Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (7)

6.

Стажант-полицейският офицер Кевин Коли все още хранеше някакви илюзии, че ще може да се прибере рано вкъщи, когато сигналът от полицейското радио разби мечтите му.

Той включи уредбата:

— Да?

— Десет-четири, Кевин. Говори Сандъка.

Сандъка беше названието, дадено по неизвестни причини на дневния дежурен офицер преди много-много години.

— Виж 986 на Саут Теруилиджър 1260, мисля, че е по пътя ти за вкъщи. И тъй като технически още си дежурен…

Коли изруга наум. Тази петъчна вечер с Мари бяха решили да идат по-рано в града. Божичко, тя ще бъде като попарена!

Той си записа всички подробности и направи малка корекция към Теруилиджър в курса си. Не че имаше нещо против да поработи, в края на краищата той за това беше станал полицай. Само че сега беше краят на първата му работна седмица на този пост — първата след академията, първата, в която караше своя патрулна кола. Предимно работа, свързана с трафика, но за момента това беше нормално. Никой не очакваше да залови още първата седмица убиеца от детската градина. Но той и Мари бяха си планирали малко парти, за да отпразнуват успешния завършек на първите му седем дни като офицер по обществения ред. Те двамата и неколцина приятели имаха намерение да идат в „Кахут“, на Седемдесет и първа и Мемориала, да пийнат по няколко изстудени, да се разкършат на дансинга, малко да похулиганстват и въобще да си прекарат приятно. Беше се подписал по-рано, след като си бе уредил да го покрият, тъй че да започнат още надвечер, преди да се заемат всички добри сепарета край дансинга.

Беше чудесно да се връщаш при Мари тези дни. В очите й пламваше истински огън, когато той се появяваше вечер в блестящата си нова униформа… а и тя си имаше свой особен начин да му покаже удоволствието си. Мари се гордееше със своето момче в синя униформа. Това беше донесло голяма промяна в техния брак. Без съмнение бяха минали през някои трудни моменти, особено в първите дни. Въпреки че нещата вече се оправяха. Той обикновено почваше да сумти, когато баща му казваше, че парите карат света да се върти, но истината беше, че един сигурен чек може да елиминира адски много от напрежението, пораждащо се от материални въпроси. След малко повече от година той беше довел Мари от фургона на паркинга в истински подреден дом, какъвто тя заслужаваше.

Защо все пак му се бе стоварил този случай с домашните проблеми? Спокойно можеше да си кара към къщи и да издава квитанции за пътни нарушения. Ако времето го притискаше, можеше да се задоволява и само с предупреждение. Но като всички ченгета, и той мразеше обажданията по телефона, свързани с домашни проблеми. Те никога не минаваха леко, не носеха удовлетворение. Ако заловиш банков обирджия — добре, чудесно, свършил си работа. Но за тези повиквания никой не ти ръкопляска. Понякога нещата не бяха сериозни, например някоя съпруга, която се опитва да отърве пердаха при караницата, като се обади в полицията. Но пък когато бяха сериозни, те ставаха дори още по-сложни. Ако арестуваш някой, който бие жена си, в най-добрия случай можеш да спестиш някому малко насилие с цената на едно разбито семейство. Все пак в повечето случаи полицията беше поставяна в положение да се опитва да убеди някоя малтретирана жена да се оплаче, което тези жени обикновено не правеха. Дори и ако полицията е идвала няколко пъти преди това. Беше учудващо колко много жени позволяваха да ги превръщат в тренировъчни „круши“ — те прикриваха мъжете си, разправяха лъжи, отричаха действителното, дори когато насилникът плющеше по лицата им с гол юмрук.

Значи най-добре ще е да приключи с това. Той паркира черно-бялата си кола до Саут Теруилиджър 1260. Красива къща. Всъщност — красив квартал.

На пощенската кутия се четеше „Барет“. Барет! Мили боже, това не беше ли домът на кмета? Беше чул някакви слухове за него в полицейския участък. Някои от момчетата са били викани в тази къща и преди, но тъй или иначе нещата са били потулени.

Той съобщи на Сандъка по радиото за пристигането си и се измъкна от колата. Забеляза, че от един прозорец на горния етаж на съседната къща някакъв мъж го наблюдава. Обзалагаше се едно срещу хиляда, че той се бе обадил анонимно по телефона.

Коли позвъни на звънеца на входната врата и зачака. После позвъни отново.

Никой не отговори.

Това вече беше странно. Според Сандъка, гюрултията била толкова силна, че можела да се чуе от пътя. Но Коли не чуваше нищо.

Опита се да си припомни какво го бяха учили в академията. Съществуваше ли някаква основателна причина да влезе без постановление? Имаше само едно телефонно обаждане. Веднага си представи как адвокатът твърди, че не е имал основание да влиза. А на него съвсем не му се щеше още от първата седмица да получи забележка в досието си.

Отново позвъни. И пак нямаше отговор. По дяволите!

Навярно е било грешка или шега, или фалшив сигнал. Просто трябва да се върне в колата си, да доложи по радиото и да потегли за вкъщи.

Ами ако вътре става нещо? Сандъка му бе казал, че по всяка вероятност са намесени жена и две деца.

Дявол да го вземе! Мари ще е бясна, ако я накара да чака! Цял месец няма да може да я усмири!

Отново натисна звънеца.

— Полиция! — изръмжа той.

Никакъв отговор.

