Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (5)

4.

По-късно същата вечер Харви Сандърс надникна през завесите на прозореца на втория етаж към съседната къща и тъжно поклати глава. Отново бяха започнали.

Като че ли това бе почнало да става вече всеки ден. Дъжд или слънце, каквото и да се случеше, неговите прочути съседи изкарваха една дълга, ужасна поредица до края на деня. Харви с мъка си представяше как онези сладки, малки момиченца стават свидетели на този порой от омраза. Сигурно беше трудно да си кажеш, че мама и татко се обичат, след като ден подир ден присъстваш на подобно нещо. Бедните деца!

Харви дръпна завесите, изключи „Малка къщичка в прерията“ и слезе в кухнята на първия етаж. Извади си бира от хладилника и пусна капачката в кошчето за боклук. Докато отпиваше от бирата си, той мина към отворения прозорец, който гледаше към също така отворения прозорец в дома на Барет. Мили боже, те наистина бяха започнали!

— Затвори си устата, глупава краво!

Харви не би могъл да ги чува по-добре, ако се караха в съседната стая. Уоли имаше дълбок, тътнещ глас; скандалът продължаваше. Чуха се още викове, още някаква обща гълчава. После чу някой да плаче. Дявол да го вземе! Едно от момичетата.

— Татко! Татко!

Плачът премина почти в писък, после сякаш изчезна. Момиченцето се бе отдалечило от прозореца.

Кавгата продължаваше.

— Знам, че се грижиш за тях или поне се правиш, че се грижиш! А аз?

Последва отговор, който Харви не успя да долови.

— Адски си прав! За мен!

Последвалият шум така порази Харви, че той едва не изтърва бутилката с бира на линолеума. Беше остър, бърз звук, сякаш някой разкъсваше книжна кесия.

Или шамар по лицето. Плът, която удря плът.

Двамата размениха още няколко реплики, които той не можа да разбере. След това се чу:

— Не забърквай децата в това!

Последва още шум, достатъчно силен, за да накара Харви да настръхне. Голям шум от нещо, което се чупи — Харви дори не можеше да реши от какво би могло да се вдигне такъв шум. От чинии? От мебели? Или по-лошо?

Харви се помъкна към всекидневната. Какво извинение да измисли този път? Може би чиреп от керамика от Анасази? Или пък тоалетната, на която трябва да се обърне внимание? И двете ще минат.

Даде им време да се поуспокоят, преди да излезе и да се намеси в положението. Той определено не беше от оня досаден тип съседи, които се промъкват под прозорците и държат насочен бинокъла си към другите къщи. Не обичаше да си пъха носа в работите на другите. Но там, откъдето бе дошъл (Дил Сити, Оклахома, население 632 души, за да сме точни), хората се интересуваха един от друг и не започваха да нервничат, ако трябваше да влязат и да предложат помощта си, когато другите имаха нужда.

Тук, в големия град (Тълса, Оклахома, население 503 000 души, за да сме точни), той се бе научил да бъде по-предпазлив. Беше дошъл тук преди дванадесет години, след като баба му бе починала и му беше оставила тази голяма къща в този шикарен квартал. Тогава беше научил, че хората започват малко да нервничат, когато решиш да им задаваш лични въпроси. Там, в Дил Сити, вратите никога не се заключваха и хората очакваха някой да ги посети. Никой не се замисляше два пъти, преди да се самопокани у съседа. Тук като че ли съседите никога не се канеха един друг, освен ако нямаха предварително обявен ден за посещение или някаква свръхспециална причина. Тъй че той се бе научил да внимава и да си намира причини.

Харви се бе преселил в Тълса, след като бе излязъл от колежа (Оклахомския университет, випуск ’85, за да бъдем точни). Искаше да бъде актьор, но за да си помага, докато дойдат славата и богатството, бе започнал да работи в световноизвестния музей на западното изкуство „Джилкрийз“. Дванадесет години по-късно той вече беше помощник-уредник — връхната точка, до която се бе погрижил да достигне по йерархичната стълбица. Защо искаше да бъде уредник? Това беше просто пост, който му осигуряваше по-висока заплата. Харви не желаеше да обядва в Саутърн Хилс. Искаше да се забавлява с играчки.

