отваряше вратата на каютата си, нещо му се стори не на място, макар засега да не знаеше какво е. Нещо определено не беше наред.

Той влезе в миниатюрната си баня, като наведе глава, за да не се удари в горния праг на вратата. Изми си зъбите, свали ризата си. После извади фотоапарата от куфара, бръкна в джоба си и постави паметта в гнездото. Накрая вдигна бутилката „Макалън“ от поличката и си наля два пръста уиски, за да заспи.

„Либелата“ на Хийни си лежеше все така захлупена върху леглото. Кел я взе, искаше да прочете още веднъж „Постскриптум“, за да изтрие от паметта си глождещия го въпрос, да повдигне малко настроението си и да спусне кепенците за няколко часа заслужена почивка.

Заземената светкавица на ято лебеди.

Книгата беше разтворена на различна страница.

„Постскриптум“ беше последната поема от стихосбирката, но сега тя бе отворена на „При кладенеца“, четири страници по-напред. Някой бе вдигнал книгата от леглото и после небрежно я бе поставил обратно. Някой бе ровил в каютата му.