Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (46)

45.

Последният свидетел за този ден бе офицерът Кевин Коли, първият полицай, озовал се на местопрестъплението. Коли беше млад човек с бебешка физиономия, с къдрава коса и гладко, малко, бузесто лице. Изглеждаше по-млад, отколкото вероятно беше. Бен се запита дали това не му е първото появяване в съда като свидетел. Беше очевидно нервен, въпреки че, след като се имат предвид цялата шумотевица и всички приказки, кой на негово място нямаше да бъде?

— Какви бяха задълженията ви в деня на единадесети март, офицер?

Бълък бе все така бодър и отличен професионалист, въпреки факта, че това бе неговият пети свидетел за деня и би трябвало да се чувства изморен.

— Бях патрул в един от кварталите на града. Наричаме го Ътика.

Наричаха го така, защото се намираше в близост до площад „Ътика“, убежище на всички ония пазаруващи от Тълса, които не обръщаха внимание на етикетите с цените, преди да направят покупката си.

— Можете ли да си спомните дали са ви се обаждали по радиото в колата някъде около пет часа и четиридесет и пет минути оня следобед?

Коли кимна:

— Да, помня.

— Какви нареждания получихте?

— Да тръгна към една къща на Теруилиджър, недалеч от музея „Филбрук“.

— И вие тръгнахте натам?

— Да.

— Чия беше тази къща?

— Както видях при пристигането си, това беше домът на обвиняемия. На кмета. — Той посочи с глава към банката на защитата. — На мистър Барет.

— От какъв характер беше обаждането?

— Казаха ми, че анонимен глас е телефонирал, че там има семейни недоразумения.

— В какъв смисъл използвате словосъчетанието „семейни недоразумения“?

— Искам да кажа „насилие“. Както обикновено, побой над съпругата.

— Разбирам. — Бълък скръсти ръце върху бележника си. — Разкажете ни какво се случи след това.

— Когато пристигнах в дома на Барет, паркирах колата и се отправих към входната врата.

— Видяхте ли, или чухте ли нещо необикновено?

— Какво да ви кажа, най-необикновеното беше, че не чух нищо. Обичайно при подобни обаждания за насилие в семейството човек може да чуе съпрузите от цяла миля. А аз не чух нищо.

— Това обезпокои ли ви?

— Да, обезпокои ме. Беше възможно двете страни сами да са се усмирили, но това би било съвсем необичайно. Следователно аз почнах да се тревожа, че инцидентът е прераснал в нещо по-сериозно.

— И тогава какво направихте?

— Позвъних на звънеца на вратата, но никой не ми отговори. Почуках, но отново нямаше никакъв отговор. Междувременно, докато чуках, вратата отчасти се отвори.

— След това какво направихте?

— След като някой беше оставил вратата отворена, той очевидно не е бил особено заинтересуван от неприкосновеността на личния си живот — тук Коли хвърли бърз поглед към съдията — и тъй като вече се тревожех, че вътре може да е имало някакво насилие, от което може да са засегнати децата, реших да вляза в антрето.

Бен видя как Бълък го наблюдава с крайчеца на окото си да разбере дали няма намерение да направи възражение. Няма да го бъде. Бен знаеше, че това е губеща карта.

Бълък продължи:

— Какво видяхте вътре?

— Отначало нищо. После минах през коридора към трапезарията.

— И какво видяхте там?

Коли се намръщи. Дишането му явно се учести.

— Офицер Коли — съчувствено подхвана Бълък, — знам, че вероятно ще ви бъде трудно. Това са неприятни подробности, определено. Но трябва да ви помоля да опишете за съдебните заседатели какво сте видели.

Коли заговори равно и отмерено:

— Във всекидневната, проснато върху един стол, открих тялото на Карълайн Барет. Тя беше мъртва.

— Можете ли да кажете как е била убита?

— Не съвсем точно, но беше покрита с кръв. На места кръвта вече бе засъхнала като коричка. Тя покриваше лицето, ръцете, дрехите й… — Той спря, като клатеше главата си. — … навсякъде.

Бълък се устреми към подиума и обърна с лице първата увеличена снимка. Тя беше също толкова ужасяваща, колкото всеки съдебен заседател навярно си представяше, че е. Преобладаващият цвят беше червеният — ярко, наситено, червено до повръщане. Той се простираше едва ли не върху всеки сантиметър от лицето и ръцете й, по всеки сантиметър от дрехите.

