Дейвид Елис
Сред лъжци (3)

Три дни по-рано
Вторник, 1 юни

Маккой знае почти всичко за него. Знае имената му — истинското и псевдонима. Знае, че единият от родителите му е пакистанец, а другият — египтянин и че документите от Исламабад ще го докажат. Знае, че файловете на ЦРУ ще покажат, че работи за Освободителния фронт — организация, поела отговорността за смъртта на над деветстотин цивилни за изминалите пет години. Тя знае, че ако го питат, ще отрече. Знае, че учи международна икономика. Знае кога е пристигнал в Щатите. Още преди обаждането знаеше, че си е резервирал билет за полет до Париж. Разбра за това пет минути, след като той си купи билета.

Джейн Маккой е с партньора си, Оуен Харик, и един служител от емиграционните, Пит Сторино, в малка стаичка с монитори, наредени на висока полица.

През последните минути Маккой обясняваше на Сторино какво трябва да прави, нареждаше му. Това не му харесва, той не харесва и Маккой. Момчетата от емиграционните не са много щастливи напоследък. След реорганизацията в отдела за сигурност, агенцията на Сторино сега се казва Бюро за емиграция и митнически проверки. Не са доволни, защото им викат БЕМП-ета. На ФБР също не им харесва, защото те са „Бюрото“ и не искат да има друго такова. Агенциите, които абревиатурата изключваше, бяха бесни, защото… ами защото бяха изключени. Говореше се, че ще разширят акронима и ще оставят и тях, но Маккой щеше да повярва, когато го види с очите си.

— Добре, ще се обадя — казва Сторино на Маккой като обидено дете, което ще говори с майка си.

— Страхотно — казва тя — след малко се включвам, ако сте съгласни — в този момент намига на партньора си.

— Действай — Сторино затваря вратата след себе си.

Маккой се навежда и се вглежда в монитора, на който се вижда наблюдаваният. Спокоен е, краката му са скръстени, сложил е ръце на продълговатата масичка, от време на време поглежда часовника си и поклаща глава. Не е глупав, знае, че го наблюдават. Иска да изглежда като пакистански студент, когото са задържали заради расовата му принадлежност, а не като нервен престъпник, който се притеснява от въпросите, които ще му задават.

Маккой и Харик излизат от стаята, минават по тесен коридор и стигат до въпросната врата. Маккой поема дъх, кимва на партньора си и отваря вратата.

— Г-н Харун — казва тя, влиза и сяда, — аз съм специален агент Джейн Маккой. Това е специален агент Оуен Харик. ФБР.

Рам Харун е слаб, но мускулест. Има мастиленочерна, ситно къдрава коса и издължено лице с цвят на кафе. Изглежда на възрастта, посочена в паспорта — двайсет и шест. Изучава и двамата с въгленовочерните си очи, но не казва нищо.

— Към Париж ли? — пита тя.

Той я гледа така, сякаш отговорът е очевиден. Има билет за бизнес класа — самолетът тръгва след четиридесет и пет минути.

— Какво ви води натам? — пита тя. — И, моля, не казвайте Айфеловата кула.

Той поглежда настрани, сякаш се забавлява. Опитва се да покаже своята решителност. Случва се някой да го прави, но не много често, защото когато повечето хора чуят ФБР, коленете им започват да треперят.

— Това крайната ви дестинация ли е, г-н Харун?

Най-сетне мъжът въздъхва, намества се на стола и се вглежда в нея.

— Имам двупосочен билет — казва той. Разбира се, че има. Достатъчно е образован и знае, че в тези дни еднопосочен билет не се купува. Това значи веднага да привлече внимание.

Рам Харун се връща в края на юли. Тя го знае и той знае, че тя знае. Той също знае, че тя няма предвид обратното пътуване.

— Париж крайната ви дестинация ли е? — пита тя отново.

— Какво значение има това? — Той има силен арабски акцент, но изглежда с лекота се справя с английския.

— Искате ли да се качите на самолета?

— Да.

— Тогава, моля ви, отговорете на въпроса ми.

Той дълго се вглежда в партньора на Джейн.

— Туризъм — казва той.

