Уилям Бърнхарт
Голо правосъдие (4)

3.

Бен седеше на един пластмасов стол в малката конферентна зала на дневното училище на Фориствю. Той се опитваше да направи всичко възможно, за да остане спокоен.

— Боя се, че не виждам какъв е проблемът.

Мис Хамърстийн, главната учителка в групата за деца до три години, окачи неизменната си ведра усмивка.

— Значи преди всичко, мистър Кинкейд, нека ви кажа какво чудесно дете е Джоуи. Толкова е умен! Толкова е очарователен! Всички ние много го обичаме.

— Да-а-а…

— Той наистина е личност.

Бен се опита да се въздържи да не почне да барабани с пръсти по масата.

— Защо имам чувството, че чакам да чуя кога на втория етаж ще хвърлят другата обувка?

По лицето на мис Хамърстийн премина едва доловимо сепване.

— Определено не разбирам какво искате да кажете.

— Жената, която телефонира, ми каза, че имало някакъв проблем. Ето защо ние днес се срещаме с вас, според нея. Защото имало проблем.

— Е… да.

Мис Хамърстийн разтвори синия бележник на масата пред себе си:

— Има… няколко… въпроса, които възникнаха. Аз не бих използвала думата проблем…

— Но жената, която телефонира, я използва.

Тя прегледа набързо страницата от бележника, върху която най-отгоре беше изписано името на Джоуи.

— Повечето от тези — да ги наречем наблюдения — аз съм групирала под общото наименование „отстъпки“.

— Отстъпки ли?

— Да.

— Искате да кажете, че той не прави точно онова, което вие искате да направи.

— Е, мистър Кинкейд! Ние се опитваме да бъдем много гъвкави.

— Май не ми прилича много на такова нещо.

— Мистър Кинкейд… уверявам ви…

— Съжалявам.

Бен осъзнаваше, че постъпва като типичен баща. Как смеете да намеквате, че детето ми има кусури?

— Да говорим направо. Какви са тези въпроси?

— О… — Мис Хамърстийн обърна нова страница в бележника си. — Джоуи просто… не е като другите деца.

— А защо трябва да бъде?

— Той не играе с другите деца.

— Значи предпочита собственото си общество. Това престъпление ли е? Той е срамежлив.

— Той блуждае.

— Божичко! Ами тогава пуснете електронни кучета след него!

Тя дълбоко си пое дъх:

— Джоуи не говори. Дори не бръщолеви. Не се впуска в някакви свои въображаеми игри като другите деца.

— А на вас не ви ли е идвало наум, че Джоуи може би е имал малко по-трудно детство от останалите деца?

Като например да те е родила майка, вече разведена за втори път. Да са те изоставили, когато едва си навършил седем месеца. Да са те стоварили на вуйчо Бен, който хабер си няма как се гледа бебе. Да те изпратят в този концентрационен лагер, наречен дневно училище, и вуйчо Бен да може да добавя трошици към онова, което той нарича препитание.

— Мисля, че бихме могли да наречем Джоуи малко вял.

— Наистина бих желала да го оставя да бъде вял колкото си иска, мистър Кинкейд. Но не бих желала да застрашавам неговата лична безопасност.

— За какво говорите?

— Вече ви казах. Джоуи блуждае. Той не слуша. Не прави онова, което му се казва. Това е опасно. Когато излизаме навън, трябва да го следим всяка минутка. Само да мигнем — и Джоуи вече поема нанякъде. А така може да се изгуби или да се нарани. Във всеки клас има само две учителки и дванадесет деца. Не можем да си позволим някой постоянно да се занимава с това да наблюдава Джоуи, за да не се случи нещо.

— А защо не? Бог вижда, че вашата такса е достатъчно висока.

— Мистър Кинкейд, не става въпрос за парите. Става въпрос за обстоятелството, че… че Джоуи не е като останалите деца.

— Значи въобще не говорим за отстъпките. Говорим за съобразяването.

Мис Хамърстийн наклони глава встрани:

— Джоуи… марширува по своя собствена музика.

— Но вие скоро ще го вкарате в редицата на останалите войници. Така ли е?