А „Джилкрийз“ разполагаше с най-хубавите играчки. Западно изкуство, да — творби на Ремингтъновци, Каровци и Морановци, скулптури и картини. Но онова, което Харви всъщност обичаше, бяха предметите, изработени от човешка ръка. Находки от Древния запад, от културите на туземните американци. Хранилищата на музея бяха толкова огромни, че всичко, което се пазеше в тях, не можеше да се изложи едновременно. А находките трябваше да се поддържат. Харви имаше грижата за това. Обичаше да работи с тези скъпоценности, а едновременно имаше и законно извинение да взема понякога някои от тях и да ги носи в дома си за един-два дни. Което пък, на свой ред, му даваше голямото извинение да ги занася в семейството на Барет. Възрастните да ги погледат и да си поприказват.

— Хей, Уоли, я виж тази страхотна кукла от Качинската култура — казваше той, докато се промъкваше през кухненската врата. Всъщност не бе сигурен дали кметът въобще се интересува от качински кукли. Както не бе сигурен дали му е приятно да го наричат Уоли. Нямаше значение. По този начин Харви можеше да прекрачва прага им и да хвърля по едно око върху положението. Това имаше значение.

А ако някакъв любопитен предмет от музея не успяваше да му свърши работа, тогава се появяваше ремонтът. На една хитринка той винаги можеше да разчита: в дома на Барет винаги имаше по нещо, което трябваше да се оправи. В Дил Сити Харви се бе научил сам да се справя с всякакви неотложни работи, възникнали вкъщи, включително и с канализацията, защото обикновено нямаше кой друг да го направи. Това бяха полезни умения, каквито Уоли никога не бе успял да придобие, а те осигуряваха на Харви друг начин за лесен достъп в дома на Барет.

— Харви — спомни си той как не твърде отдавна му бе казала Карълайн, когато беше се появил в кухнята им, — какво те води тук?

— Ами децата ми казаха, че има някакъв теч… — Той започна да чупи пръсти. — Да, във…

— Душа ли?

— Точно така. В душа.

— Искаш да кажеш, в тръбата на душа.

— Да де, точно това имах предвид. Нося си инструментите.

— Виждам ги.

— Веднага започвам. Иначе как вървят нещата?

Работеше, като че ли правеше някаква магия. Трябваше да бъде бдителен, може би така щеше да предотврати някой и друг сблъсък и да направи по-лек живота на Карълайн. Което бе важно.

Истината беше, че Харви пазеше в себе си една тайна, която признаваше само пред себе си. Наистина той мислеше за децата и се безпокоеше, когато родителите им се счепкваха като петли в кокошарник. Но това беше само половината от историята.

Истината беше, че Харви бе влюбен в Карълайн Барет.

В това нямаше нищо евтино, непристойно или достойно за презрение. Той не се облизваше, когато я гледаше отдалеч, нито си лягаше с нейна снимка в постелята или пък друго. Просто я обичаше — това бе всичко.

А и кой не я обичаше? Карълайн бе голяма жена и притежаваше може би най-естествената красота, каквато бог някога бе създавал на земята. Висока, тънка, добре облечена, с високи скули и дълги крака, които сякаш почваха от врата й. Беше перла на перлите. Но защо й трябваше да се залавя с този дърт, приличащ на горила политикан — той не можеше да си представи. Навярно не е могла да устои на светлините на прожекторите, предполагаше Харви, тази беше причината. Но какво може да се каже за една култура, която прави разни футболисти милионери, а плаща двадесет и две хиляди годишно на уредниците на музеи?

И все пак не толкова караниците го тревожеха. Всички семейства се карат, макар че повечето не го правят толкова често и толкова грубо като тези двамата. Но той бе забелязал, че през последните шест месеца Карълайн бе започнала да носи черни очила, когато излиза навън, а пък слънцето не бе чак толкова ярко. Един следобед я видя в градината с такава синина на бузата, каквато никакъв грим не можеше да прикрие. Тогава тя му разказа някаква измислена история как се е ударила в лавиците в зимника.

Това го тревожеше.

Един следобед, не много отдавна, той бе канен на парти в съседния квартал. Уолъс и Карълайн също бяха там, а присъстваше и някакъв шушумига, който току-що се бе преместил в квартала. Онзи беше доста подпийнал и се навърташе край Карълайн, като непрекъснато се хилеше, смигаше, кривеше се, дърпаше я за ръката и въобще се опитваше да води интимен разговор по не твърде деликатен начин. Когато Уоли видя какво става, решително се отправи към тях, застана помежду им (като рязко избута палячото) и само я загледа втренчено. Не каза нито думичка, само я гледаше. Но, боже мой, с такъв поглед, който би смразил и самата смърт. Харви чак потръпна!

Това го тревожеше.