— О, да — тя кимва, поглежда партньора си и свива рамене, сякаш е съвсем логично. — Как бяха лекциите в университета тази пролет? Добре ли мина семестърът?

Той се усмихва за първи път. Навежда се към малката масичка пред себе си и подпира лакти.

— Триместър — поправя я той.

Тя също му се усмихва.

— Да, добре мина, благодаря.

— Взехте ли си изпитите?

Той кима.

— Кой беше любимият ви предмет? — пита тя.

Замисля се за миг.

— Социализъм през XX-и век.

— Какъв беше форматът на изпита? Тест? Курсова работа?

Харун затваря очи за миг.

— Домашна работа.

— Кой го водеше?

— Розентал.

— Кога беше изпитът?

— О, преди пет дни.

— Къде? В коя зала?

— Току-що ви казах, че беше домашна работа.

Джейн Маккой се обляга на стола си. Въобще не е изненадана, че знае отговорите.

— Знаете ли, че бяхте следен, г-н Харун?

Той вдига рамене.

— Знаете ли защо бяхте следен?

— Защото съм пакистанец — отговаря той. — Ние всички сме терористи. Не знаете ли?

— Това ми харесва — тя се усмихва на партньора си, после кимва към Харун. — След социализма кой ви беше следващият любим предмет?

— Всички ми бяха любими.

— Поравно?

— Да. Но след като проявявате такъв интерес към моето обучение — да кажем, международна защита на човешките права.

— Харесваше ви.

— Да.

— Защита на човешките права. Звучи добре, какво ви учеха?

— Да — казва той — може би и вие трябва да изкарате курса.

Това момче знае как да се държи. Възмутен, но въпреки това сдържан, не показва нищо повече. Не се пали много, но не е и съвсем хладнокръвен.

— Назовете още един предмет — казва Маккой.

— Друг…? Законодателство на Европейския съюз — отговаря той.

— Кой ви преподаваше?

— Професор Фоглер.

— Къде се провеждаха лекциите?

Харун въздъхва. Докосва очи с пръсти.

— В Смити аудиториум.

— С приятели ли ще се срещате в Париж?

— Не.

— Действате соло, а?

— Ще бъда сам, ако това имате предвид. Не се оправям така добре с вашите изрази.

— О, вие говорите по-добър английски от мен, г-н Харун — Маккой се обляга на стола, приготвя се за дълъг разговор. — Да пробваме с думи, които вероятно знаете по-добре. Например Освободителен фронт?

Рам Харун преглъща, лицето му застива. Трябва да гледаш в очите: можеш да контролираш устата и ръцете си, но очите винаги издават.

Сега трябва да се престори на ядосан, мисли си Маккой. Пакистански гражданин, задържан на американско летище, който не е от Освободителния фронт, би трябвало да е много обиден от подобно предположение.

— Не съм член на Освободителния фронт — казва той хладнокръвно.

— Но баща ви е бил, нали?

— Баща ми беше търговец на килими. Той почина и не е бил член на Освободителния фронт.

— Вие, членовете на фронта, не си падате много по американци, нали? — пита тя. — Индустриалните нации? Посещавате нашите училища и използвате нашите компютри и мобилни телефони, но ни мразите.

Той я поглежда сурово за миг, но не захапва стръвта и повтаря.

— Не съм член на Освободителния фронт.

Джейн Маккой поглежда партньора си, който повдига вежди.

— Изчакайте тук, моля — казва тя, сякаш Рам Харун има избор.

Федералните агенти напускат стаята, без да кажат нищо на задържания. Агент Харик прошепва на Маккой преди да влязат пак в стаята с мониторите.

— Убедителен е, нали? — пита той.

— Доста. Оценките му са най-високите в целия курс — тя поглежда отново към затворената врата, зад която Рам Харун вероятно се чуди какво става.

— Нямаме абсолютно никакво основание да го задържим. Нямаме никакви доказателства, освен това той заминава, не пристига.

— Така е — съгласява се Харик, — така е.

Пит Сторино излиза от стаята с мониторите, без съмнение е наблюдавал разговора.

— Значи го пускаме — казва той на Маккой.

Тя вдига рамене.

— Нямаме основание да го задържим.

— Което не означава, че не можем.