— Мистър Кинкейд!

Бен се опита да се вземе в ръце. Не беше постъпил разумно и го знаеше. Пое си дълбоко дъх и преглътна:

— И вие какво препоръчвате?

— Бих желала Джоуи да бъде прегледан от специалист.

— Какво?

Викът му разтърси помещението.

— Разбира се, съвсем внимателно. Просто лекарят би могъл да дойде в училището и да прегледа Джоуи.

— Лекарят ли? Какъв лекар?

— Е…

Бен стисна челюсти:

— Психиатър, така ли? Искате да го пратите на психиатър!

— Бих желала да го прегледа специалист по личностни смущения преди настъпването на юношеството…

— Но, за бога, той е само на тринадесет месеца! — Бен скочи от стола си: — Що за хора сте вие?

— Мистър Кинкейд, успокойте се, моля ви. Уверявам ви, че на мен ми е също толкова трудно, колкото и на вас.

— Съмнявам се!

Бен пак седна на мястото си, със скръстени на гърдите ръце.

— Отказвам да повярвам, че едно дете на тринадесет месеца може да има някакви дълбоки психиатрични проблеми.

— Надявам се да сте прав. Ако сте прав, тогава можем да елиминираме тази възможност и да потърсим някаква друга вероятна причина, но не можем да поставим диагноза без помощ отвън.

— Не мога да повярвам, че искате да пратите момчето ми при психиатър!

— Но той не е ваше момче, мистър Кинкейд.

Тези думи му подействаха като удар:

— Какво искате да кажете?

— Мистър Кинкейд, аз съм запозната с вашето положение. И повярвайте ми, възхищавам се от онова, което сте направили при толкова тежки обстоятелства. Но в същото време не мога да се въздържа да не си задам въпроса дали Джоуи няма да се чувства по-добре в… добре, в по-стабилна домашна обстановка.

Бен усети как очите му се присвиват:

— Какво искате да кажете?

— Моля ви да не мислите, че ви критикувам, мистър Кинкейд. Съвсем не е така. Но вие сте ерген, нали?

— Да.

— Живеете в малък апартамент под наем?

— Да.

— И работите през целия ден?

— Да.

— Вашата практика е… как точно се казва?

— Малко ограничена?

— Добре. Ограничена. И тя често изисква да не сте си вкъщи през нощта.

— Да, когато имам дело в съда.

— Което се случва…

— Не толкова често, колкото бих желал.

Ведрата усмивка се върна върху лицето на мис Хамърстийн:

— Не разбирате ли, мистър Кинкейд? Джоуи е имал толкова травматизираща първа годинка в живота си. На него му е необходимо постоянство, нужно му е да знае, че има хора, на които да разчита през цялото време.

— Има си бавачка…

— Той се нуждае от родител. — Тя затвори синия си бележник: — И може би дори от двама.

В продължение на няколко секунди Бен не отговори. Тъмни мисли се вихреха в главата му.

— Не знам какво искате да направя.

— Добре, преди да предприемем нещо драстично, нека лекар прегледа Джоуи. После ние ще се съобразим с това.

— Хубаво, но аз не желая Джоуи да разбере, че го преглеждат.

— Няма, уверявам ви. — Тя се протегна през масата и постави ръка върху рамото на Бен: — Ние ще направим каквото трябва, мистър Кинкейд.

Бен би желал да можеше да й върне този успокоителен жест, но не можеше.

— Надявам се, че сте права.

Той взе Джоуи от стаята с пързалките. Вдигна го на ръце и двамата нежно се прегърнаха. Или по-точно — Бен прегърна Джоуи. Джоуи никога не прегръщаше. Не се съпротивляваше, но не прегръщаше никого. Просто присъстваше.

Бен вдигна Джоуи до лицето си и му се засмя:

— Ей, съдружнико! Ще кажеш ли здравей на вуйчо Бен?

Джоуи не отговори. Гледаше празно в пространството.

— Джоуи, кажи здравей. Можеш ли да кажеш здравей?

Дори и да можеше, не каза. Главичката му бе наклонена встрани, сякаш размишляваше върху най-великите тайни на вселената.