Коли притисна ухото си до вратата. Не чу нищо, но под натиска на главата му вратата леко се открехна. Не е била затворена, най-малкото — не както трябва. Сякаш някой я е притворил в бързината си.

Вратата се открехна още малко. По дяволите, помисли Коли. Човек не може да очаква, че неприкосновеността на личния му живот няма да бъде нарушена, след като е оставил входната врата на дома си да зяпа.

Той отвори вратата до края и пристъпи вътре.

— Полиция! — повтори, но пак нямаше отговор. Все пак усети някакъв мирис, някаква остра, пронизваща миризма. Добре, помисли си, ще направя една бърза обиколка из къщата и ще проверя дали не се е случило някакво…

Той зави и задържа дъха си.

Ето я стопанката на дома. Първата дама на града.

Бившата всъщност.

Лежеше, отпусната по гръб, върху един стол в трапезарията, с крака на пода и ръце, вдигнати над главата й. Лицето й бе натъртено на няколко места, устните й бяха напукани и покрити със засъхнала кръв. Блузата й беше разкъсана и разкриваше лявото рамо и сутиена. Кръвта покриваше цялото й тяло и бе образувала засъхнали локвички по пода. Устните й бяха полуотворени, а очите — широко отворени и втренчени в него.

Коли притисна ръка към устата си и потисна един пристъп на гадене. В какво, по дяволите, се бе забъркал?

Умът му трескаво работеше. Дишането му се учести, започна да го обзема паника. Какво трябва да направя? Опитваше се да мисли; знаеше, че трябва да направи нещо. Трябваше да отиде до телефона и да се обади в главното управление. Не, така ще остави отпечатъци. Ще трябва да използва радиото в колата. Не, не бива да напуска къщата. Ами децата? Ами ако убиецът още е тук?

Коли падна на колене и почна да повръща. Мина повече от минута, преди да може да се овладее. Какво правеше тук? Не знаеше нищо за убийствата. Дори не бе виждал убийство, освен на снимки. Защо трябваше да му се случи точно на него? В първата проклета седмица, откакто бе постъпил на работа?

Пое няколко дълбоки, пречистващи глътки въздух и се опита да се вземе в ръце. Хайде, съвземи се, Коли, говореше си той. Помисли си, че си само на изпит. Където трябва да покажеш колко добро ченге си станал. Когато нещата вървят трудно, трудното почва да преминава.

Помисли, че му се иска да може да си тръгне, да избяга надалеч от това място. И знаеше, че не може да го направи. Трябваше да види какво става в останалата част от къщата. Трябваше да се убеди… Господи! Не беше помислил за това!

Той бавно обиколи останалата част от първия етаж, като дълбоко дишаше, докато минаваше край трапезарията. Нищо не му се стори необикновено. С тупкащо сърце се отправи нагоре по стълбите.

Първата стая вляво очевидно принадлежеше на малко момиченце. Беше пълна с плюшени играчки, розов шифон и всякакви принадлежности на Барби. Но къде беше момиченцето?

Ето го. Лежеше върху леглото си сред море от мечета, лъвове и жирафи. Едва ли бе по-голямо от тях.

Още преди да го докосне, Коли знаеше, че детето е мъртво. За разлика от жената долу, върху него нямаше кървави следи, никакви очевидни белези на насилие. Но лежеше неподвижно и притихнало — твърде притихнало за малко дете като него. Кожата му беше бледа, сякаш бяха източили кръвта от телцето му. Очите му бяха затворени.

Беше мъртво. Като мама.

Коли изтърча из стаята. Повдигаше му се и той честно, съвършено искрено не знаеше дали няма да повърне. Очите му почнаха да се замъгляват, а стените край него почнаха да се въртят. Губеше и малкото равновесие, което все още бе запазил. Но трябваше да потисне напъна. Изпит, повтаряше си той. И не трябва да пропадаш.

Продължи да вдишва дълбоко и учестено, но знаеше, че ще му прилошее. Опита се да тръгне към банята в коридора, край която вече беше минал. Под стъпките му се пораждаше някакъв хрущящ звук. По пода имаше нещо лепкаво. Тъмночервено и лепкаво. Той проследи лепкавата следа до банята.

И там намери другото. Проснато във ваната, а кръвта му бе опръскала стените на банята.

Коли се обърна и побягна. Всички понятия за логика, задължение и чест сякаш се бяха изтрили от ужасяващата гледка във ваната. А всичко, което знаеше, бе, че трябва да се измъкне оттук. Трябваше да бяга, и да бяга, и да бяга, докато вече нямаше да може да бяга повече, докато вече нямаше да помни, докато не прочистеше тази гротескна лудост от съзнанието си.

Той прескочи перилата на площадката в средата на стълбището и се стовари във всекидневната. Като лазеше на четири крака, без да обръща внимание на глезена си, който бе навехнал при приземяването си, Коли се повлече през стаята. По пътя си се сблъска с малка масичка за кафе, опряна до стената, и я ритна, като изпрати във въздуха една малка снимка, поставена в рамка. Снимката прелетя през стаята и се удари в противоположната стена, а стъклото й се разби на безброй парченца.

Коли не забеляза нищо. Вече беше вън. Знаеше, че трябва да отиде до колата си и да се обади оттам. Но не можеше. Поне не сега. Сега просто искаше да избяга. Да се намери далеч от тази къща на ужасите, докато вече няма да вижда нищо, няма да знае нищо и най-вече — няма да помни нищо.