Това е така и тя усеща, че този факт се харесва на Сторино. Има нещо опияняващо във властта: издаването на гаранция, залавяне на заподозрян, задържането на арабин без причина — различни варианти на едно и също нещо, трепет, защото ти е позволено да правиш неща, които не са разрешени на другите.

— Не му е забранено да лети — казва агент Харик.

Маккой стрелва с поглед партньора си. Не е времето и мястото да го обсъждат.

— Ами игнорирайте Бюрото — казва Сторино, очевидно имайки предвид това, в което работи той, а не Маккой — и го пуснете.

— Съжалявам за суматохата — вдига рамене Маккой.

— Зарежете и сътрудничеството между агенциите.

— Не зависи от мен, Пит.

— Очаквам такава помия от НАС^[1], дори и от ЦРУ, но не от вас.

— Трябва да тръгваме, Пит. Оценяваме това, което казваш.

Сторино кимва веднъж и присвива очи.

— Видях те в метрото преди няколко седмици. Ти беше, нали?

— Възможно е — признава Маккой.

— Алисън Пагоне, писателката, е убила онзи.

— Не беше призната за виновна, но…

— Ами тегли си куршума преди това да стане — прекъсва я Сторино. — Свързано е с корупция, става въпрос за подкупи, нали? Заловени са държавни служители.

— Нещо подобно.

— Нещо подобно — имитира Сторино — е, днес става въпрос за тероризъм и нещата опират и до мен.

— Какво общо има убийството на човек, който се занимава с политика, с Харун?

— Ей, аз казвам, каквото чувам.

Сторино не е убедителен.

— Вижте, агент Маккой…

— Казвай ми Джейн.

— … ако искаш да ми прехвърлиш топката — направи го, но ми направи услуга — не ми духай под опашката.

Маккой въздъхва.

— Пак ти казвам, Пит, благодаря и съжалявам за разкарването. Просто си върша работата.

— Мислиш, че този тип е убил Алисън Пагоне — казва той — не смяташ, че тя е сложила край на живота си.

— Пит…

— Из летището ми се разхожда терорист, някой си там ми нарежда какво да правя, а аз не зная за какво става въпрос.

— Ще те черпя едно питие — казва Маккой — Съгласен? Без майтап, по всяко време — тя поглежда часовника си. — Ще си изпусне полета.

— Да бе, не бих искал това да се случва.

Маккой се обръща, застава пред Сторино и опира пръст в гърдите му.

— Определено не би искал да се случи, агент Сторино. Наясно ли сме?

Сторино оглежда сурово Маккой, после партньора й. По лицето му бавно пропълзява усмивка.

— За мен винаги е удоволствие да се срещам с хора от Бюрото — казва той.

— Удоволствието е изцяло мое — казва Маккой, обръща се и тръгва по коридора — Тъпанар — промърморва тя, когато са вече достатъчно далеч. — Сякаш нямам достатъчно други, с които да се разправям?

— Джейни, дръж се прилично — киска се Харик.

Напускат летището и се връщат във федералната сграда в центъра, където дежурният с нетърпение очаква доклада им. Джейн затваря очи, докато охраната ги придружава до колата им. Срещала е смъртта и знае, че не трябва да се чувства виновна, няма смисъл. Тя тъжеше за случилото се, но се опитваше да предотврати други случаи — това й беше работата, това я движеше. Не е дошъл краят, но вече е близо, много близо. Довечера за първи път от месеци насам ще спи добре. Ще навакса за всичките нощи през май, когато крачеше из малката си стая, обмисляше всичко и се чудеше какви препятствия можеха да изникнат.

Дали г-н Рамадаран Али Харун има представа какво ще се случи?

Днес е първият ден от юни, неофициалното начало на лятото, февруари беше претоварен, март беше лудница, април — невероятно напрегнат. През май, месецът, който току-що бе свършил, тя изкара най-тежките трийсет и един дни в живота си, но краят му се виждаше. Скоро ще ги арестуват и нейната роля в операцията ще приключи. Не трябва да се тревожи за неща, извън нейния контрол. Може да свърши само това, което зависи от нея.

Всичко започна със смъртта на Сам Дилън и приключи със смъртта на Алисън Пагоне.

С примирение поклаща глава, не вярвайки как започна всичко.