Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (69)

68.

На Кристина й трябваха две седмици, преди в края на краищата да успее да заведе Бен в Хийвънър Стейт Парк на излет с раници. По-хубавата част от сутринта те прекараха, като се промъкваха през разпрострелите се наоколо брястове и гъсти раздвояващи се храсталаци, проправяйки си път към върха на планината, възвисяваща се над река Арканзас. Беше прекрасен ден, горещ, но приятен, и те изминаха доста голямо разстояние, въпреки обстоятелството, че Бен мъкнеше огромна раница, натъпкана сякаш с няколко големи и тежки предмета.

— Готов ли си да починем? — попита Кристина.

— Не си ме чула да се оплаквам.

Бен се стовари върху един дънер и свали тежката раница от раменете си.

Кристина му подаде термоса и той отпи голяма, освежителна глътка.

— Още половин час и ще стигнем до камъка с нордически руни — съобщи Кристина.

— Дано!

— Това е впечатляваща антика, за твое сведение. Върхът на норвежките старини. Ясно доказателство, че моите викингски прадеди именно са открили Америка.

— Това ще е голям удар за местните американци.

Тя се намръщи:

— Знаеш какво искам да кажа. Първите европейци. Нали знаеш, Колумб е разполагал с норвежка карта.

— Спести ми нордическата пропаганда!

Той се просна под най-близкия бряст и се опита да избегне пряката слънчева светлина.

Кристина остави няколко минути да минат в тишина, заслушана в цвъркащите колибри, сини рибарчета и лястовички. Накрая тя започна разговора:

— Беше много мълчалив тази сутрин.

Бен гледаше към планинските върхове:

— Опивах се от пейзажа.

— Мислеше — и аз знам за какво мислеше. За него.

— За него ли?

— За онова момче. Бомбаджията. Чийто баща е бил опериран от баща ти…

— Всъщност въобще не мислех за него — отговори Бен. — Нито за него, нито за баща му, нито за моя баща. Достатъчно се занимавах с всички тях. — Взе едно камъче и го хвърли през просеката. — Бях обзет от мисълта за баща си, от това, че се чувствах виновен, обвинявах се, питах се как е могъл да направи онова, което направи. Как е могъл… — Бен млъкна и поклати глава: — Бях позволил да контролира живота ми дори повече след смъртта си, отколкото приживе. Е, стига с това. Време е да порасна. Истината е, че баща ми не беше нито по-добър, нито по-лош от мнозина други, включително и от мен. Всички изтърваваме нервите си. Всички сме изпитвали силен гняв. Просто трябва да се научим да го контролираме — това е всичко. В противен случай няма да оцелеем.

Кристина откъсна едно глухарче и го духна, като разпръсна млечнобелите му власинки из въздуха:

— Знаеш ли — каза тя, — Лавинг и Джоунс са много обезпокоени за теб.

— За мен ли? Защо?

— Защото две седмици не си се появявал в хотелската стая. И сякаш не търсиш ново помещение за кантора. Боят се, че никога няма да се върнеш.

— Прави са.

Бен взе едно малко камъче и го хвърли в далечината.

Кристина се примъкна по-близо:

— Джоуи ти липсва, нали?

Бен изчака да мине доста време, преди да отговори:

— Разбира се, че ми липсва. Освен може би в полунощ. А на теб?

Тя се засмя:

— Да, мисля, че и на мен ми липсва. Как, мислиш, се справя Джулия като майка на цял работен ден? Мислиш ли, че се справя?

Лицето на Бен помрачня:

— Не знам.

Сякаш очите му се обърнаха навътре в душата му и той отново замълча, като очевидно нямаше никакво желание да заговори.

— Слушай, Бен — каза Кристина, като внимателно подбираше думите си. — Вината не беше твоя. Искам да кажа, за онова, което стана. С процеса срещу Барет. Ти си свърши работата. Не е твоя вината, че системата не работи.

— Моята работа беше да накарам системата да заработи. Аз сгреших.

— Ти направи всичко, което можеше.

Той поклати глава:

— Бях същият като Уитман.

— Какво?

Той вдигна очи към нея:

— Виждах само един цвят.

Минаха още няколко минути. После Бен решително се изправи и почна да тършува из раницата си. След малко извади оттам дървено сандъче с размерите на кутия за обувки. Отвори го, после мълчаливо докосна съдържанието му: Магически оракул, мраморните късчета, криптолъчев пистолет…

— Бен! — възкликна Кристина. — Това са детските ти съкровища!

Той кимна, затвори кутията и внимателно я постави под едно дърво.

— Но защо?

Бен не я чу. Отново ровеше в раницата си. Този път Кристина с удивление видя как извади оттам куфарчето си, очукано и надраскано след толкова много съдебни заседания и процеси.

— Защо, за бога, си го донесъл?

Бен не отговори. Той го хвана с две ръце за дръжката, завъртя се няколко пъти като дискохвъргач и захвърли куфарчето в далечината пред себе си.

— Бен, какво те е прихванало?

Бен събра багажа си:

— Хайде. Да вървим.

— Но ти оставяш…

— Знам. Хайде.

— Но, Бен!

Той метна на гърба си раницата, сега значително по-лека от преди.

— Хей, по-малко приказки, повече крачки!

Кристина, намръщена, също взе багажа си. След като се приготви, тя застана до него точно в края на просеката. Бен гледаше в далечината, към високата планина пред тях.

— Добре — каза тя. — Вече съм готова. Къде отиваме?

Бен посочи към хоризонта:

— Да видим какво се простира пред нас. Зад другата планина.

Двамата тръгнаха по пътеката и след няколко мига изчезнаха.

След няколко дни група местни деца от Поти откриха дървеното сандъче и куфарчето, огледаха ги и изследваха съдържанието им, после отнесоха новонамерените съкровища със себе си.

Това беше техният ден.