Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (60)

59.

У Дийна вече нямаше и най-малко съмнение. Уолъс Барет беше невинен.

Тя го знаеше. Чувстваше го с главата си, със сърцето си и с цялата си душа.

Въпросът беше: какво ще направи тя?

Беше почнала да се колебае още в момента, когато бе напуснала съдебната зала и се бе върнала в хотелската си стая, докато в съзнанието й продължаваше все същият безплоден спор.

Репутацията на Уолъс Барет вече бе разрушена, размишляваше в себе си тя. Животът му бе разбит непоправимо. Дори и да преодолееше този удар, той никога вече нямаше да се върне към обществени постове, никога вече нямаше да може да живее в светлините на обществената сцена и вероятно не го и желаеше.

А Марта все още имаше целия си живот напред. Всички възможности все още я чакаха, всички врати все още бяха отворени пред нея.

Освен ако Дийна не ги затвореше.

Можеше ли да го направи? Можеше ли да стори това на своята собствена плът и кръв? Дори за да спаси един невинен човек?

Щеше да бъде много по-лесно, ако би могла да поговори за това с Марта, ако можеше двете да го обсъдят, да решат какво да правят. Но вече нямаше възможност. Тя беше изолирана тук и нямаше начин надзирателите от властта да й разрешат да поговори с Марта, за да успокои съвестта си. До каквото и решение да стигнеше, то трябваше да бъде нейно собствено решение.

Трябваше да поеме върху плещите си цялата отговорност.

И всички обвинения.

Въртеше се в хотелското си легло, стиснала възглавницата в обятията си. Как бе попаднала в тази ситуация? Беше луда, че се бе оставила да влезе в състава на съдебните заседатели. Трябваше да им каже нещо, каквото и да е, за да е сигурна, че ще я отстранят. Но тогава мислеше, че прави възможно най-доброто за своята дъщеря, че се опитва да я предпази.

А бе забравила да предпази себе си. В резултат сега бе принудена всеки ден да влиза в съдебната зала. Беше принудена да гледа този човек, застанал до масата на защитата, гонен, белязан, изправен пред един съд, който можеше и да го лиши от живота му. Беше принудена да вкоравява сърцето си и да се опитва да не мисли какво представлява всичко това за един човек, обвинен в извършването на най-кошмарното престъпление, за което тя беше сигурна, че не го е извършил.

Защото беше почти сигурна, че знае кой го е извършил.

Просто не можеше да бъде съвпадение. Фотоапаратът, снимките. Постоянният извор на неспечелените по почтен начин средства на Бък. Неговото присъствие в квартала по време на убийствата. Той може би не беше действал сам; всъщност почти сигурно беше действал по инструкциите на някой друг, по-богат човек. Но определено беше замесен.

Беше мъчително да седи в съдебната зала и да гледа как този човек се моли да му повярват. Да наблюдава как обвинението го разкъсва и го наранява по всички най-уязвяващи, най-лични начини. Въпреки че обвинението непрекъснато го унижаваше, според нея той по удивителен начин бе защитил своето достойнство, беше отказал да играе игричките на прокурора. Той беше благороден, почтен човек. Сигурно това ще бъде достатъчно, сигурно нещата ще се обърнат и другите съдебни заседатели щяха да го видят такъв, какъвто тя го виждаше.

И въпреки всичко знаеше, че няма да стане. Беше чула какво си шепнеха двама заседатели в асансьора, беше чула думите на друг един по време на вечерята. Те мислеха, че Барет е виновен. Бяха склонни да постановят обвинително заключение.

И тя знаеше също защо беше така.

Бълък бе свел всичките им основателни съмнения до една-единствена точка, като беше задал един смазващ въпрос.

Ако вие, мистър Барет, не сте убили вашата жена и децата си, кой ги е убил тогава? Кой би могъл да ги убие?

Сега този въпрос беше надвиснал над процеса. И това беше въпросът, на който тя можеше да отговори.

Трябваше да остане спокойна. Можеше да не каже нищо, но да откаже да се присъедини към осъдителната присъда, като оставеше съдебните заседатели да увиснат във въздуха. Но какво щеше да постигне? Всички щяха да мислят, че той е виновен, както мислеха сега, осъден или не. Той цял живот щеше да продължи да носи това петно, а те евентуално отново можеха да го съдят и да го осъдят и тогава щяха да го екзекутират или той щеше да прекара остатъка от живота си в затвора. Тя не знаеше точно кое беше по-лошото. Дали да избавиш човека от злощастието му, или да го оставиш да живее петдесет или шестдесет години със знанието, че целият свят вярва, че е убил собствените си жена и дъщери.

А ако станеше чудо и не го осъдеха? Тогава разследването щеше да продължи, те щяха да открият Бък, а след него и Марта. А така щяха да се доберат и до Дийна и щяха да разберат защо е отказала да осъди Барет, когато е била сред съдебните заседатели. Че е скрила информация.

Чудесно! Може би тогава щеше да раздели килията с дъщеря си.

А ако отидеше при съдията и й разкажеше всичко, което знаеше, тогава не бе сигурна какво би могло да се случи. Може би щяха да я обвинят в някакво углавно престъпление. И тогава сигурно щяха да почнат да разследват Бък.

И Марта…

Но ако не идеше…

Тя продължаваше да мисли за този човек, за това лице, за тези кафяви очи, взиращи се от скамейката на свидетелите, които молеха хората да му повярват, да повярват, че той не е и не би могъл да извърши такова отвратително престъпление.

И нито един, който да му вярва. Не поради нещо, което не е направил, а защото тя не им е казала какво знае.

Дийна захвърли възглавницата на пода. Все още й се искаше да можеше първо да поговори с Марта. Искаше й се да може да се консултира с адвокат или поне да поговори с някой приятел. Но както толкова пъти преди бе казвала на дъщеря си, ако желанията бяха коне…

Тя открехна вратата на хотелската си стая. Един човек от полицията беше застанал на пост във външния коридор, само на няколко крачки от вратата.

— Да не би нещо да не е наред, мисис Мийндърс?

— Не, всичко е както трябва. Искам да кажа…

Той пристъпи към нея:

— Имате ли нужда от нещо?

Тя вирна брадичка и обгърна раменете си с ръце:

— Трябва да видя съдията.

Цивилният полицай се намръщи:

— Сега ли?

Тя кимна:

— Веднага.