— Офицер, можете ли да идентифицирате тази снимка?

— Да — отговори той, като едва хвърли за миг поглед върху снимката. — Това е мисис Барет. Така изглеждаше, когато я намерих.

Бълък зададе още няколко процедурни въпроса, за да изпълни изискванията по идентификацията.

— Ваша чест, моля тази снимка да бъде приета като доказателство.

Бен не възрази. Снимката беше приета. Бълък се върна към подиума, като остави снимката открита и обърната към съдебните заседатели.

— А след това какво направихте?

— След като установих, че е мъртва, почнах да претърсвам останалата част от къщата. Очевидно в този момент разбрах, че бързо трябва да установя има ли и други жертви в дома, някой, който да се нуждае от спешна медицинска помощ. Обиколих останалите стаи на долния етаж, но не открих никого. Тогава се качих горе.

— Там открихте ли нещо необикновено?

— Да.

Гласът му прегракна. Бен погледна към него и за свое удивление видя как една сълза потече от ъгъла на очите на Коли. Обикновено полицейските офицери са приучени да остават твърди и лицата им да не издават нищо, когато дават показания. Бен никога не бе виждал нещо подобно.

Бълък се изкашля:

— И… какво намерихте?

— В една от спалните на горния етаж, онази в левия край на коридора, открих по-малката дъщеря на Барет. Тя лежеше на леглото си със скръстени на гърдите ръце…

Коли мъчително преглътна, сякаш се давеше, и не можа да довърши изречението.

Бълък не се опита да му окаже никакъв натиск.

— И беше ли жива?

Коли отрицателно поклати глава:

— Не. Разбрах още от първия поглед, макар че безуспешно се опитах да намеря пулса й. Лицето и ръцете й бяха сякаш… неестествено бледи, мъртвешки бледи. Струва ми се…

Коли още веднъж не можа да завърши изречението си.

Бълък разкри втората увеличена снимка. Ако това въобще беше възможно, тя бе още по-страшна от първата. В нея имаше някакъв сатанински покой; на пръв поглед човек получаваше представа, че момиченцето просто си почива на леглото, представа, която скоро се нарушаваше, защото ако човек се вгледаше по-внимателно, веднага разбираше, че то е било убито.

— Офицер Коли, на тази ли сцена станахте свидетел в спалнята на Анабел Барет?

— Да. На тази.

Бълък поиска снимката да бъде приета като веществено доказателство и тя бе приета.

— Офицер Коли, а какво направихте след това?

Коли изглеждаше смутен и объркан, потресен от спомена и разтревожен, че не се е държал по-професионално. Но всеки на негово място би бил такъв.

— За да кажа истината, сър, аз… а… в този момент не се чувствах много добре. Бях забелязал, че до спалнята има баня и се втурнах натам, като мислех, че… аз… — Той покри лицето си с ръце. — Да, помислих, че ми прилошава.

— И какво стана по-нататък?

— Втурнах се към банята, отворих вратата и веднага се сблъсках с… другата дъщеря.

Бълък направи пауза, за да даде възможност на Коли да дойде на себе си.

— Бихте ли могли точно да ни разкажете какво видяхте?

— Другото момиченце на Барет, Алиша, лежеше във ваната. Във ваната нямаше вода, а то още бе облечено в дрехите си.

— Мъртво ли беше?

— Да, разбира се, беше мъртво. — Коли притисна длани към челото си: — Абсолютно мъртво.

Бълък откри третата от увеличените зловещи снимки и разкри една покрита с кръв вана и безжизненото тяло в нея, с едната ръка отпусната на ръба, подобно на някаква патетична пародия на прочутата картина с Марат.

— Тази снимка точно ли представя онова, което сте видели?

— Да.

Бълък поиска и третата снимка да бъде приета за веществено доказателство. Направи още една, изпълнена с уважение пауза, после продължи:

— Направихте ли нещо друго в дома на Барет?

— Не — прошепна Коли. — Напуснах къщата и се обадих за линейка, въпреки че отлично знаех, че са мъртви. И се обадих в отдела за разследване на убийства.

— Благодаря ви, офицер Коли. Нямам повече въпроси.