Харви погледа малко телевизия, но откри, че не може да се съсредоточи. Имаше нещо странно в днешната караница, въпреки че не можеше да налучка какво точно. Стана от дивана и пак се върна в кухнята. Постоя малко до прозореца, но не се чуваше нищо. Ето какво беше — ето какво беше странното. По-рано той чуваше някаква страхотна тупурдия, а сега не чуваше нищо. Преди колко време бе чул оня ужасен шум? Преди час? Но сега не се чуваше нищо. Всъщност дори не и нищо. Там беше абсолютно тихо. Мъртвешки тихо.

Може би е за добро, а? Може да означава, че битката е свършила. Но защо кожата му бе настръхнала?

Харви пусна празната бирена бутилка в кошчето за боклук и се отправи към моравата отпред. Нямаше никаква разлика. Никакъв признак за движение в съседната къща, нито някъде другаде. Би трябвало да се успокои от това. Всички мислеха, че този квартал е хубав, свръхлуксозен, но по-късно той бе почнал да забелязва хора, чийто вид никак не му харесваше. Не че прекарваше по цели нощи зад прозореца си да гледа какво става навън, но все пак. От време на време се появяваха скитници. През последните няколко нощи бе забелязал двама, които нарече Странната двойка: някакъв разпуснат тип във военна униформа и младо момиче, почти на петнадесет години, както му се стори, което носеше боди и имаше синя лента на главата. Те се разхождаха по улицата, наистина безцелно, и разглеждаха квартала. Или го оглеждаха, както той заподозря. Само пусни такива наркоманчета в дома си и сам ще трябва да изхвърчиш от него.

Пронизващ, ревящ шум разкъса зловещата тишина. Какво ставаше, по дяволите? Той прекоси моравата към дома на Барет. Внезапно, сякаш в отговор на въпроса си, Харви видя как Уолъс Барет излетя от входната врата.

— Уоли! — извика Харви.

Барет не отговори, дори сякаш не го чу, както по-късно щеше да разказва Харви, макар че се намираше на по-малко от двадесетина крачки от него. Барет бягаше с невероятна бързина, използвайки всички мускули на краката си, които го бяха направили най-резултатния бек, който Оклахомският университет някога бе виждал. Ризата му сякаш беше раздрана, а върху едната страна на лицето му се виждаше нещо ярко.

— Уоли!

Нямаше смисъл. Барет скочи в поршето си, паркирано до тротоара (беше ли колата там преди?), и се намести пред кормилото. След няколко секунди колата потегли и Барет профуча по улицата.

Това вече е много странно, помисли си Харви. Странно и обезпокоително. Трябва да вляза в тази къща, каза си той. Трябва да знам… какво? Не беше сигурен. Но късите косми по врата му му подсказваха, че става нещо необикновено. Или че е станало.

Вътре беше прекалено тихо.

Страничният прозорец в дома на Барет все още беше отворен. Може би ако случайно мине край него…

Не. В края на краищата какво ще им каже, ако го видят? Не носи инструментите си, нито някоя качинска кукличка. Вероятно в къщата цари пълна бъркотия. Децата сигурно са разстроени. Всеки само ще се смути.

Добре де, каза си той, предполага се, че полицията трябва да се справя с подобни неща, нали така? Тогава нека го направи. Може да телефонира анонимно, че има семейна свада. Ченгетата трябва да отговорят, дори и да не мислят, че става нещо; чел е за това във вестника. Те ще проверят как са Карълайн и децата и никой няма нужда да знае, че той им се е обаждал.

Изкушаваше се да влезе вътре, да влезе и да провери дали всичко е наред. Ето какво щеше да направи, ако беше в Дил Сити.

Хм. И тези от големите градове смятат, че стоят много по-горе. Понякога си мислеше, че те въобще не знаят нищо, не знаят нищичко за нещата, които наистина са важни.

Дръжката на вратата беше толкова близо… само да се протегне… да влезе вътре…

Но не го направи. Обърна се и се запъти към дома си.

Ако беше влязъл вътре, сигурно щеше да му прилошее от сладникавата миризма на кръв, толкова силна, че се бе просмукала във въздуха на всяка стая в къщата. Щеше да забележи бръмчащите мухи, привлечени през отворения прозорец от миризмата, които кръжаха около зловещите останки. Щеше да се обади в полицията много по-скоро, отколкото го направи, ако бе останал в съзнание след всичко видяно — което бе съмнително.

Такива неща никога не се случваха в Дил Сити.