— Джоуи, можеш ли да ми отговориш?

Очите на Джоуи си останаха безжизнени.

— Джоуи, моля ти се, кажи здравей!

Нямаше никакъв отговор.

— Джоуи!

Бен хвана Джоуи за брадичката и обърна личицето му към себе си. Джоуи бързо извърна поглед. Той никога не гледаше другите в очите.

— Ще бъдеш ли така добър да кажеш здравей на вуйчо Бен?

Джоуи продължаваше да се взира безучастно в пространството през рамото на Бен.

Бен въздъхна, после пусна Джоуи на пода и го хвана за ръка:

— Да вървим в колата.

Бен го поведе по коридора. Там потърси с поглед кмета, Уолъс Барет, който обикновено прибираше децата си приблизително по същото време. Барет беше кмет през последните три и половина години. Първият чернокож кмет на града. Някои гуру бяха предсказвали, че расовата бариера в Тълса никога няма да падне, но Уолъс, „Стената“^[1] Барет, беше успял, защото бе умен, общителен и работеше много. Разбира се, това, че беше играл във футболния отбор на Оклахомския университет в един щат, където повече хора отиват на футболни мачове, отколкото да гласуват, не пречеше никому.

Барет сякаш го нямаше днес. Когато се замисли, Бен се сети, че по радиото в колата беше чул, че Барет днес дава пресконференция, на която трябваше да обяви решението си да се кандидатира за втори мандат. Навярно това обясняваше неговото отсъствие.

Барет имаше две дъщери — и двете красавици. Бен си спомни, че ги бе видял миналия петък, когато едната от тях толкова много се бе забързала да посрещне баща си, че се бе блъснала в краката на Бен.

— Ей, намали скоростта! — беше й подвикнал Бен.

Момиченцето не му бе обърнало внимание и бе продължило да бяга по коридора. Когато стигна в дъното му, то се хвърли в обятията на баща си. Той го вдигна, прегърна го здраво, после се завъртяха заедно.

— Здравейте, Кинкейд! Извинете моя катастрофирал пилот!

Второ момиченце се бе хванало за крака на Барет.

Бен и Барет се бяха виждали по време на училищни мероприятия и си кимаха при среща. Барет беше от този тип хора, които никога не забравят името на човека, името на жена му, имената на децата му или нещо друго.

— Всичко е наред, господин кмете. Не се безпокойте. Имате страхотни дъщерички!

— Не знам!

Той взе и другото момиченце в обятията си и отправи сияещия си поглед върху двете. Те всъщност едва се различаваха една от друга, с изключение на годинките си. Фини и красиви, с къдрави черни коси.

Барет здраво притискаше двете си дъщери, докато те не избухнаха в смях. Той ги целуна по страните. Бен видя любовта в очите му, любов, която двете му връщаха свободно и също толкова възторжено.

Барет се усмихна до уши:

— Трябва да съм най-щастливият човек на земята!

Бен кимна:

— Мисля, че май имате право.

Едно подръпване за ръката върна Бен към настоящето. Той погледна надолу към Джоуи, който продължаваше да се държи за него и да гледа празно в пространството. Бен клекна така, че очите му да бъдат на равнището на очите на детето.

— Джоуи — каза колебливо, — ти не си ли… искам да кажа, не си ли… Джоуи?

Джоуи сякаш проявяваше необикновен интерес към аквариума.

Бен го хвана за брадичката и нежно го завъртя, за да го накара да застане с лице срещу него:

— Джоуи, знам, че не си могъл да избираш дали да бъдеш с мен, но ти не си… — Преглътна, после отново опита: — Знам, че не го показваш твърде, но дълбоко в душата си искаш да сме заедно… нали?

Джоуи пъхна пръстче в устата си и внимателно започна да изследва небцето си.

— Добре. Добре. Както и да е. — Бен отново се изправи и хвана Джоуи за ръката. — Да вървим, съдружнико.

Двамата излязоха през предния вход.

— Какво предпочиташ да хапнем тази вечер? Помислих си, че може да си направим спагети.